Определение № 50471 от 16.11.2022 г. на ВКС по т. д. № 1890/2022 г.

Производството е по чл.274, ал.3, т.2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на "КРАСИ" ЕООД със седалище в [населено място] - чрез пълномощник адв. Н. К., срещу определение № 207 от 06.06.2022 г., постановено по в. ч. т. д. № 287/2022 г. на Апелативен съд - Пловдив. С посоченото определение е отменено определение № 63 от 04.03.2022 г. по т.д. № 110/2021 г. на Окръжен съд - Пазарджик и е оставено без уважение искането на "КРАСИ" ЕООД за допълване по реда на чл.248 ГПК на постановеното по същото дело прекратително протоколно определение от 18.10.2021 г. с присъждане на разноски в полза на „КРАСИ“ ЕООД. В частната касационна жалба се прави искане за отмяна на обжалваното определение като неправилно поради необоснованост и нарушение на разпоредбите на чл.78, ал.2 и ал.4 ГПК. Навеждат се оплаквания, че въззивният съд е отказал да присъди на частния жалбоподател направените по повод на прекратеното дело разноски и е приложил неправилно разпоредбата на чл.78, ал.4 ГПК като е признал правото на разноски на ответника, без да обсъди поведението на ответника и причините, довели до завеждане на делото и до последващото му прекратяване поради оттегляне на иска; че съдът е приложил разпоредбата на чл.78, ал.2 ГПК в нейния противоположен смисъл като е приел, че разноски се дължат на ответника, а не на ищеца, въпреки предхождащата предявяването на иска забава в изпълнението на паричното задължение, за чието удовлетворяване е инициирано исковото производство; че при произнасяне по отговорността за разноски въззивният съд не е изследвал дали плащането предхожда или следва по време подаването на исковата молба - с оглед правилото на чл.305 ТЗ, не е съобразил липсата на признание на дълга от страна на ответника, погрешно е квалифицирал изпълнението на дълга като доброволно и без да отчете наличието на наложен запор като мярка на обезпечение на иска. Частният жалбоподател се позовава и на пропуск на съда да вземе предвид съществено за отговорността за разноски обстоятелство - че искът е предявен в изпълнение на указания, дадени от съда в производството по обезпечение на бъдещ иск, инициирано по причина на забавеното изпълнение на длъжника и съпътствано с извършване на разноски от ищеца, които подлежат на възстановяване /присъждане/ само в исковото производство. С жалбата е представено изложение по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК - очевидна неправилност на постановеното от въззивния съд определение, и с основанията по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Формулирани са следните въпроси, за които се твърди, че са обусловили изхода на делото и попадат в хипотезите на т.1 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК: „ 1. При доказана забава на длъжника (ответник по делото) към датата на подаване на исковата молба, извършеното от него плащане в същия ден (на подаване на исковата молба от ищеца) означава ли, че с поведението си ответникът не е дал повод за образуване на делото; Ако длъжникът е заплатил дължимата от него сума след падежа на задължението, след налагането на запор върху вземанията по банковите му сметки (допуснато обезпечение на бъдещ иск) и в деня на подаване на исковата молба, с която е бил предявен бъдещият иск в указания от съда срок, това означава ли, че въпреки забавата си, длъжникът не е дал повод за образуване на делото, както и означава ли, че при тези обстоятелства извършеното плащане е доброволно; 2. В критериите за преценка дали длъжникът е станал повод за завеждане на делото в хипотеза на просрочени задължения за плащане по договор за доставка на царевица, включва ли се това, че просроченото задължение е заплатено в деня на подаване на исковата молба, както и това дали плащането е сторено по инициатива на длъжника или в условията на принудително изпълнение; 3. Когато подаването на искова молба от ищеца и плащането на дължимата сума от ответника (която сума е предмет на предявената от ищеца искова молба) са се осъществили в един и същи ден, без да са налице доказателства за това кой от двата факта се е осъществил първи, това основание ли е да се приеме, че към тази дата задължението е изцяло доброволно погасено, както и че за ищеца е отпаднал интересът от искова защита към тази дата или следва да се приеме за доказано, че към тази дата за ищеца интересът от исковата защита не е отпаднал; 4. Когато подаването на искова молба от ищеца и плащането на дължимата сума от ответника (която сума е предмет на предявената от ищеца искова молба) са се осъществили в един и същи ден, без да са налице доказателства за това кой от двата факта се е осъществил първи, кой от двата факта съгласно закона се счита за осъществен преди другия, респ. в този случай кой измежду ищеца и ответника е станал причина за образуване на делото; 5. 