Определение № 2962 от 27.10.2026 г. на ВКС по т. д. № 1324/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Дженерали Застраховане“ АД срещу решение от 04.12.2025 г. по в.гр.д. № 1633/2022 г. на СГС, с което е допусната на основание чл.247 ГПК поправка на очевидна фактическа грешка в решение № 1888/14.07.2022 г. и е постановено, че в диспозитива му следва да чете, че решението на СРС се отмененя и в частта за разноските, с която Я. Г. П. е осъдена да плати на касатора разноски в производството пред първоинстанционния съд от 150 лв. Изложени са от жалбоподателя съображения, че подадената от ищцата /въззивница/ молба по чл.247 ГПК за поправка на допусната във въззивното решение очевидна фактическа грешка е неоснователна, защото липсва противоречие между мотивите на въззивното решение и изразената в неговия диспозитив воля, но въззивният съд не е обсъдил доводите в тази насока. Поддържа се, че производството по чл.247 ГПК не може да се ползва за начин за ревизиране на отговорността за разноски, защото това може да стане по реда на чл.248 ГПК, а срокът за подаване на молба за изменение на въззивното решение в частта за разноските е изтекъл към момента на подаване на молбата по чл.247 ГПК. Иска да се обезсили като недопустимо въззивното решение по чл.247 ГПК или да се отмени като неправилно.

Ответницата Я. Г. П. не е подала отговор.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното:

Кaсационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт; отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е намерил, че е налице несъответствие между формираната от него воля и нейното изразяване в текста на решение № 1888/14.07.2022 г. в.гр.д. № 1633/2022 г. и по реда на чл.247 ГПК е постановил, че в диспозитива на това решение следва да се счита, че решение № 20219532/07.12.2021 г. на СРС по гр.д. № 457/2021 г. за отхвърляне на предявения от Я. Г. П. срещу „Дженерали Застраховане“ АД иск по чл.226 ал.1 КЗ /отм./ се отменя и в частта, в която „Я. Г. П. е осъдена да плати на „Дженерали Застраховане“ АД на основание чл.78 ал.3 сумата от 150 лв. разноски по делото“.

В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поставя следните правни въпроси по чл.280 ал.1, т.1 ГПК –

1. „Съдът задължен ли е при формиране на правните си изводи при решаване на спора да извърши преценка на всички доказателства, събрани по делото и да обсъди всички доводи на страните?“

2. „Допустимо ли е по реда на чл.247 ГПК въззивният съд да изправи пропуска си с въззивното решение и да преразгледа първоинстанционното в частта за разноските?“

Наличието на допълнителния селективен критерии по първия въпрос се обосновава с твърдението за противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС, обективирана в решения по гр.д. № 1649/2010 г., гр.д. № 2366/2013 г., гр.д. № 1863/2010 г., гр.д. № 421/2009 г., гр.д. № 761/2010 г., а по втория въпрос поради противоречие с решения по т.д. № 1522/2023 г., т.д. № 2018/2022 г., гр.д. № 1910/2017 г., т.д. № 293/2019 г., т.д. № 490/2021 г., както и с определение по т.д. № 596/2024 г.

Настоящият състав на ВКС намира, че първият поставен от касатора въпрос – относно задължението на въззивния съд да извърши преценка на събраните по делото доказателства и да обсъди доводите на страните, принципно е значим за всяко въззивно производство. Касационният съд констатира, че не е удовлетворено изискването на допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1, т.1 ГПК, защото въззивният съд не се е отклонил от практиката на ВКС, на която касаторът се е позовал в изложението по чл.284 ГПК. Въззивната инстанция е формирала извод, че е налице несъответствие между формираната от него воля и нейното изразяване в диспозитива на решението, поради което е приел молбата по чл.247 ГПК за основателна, а с това имплицитно се е произнесъл и по довода на ответника по нея – за неоснователността й поради опит за заобикаляне на реда по чл.248 ГПК. В мотивите на обжалваното решение не е обсъждан въпросът по какъв начин се разпределя отговорността за разноски в първоинстанционното производство и дали основното въззивно решение подлежи на изменение в частта за разноските, определени за делото пред районния съд.

По втория поставен въпрос – дали е допустимо по реда на чл.247 ГПК въззивният съд да преразгледа първоинстанционното решение в частта за разноските, касационният съд намира, че не е изпълнено изискването на общото основание по чл.280 ал.1 ГПК за достъп до касационен контрол. Така формулиран въпросът не съответства на мотивите на въззивното решение, в които, както се спомена по-горе, въззивният съд не е формирал изводи за това как се разпределя отговорността за разноски в производството пред райнния съд. Въпросът за разпределение на отговорността за разноски в първоинстанционното производство е останал извън предмета на извършената от въззивната инстанция проверка при произнасянето по молбата по чл.247 ГПК, тъй като в мотивите на обжалваното решение не е формиран извод за прилагането на която и да е от хипотезите на чл.78 ГПК.

Следва да се спомене, че с поправеното по реда на чл.247 ГПК решение № 1888/14.07.2022 г. в.гр.д. № 1633/2022 г. на СГС спорът по иска с правно основание чл.226 ал.1 КЗ /отм./ е решен по същество и след отмяната изцяло на решението на районния съд искът е уважен в пълния предявен от ищцата размер, а на нейния процесуален представител е присъдено на основание чл.78 ал.1 ГПК адвокатско възнаграждение по чл.38 ал.2 ЗА за производствата и пред двете съдебни инстанции. В действителност ищцата като молител по чл.247 ГПК няма право по този ред да заобикаля изискванията на чл.248 ГПК и да се домогва да бъде ревизирано въззивното решение в частта за разноските, но случаят не е такъв. Що се касае до ответника по молбата по чл.247 ГПК, който е ответник и по уважения изцяло срещу него иск, следва да се спомене, че и той няма право с настоящата касационна жалба да се домогва да постигне резултат, който би следвало да реализира по реда на чл.248 ГПК – ако не е доволен от основното въззивно решение в частта за разноските, разпределени от въззивния съд според правилото на чл.78 ал.1 ГПК и за двете инстанции, а не според правилото на чл.78 ал.3 ГПК, приложено с отмененото изцяло първоинстанционно решение.

С оглед на изложеното касационният съд намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.

Воден от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд