Определение № 94 от 09.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4937/2021 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Н. Д. М., [населено място], срещу определение №996/24.08.2021 г. по ч.гр.д. № 1215/2021 год. на Бургаския окръжен съд, с което е оставена без уважение частната му жалба срещу определение №88 от 15.06.2021 г. по гр. дело №232/2021 г. на Районен съд - Поморие за прекратяване производството по делото и изпращането му по подсъдност на Районен съд - Сандански. Изложени са твърдения, че обжалваното определение е недопустимо, необосновано и неправилно. Жалбоподателят се позовава на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1,т. 3 ГПК. Твърди, че определението е и очевидно неправилно. Счита, че във въззивния акт съдът се е произнесъл по въпроси от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Поставени са въпросите: 1. „При определяне на местнокомпетентния съд по искове за родителски права възможно ли съдът да не вземе предвид обичайното местопребиваване на децата, а да съобразява временното им отвеждане на друго място.“; 2. „Несъобразяването с интересите на децата прави ли определението на съда неправилно.“ Ответницата по частната жалба Б. Н. К., със съдебен адрес – [населено място], оспорва жалбата. Въззивният съд е приел, че според разпоредбата на чл.127, ал.2 СК спорът относно родителските права се разрешава от районния съд по настоящия адрес на детето. По аргумент от чл.120 ГПК фактическите обстоятелства, обуславящи местната подсъдност следва да се преценяват към момента на подаването на исковата молба. В случая това е датата 5.04.2021г. Видно от събраните по делото писмени доказателства, промяната в адресната регистрация на майката е извършена на 20.01.2021г., като към този момент двете деца вече са били отписани от посещаваните от тях до този момент учебни заведения в [населено място], като същите са били записани в съответни за възрастта им учебни заведения в [населено място]. Следователно не отговарят на истината твърденията на жалбоподателя, че децата продължават да учат в [населено място] /доказателства за обратното са именно представените от него служебни бележки/. В исковата молба самият жалбоподател е признал, че в началото на годината майката се е установила с децата в [населено място], т.е. това обстоятелство му е било известно при предявяването на иска. Следователно, към датата на подаване на исковата молба, децата вече са били с променено фактическо пребиваване и установено ново местоживеене в [населено място] на адреса на родителите на ответницата, посочен в служебните бележки от училищата на децата- [населено място], [улица]. Правилно районният съд е приел, че по исковете с правно основание чл.127, ал.2 СК меродавно обстоятелство за местната подсъдност е фактическото местопребиваване на децата на основание §1, т.15 от ЗЗДт, а не официалната им адресна регистрация по ЗГР, която може да бъде променяна по административен ред по заявление на всеки от родителите. Затова и представените от жалбоподателя пред въззивната инстанция доказателства за постоянния адрес на децата в [населено място] не обосновават подсъдност на делото, различна от приетата. По подадената частна касационна жалба Върховният касационен съд, състав на ІII г.о. намира следното: Частната жалба е депозирана в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима. Касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като повдигнатите въпроси не са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, защото в съдебната практика на Върховния касационен съд е изяснено, че за настоящ адрес на детето се приема неговото фактическо местопребиваване към момента на предявяването на исковете по чл. 127, ал. 2 СК. В този смисъл следва да се тълкува законовата разпоредба, изхождайки от характера на производството по споровете за местоживеенето на детето, упражняването на родителските права, личните отношения с него и издръжката му Основният принцип е закрила интересите на детето. При спор за определяне на местна подсъдност се преценява къде е било фактическото пребиваване на децата, а това е мястото, където е тяхната обичайна среда на живот. Временното отсъствие на децата от това място не означава смяна на пребиваването им, нито отвеждането им от обичайното местопребиваване от единия родител, може да обоснове компетентност за разглеждане на спора за родителски права от съда по мястото, където те са отведени. Местната подсъдност по тези искове, изключва общата подсъдност по чл. 105 ГПК, респ. чл.112 ГПК, тъй като е подчинена на закрилата интересите на детето, поради което административните действия на родителите, с които те декларират един или друг настоящ адрес на детето, не могат да имат значение за определяне на компетентния съд, доколкото следва да се държи сметка за фактическото пребиваване на детето, във връзка с последващите процесуални действия при разглеждане на спора. Обжалваното определение не и очевидно неправилно съобразно самостоятелното селективно основание на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. От съдържанието му не се констатира нито превратно прилагане на закона, нито груби нарушения на правилата на формалната логика. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища актове, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване (ЗИДГПК, обн. в ДВ бр.86/2017г.), не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл.281, т.3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК, въззивното определение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и съответствие с закона на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл.280, ал.1 ГПК. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІII г.о.