3а правилното прилагане на нормата на чл. 78, ал. 2 от ГПК кое е съществено - това дали длъжникът (ответник) е изпълнил задължението си доброволно или това дали с извънпроцесуалното си поведение той е станал повод за образуване на делото; 6. Кой от двата интереса и защо следва да защити съдът, за да прецени дали ищецът или ответникът е станал причина за образуване на делото - на ищеца, който е проявил множество правни и фактически действия за защита на правата си - връчил е покана за доброволно изпълнение на ответника, образувал е производство по обезпечение на бъдещ иск, образувал е изпълнително производство за налагане на запор въз основа на обезпечителна заповед и е образувал исково производство срещу ответника за осъждането му да плати процесната сума или на ответника, който едва в деня на връчване от ЧСИ на запорното съобщение за наложената вече обезпечителна мярка, в който ден е депозирана и исковата молба, е извършил единственото действие да заплати процесната сума и то в следобедните часове на същия ден“. Без да конкретизира относимата към всеки един въпрос съдебна практика, частният жалбоподател поддържа, че въззивният съд е разрешил въпросите в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в определение № 60228/04.06.2021 г. по ч. гр. д. № 1916/2021 г. на ВКС, III г. о., решение № 185/29.05.2014 г. по гр. д. № 5196/2013 г. на ВКС, IV г. о., определение № 111/14.03.2016 г. по ч. гр. д. № 815/2016 г. на ВКС, ІІI г. о., определение № 388/11.07.2017 г. по ч. т. д. № 831/2017 г. на ВКС, ІІ т. о., определение № 843/17.11.2014 г. по ч. гр. д. № 6176/2014 г. на ВКС, ІV г. о., определение № 300/20.04.2012 г. по ч. гр. д. № 245/2012 г. на ВКС, ІV г. о., определение № 626/20.08.2012 г. по ч. гр. д. № 275/2010 г. на ВКС, ІV г. о., определение № 277/14.05.2014 г. по ч. гр. д. № 2432/2014 г. на ВКС, І г. о. Ответникът "АГРОЦАР" ЕООД със седалище в [населено място] - чрез пълномощник адв. П. К., е депозирал отговор в срока по чл.276, ал.1 ГПК, в който е изразил становище за недопускане на обжалваното определение до касационен контрол и за неоснователност на частната касационна жалба. С отговора е поискано присъждане на разноски за производството по чл.274, ал.3 ГПК. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Частната касационна жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК срещу определение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. С определение, постановено в открито съдебно заседание на 18.10.2021 г. по т. д. № 110/2021 г., Окръжен съд - Пазарджик е прекратил производството по предявения от "КРАСИ" ЕООД против "АГРОЦАР" ЕООД иск за заплащане на сумата 175 000 лв. - неизплатена част от дължима цена по договор за покупко-продажба на царевица от 11.06.2020 г., изменен с анекс № 1 от 27.11.2020 г., поради оттегляне на иска. В срока по чл.248, ал.1 ГПК по делото е постъпила молба от ответника "АГРОЦАР" ЕООД, с която е поискано допълване на определението от 18.10.2021 г. в частта за разноските чрез присъждане на разноски на основание чл.78, ал.4 ГПК, съобразно представен списък по чл.80 ГПК. Молбата е оспорена от ищеца "КРАСИ" ЕООД, който също е направил искане за присъждане на разноски, отразени в представен списък по чл.80 ГПК. С определение № 145 от 18.11.2021 г. Окръжен съд - Пазарджик е оставил без уважение молбата на "АГРОЦАР" ЕООД по чл.248 ГПК като неоснователна и след като е констатирал, че искането на „КРАСИ“ ЕООД е направено извън срока по чл.248, ал.1 ГПК, е оставил същото без разглеждане като недопустимо. Срещу определение № 145 от 18.11.2021 г. на Окръжен съд - Пазарджик са подадени частни жалби от двете страни и по повод на жалбите е образувано в. ч. т. д. № 82/2022 г. по описа на Апелативен съд - Пловдив. С постановено по делото определение № 71 от 22.02.2022 г. състав на въззивния съд е отменил обжалваното пред него определение в частта, с която е оставено без разглеждане искането на „КРАСИ“ ЕООД за присъждане на разноски, и е върнал делото на първоинстанционния съд за произнасяне по същество на искането. В изпълнение на указанията на въззивния съд Окръжен съд - Пазарджик е разгледал по същество искането на „КРАСИ“ ЕООД и е постановил определение № 63 от 04.03.2022 г. по т. д. № 110/2021 г., с което е допълнил протоколното определение от 18.10.2021 г. като е осъдил "АГРОЦАР" ЕООД да заплати на "КРАСИ" ЕООД сумата от 13 000 лв., представляващи общ размер на сторените по делото разноски, от които 7 000 лв. - заплатена държавна такса, и 6 000 лв. - заплатен адвокатски хонорар с включен ДДС за процесуално представителство и защита в производството по т. д. № 110/2021 г. Сезиран с частна жалба от „АГРОЦАР“ ЕООД, Апелативен съд - Пловдив е постановил обжалваното в настоящото производство определение, с което е отменил определението на първоинстанционния съд и вместо него е оставил без уважение искането на „КРАСИ“ ЕООД за присъждане по реда на чл.248 ГПК на разноски по прекратеното т. д. № 110/2021 г. на Апелативен съд - Пловдив. За да се произнесе по частната жалба, въззивният съд е съобразил, че прекратяването на делото е последица от оттегляне на предявения срещу „АГРОЦАР“ ЕООД осъдителен иск за сумата 175 000 лв., извършено след погасяване на дълга от ответника. От доказателствата по делото съдът е установил, че падежът на задължението за сумата 175 000 лв. е настъпил на 05.01.2022 г. и че поради неплащане на падежа ищецът - кредитор е инициирал производство за обезпечение на бъдещ иск, в рамките на което е допуснато обезпечение чрез налагане на запор върху вземания на ответника към търговски банки и на 12.02.2021 г. на ответника е връчено запорно съобщение; В деня на получаване на запорното съобщение ответникът е превел по банков път на ищеца сумата, предмет на спора в производството по т. д. № 110/2021 г. на Окръжен съд - Пазарджик, а ищецът е подал исковата молба, с която е предявил осъдителния иск за заплащане на сумата; Поради констатирана нередовност исковата молба е оставена без движение с указания за внасяне на държавна такса в размер на 7 000 лв.; Дължимата такса е внесена на 16.04.2021 г., след което е предприета размяна на съдебни книжа и на 12.05.2021 г. на ответника е връчен препис от исковата молба. При така възприетата фактическа обстановка по делото въззивният съд е направил извод, че не е налице основание за ангажиране на отговорността на ответника за разноски и че ищецът - частен жалбоподател няма право на разноски. Въззивният съд е мотивирал извода си със съображения, че макар да не е изпълнил задължението си към ищеца на падежа 05.01.2021 г., ответникът впоследствие е платил доброволно целия дълг в деня на внасяне на исковата молба в съда и към датата на предявяване на иска дългът е бил погасен. Отбелязал е, че липсват доказателства за факта дали плащането предхожда или следва получаването на запорното съобщение и подаването на исковата молба, но е преценил, че дори плащането да е извършено като реакция на запорното съобщение, това не променя характера му на доброволно предвид обезпечителната функция на наложения запор. Като аргумент за неоснователност на искането на ищеца за присъждане на разноски въззивният съд е посочил и това, че част от претендираните разноски, а именно платената на 16.04.2021 г. държавна такса в размер на 7 000 лв., са извършени три месеца след погасяване на дълга от ответника и след като на ищеца е било известно, че няма интерес от търсената с иска съдебна защита. Съдът е преценил, че извършването на разход за заплащане на държавна такса е продиктувано единствено от намерението за поддържане висящността на процеса с оглед разрешаване на спора за възмездяване на разноските за адвокатско възнаграждение в исковия процес и в обезпечителното производство /последните неприсъдени от първоинстанционния съд поради липса на доказателства за реалното им извършване/, което намерение не дава основание да се признае на ищеца право на разноски. Предвид изводите, до които е достигнал, съдът се е произнесъл, че частната жалба е неоснователна, тъй като е осъществена хипотезата на чл.78, ал.2 ГПК и в качеството на ищец по оттегления иск частният жалбоподател „КРАСИ“ ЕООД няма право на разноски по прекратеното поради оттегляне на иска дело. Настоящият състав на ВКС намира, че не са осъществени поддържаните в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК основания за допускане на касационно обжалване на постановеното от Апелативен съд - Пловдив въззивно определение. Неоснователно е искането на частния жалбоподател за допускане на касационно обжалване на приоритетно заявеното основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК - очевидна неправилност на определението. В практиката на ВКС по приложение на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК е възприето разрешението, че проявлението на очевидната неправилност, уредена в чл.280, ал.2, пр.3 ГПК като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване, се свързва с особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция „prima facie” въз основа на мотивите към въззивното решение или определение. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност предполага въззивното решение или определение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано. Особено тежко нарушение на закона ще е налице, когато въззивният съд е приложил закона „contra legem” - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора „extra legem” - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството, а явна необоснованост - когато въззивният съд е формирал изводите си във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона и от нарушаване на правилата на формалната логика, попада в хипотезите на чл.281, т.3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само в случай, че въззивното решение или определение бъде допуснато до касационен контрол на някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК. Частният жалбоподател е аргументирал очевидната неправилност на обжалваното определение с доводи, които съвпадат с поддържаните в частната касационна жалба оплаквания за необоснованост и незаконосъобразност на изводите на въззивния съд, с които е мотивирано разпределението на разноските по прекратеното дело според правилото на чл.78, ал.4 ГПК. Изводите на съда са обусловени от преценката на конкретни факти и доказателства по делото, поради което евентуалната им необоснованост, както и твърдените нарушения при прилагане на разпоредбата на чл.78, ал.4 вр. ал.2 ГПК, могат да бъдат констатирани само след осъществяване на касационен контрол върху правилността на въззивното определение, не и на плоскостта на основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. При изпълнение на правомощията за селекция на частните касационни жалби, преценявайки мотивите към обжалваното определение, съставът на ВКС не констатира нито явна необоснованост на определението, нито прилагане на разпоредбата на чл.78, ал.2 ГПК във видимо противоречие с нейния смисъл /каквито доводи са наведени от жалбоподателя при обосноваване на очевидната неправилност/. Поради изложеното съдебният състав приема, че определението не следва да се допуска до касационно обжалване на основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Касационно обжалване на въззивното определение не следва да се допуска и на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Частният жалбоподател е обосновал приложното поле на касационното обжалване в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК с въпроси, които нямат характер на правни въпроси по чл.280, ал.1 ГПК в смисъла, изяснен с т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Въпросите, формулирани в т.1 - т.6 от раздел ІІІ на изложението, са изведени от конкретиката на възникналия спор относно разпределението на отговорността за разноски по прекратеното поради оттегляне на иска дело и в тяхното съдържание са възпроизведени фактите, въз основа на които въззивният съд е разрешил този спор - неизпълнено изискуемо парично задължение по договор за продажба на царевица, образувано от кредитора производство за обезпечение на бъдещ иск за реално изпълнение на задължението, погасяване на задължението от длъжника чрез плащане в деня на получаване на изпратено по обезпечителното производство запорно съобщение, който ден съвпада с деня на предявяване на обезпечения осъдителен иск /без данни по делото за поредността във времето на посочените действия/, поддържане на иска от ищеца след погасяване на задължението и оттегляне на иска в по-късен момент след извършване на разноски от ответника във връзка със защитата срещу него. Поради обвързаността на въпросите с фактите по делото отговорът на същите може да бъде даден от касационната инстанция само след проверка на правилността на изводите на въззивния съд, че при така осъществилите се факти ищецът няма право на разноски, а самият той дължи разноски на ответника, тъй като е поддържал висящността на спора и е направил разход за държавна такса въпреки отпадането на правния интерес от търсената съдебна защита - с оглед погасяването на спорното задължение в деня на подаване на исковата молба. В стадия за селекция на касационните жалби, съответно на частните касационни жалби, Върховният касационен съд не проверява правилността на изводите, до които е достигнал въззивният съд след преценка на фактите и доказателствата по делото - т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Поради това, доколкото чрез поставените от частния жалбоподател въпроси се цели именно такава проверка, въпросите не могат да послужат като общо основание за допускане на въззивното определение до касационно обжалване. Самостоятелен аргумент за недопускане на касационно обжалване е отсъствието на поддържаните за въпросите допълнителни предпоставки, специфични за основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. При разрешаване на спора коя от страните - ищецът или ответникът, следва да понесе отговорността за разноски по прекратеното поради оттегляне на иска дело въззивният съд е изходил от преценката, че ответникът е погасил доброволно чрез плащане своето изискуемо задължение към ищеца, чиято забава е провокирала предявяването на осъдителен иск, в същия ден, в който е заведено делото, и че с оглед момента на извършване на плащането интересът на ищеца от търсената с иска защита е отпаднал още към датата на подаване на исковата молба, което насочва към хипотезата на чл.78, ал.2 ГПК. С липсата на правен интерес от поддържане на иска след погасяване на задължението в деня на завеждане на делото е мотивирана и неоснователността на претенцията за възстановяване на разноските за държавна такса, платена три месеца след подаване на исковата молба и при наличие на знание у ищеца, че търсеното с иска вземане не съществува. Произнасяйки се в посочения смисъл, въззивният съд е приел, че с доброволното /според неговата преценка/ плащане на дълга в деня на подаване на исковата молба са изпълнени едновременно и двете кумулативни изисквания на чл.78, ал.2 ГПК, при наличието на които разноските по делото се понасят от ищеца - ответникът с поведението си не е дал повод за завеждане на делото и е признал иска, като тези предпоставки са били изпълнени още в деня на завеждане на делото. Изводите на въззивния съд не противоречат, а са в съответствие с константната практика на ВКС /в т. ч. и с цитираната от частния жалбоподател практика в относимата й към спора част/, според която при прекратяване на делото поради оттегляне/отказ от иска по общото правило на чл.78, ал.4 ГПК право на разноски има ответникът, но когато отказът/оттеглянето е последица от факти, настъпили след предявяването на иска, в т. ч. и по причина на извършено от ответника плащане на претендирания с иска паричен дълг, а ответникът с поведението си е дал повод за завеждане на делото, съдът следва да извърши конкретна преценка доколко поведението му има връзка с отказа или с оттеглянето на иска и по аргумент за противното от чл.78, ал.2 ГПК да направи извода си за основателност на претенцията му за разноски /определение № 843/17.11.2014 г. по гр. д. № 6176/2014 г. на ВКС, ІV г. о., определение № 326/18.07.2016 г. по ч. т. д. № 1226/2016 г. на ВКС, І т. о., определение № 270/05.10.2016 г. по ч. гр. д. № 3846/2016 г. на ВКС, І г. о. и др./. Дали при конкретните факти по делото плащането на дълга може да се квалифицира като доброволно и да се приравни на признание на иска, както е приел въззивният съд, е въпрос от значение за правилността на обжалваното определение, която не подлежи на проверка по повод допускане на касационното обжалване. Релевантно за произнасяне по предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК е обстоятелството, че за да приложи разпоредбата на чл.74, ал.4 вр. ал.2 ГПК, въззивният съд е изследвал поведението на ответника и след като е установил, че макар и със забава, ответникът е погасил чрез плащане задължението си към ищеца в деня на получаване на запорното съобщение от обезпечителното производство, който съвпада с деня на предявяване от ищеца на осъдителен иск за реално изпълнение, по аргумент от чл.78, ал.2 ГПК разноските по прекратеното дело следва да се понесат от ищеца, а не от ответника. Предвид мотивите, с които въззивният съд е аргументирал приложението на чл.78, ал.4 вр. ал.2 ГПК, няма основание въззивното определение да се допуска до касационен контрол в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Бланкетното твърдение, че поради липса на съдебна практика поставените в изложението въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, не обосновава наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, особено като се има предвид съществуващата многобройна и последователна практика на ВКС по приложение на разпоредбите на чл.78, ал.2 и ал.4 ГПК. Разноски за производството по чл.274, ал.3 ГПК не следва да се присъждат на ответника по частната касационна жалба, тъй като въззивното определение разрешава спор за разноски и по отношение на него, включително при обжалването му, не намира приложение правилото на чл.81 ГПК. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,