Определение № 97 от 27.01.2017 г. на ВКС по гр. д. № 2480/2016 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Обжалвано е решение от 29.02.2016. по гр.д.№2341/2015г. на АС София, с което е уважен иск за вреди от непозволено увреждане на основание чл.45 ЗЗД. Жалбоподателят – Ц. И. А., чрез процесуалния си представител поддържа, че с обжалваното решение е съдът се е произнесъл по съществен материалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото и е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Моли да се допусне касационното обжалване и да се отмени обжалваното решение като неправилно. Ответникът – И. В. И., чрез процесулния си представител поддържат, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о.,, приема за установено следното: Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допусне. С обжалваното решение въззивният съд, като е отменил частично първоинстанционното решение, е осъдил Ц. И. да заплати на И. В. сумата 8000 лева обезщетение за неимуществени вреди от непозволено увреждане, ведно със следващата се законова лихва от 06.03.2009г. до пълното изплащане на сумата. Установено е по делото, че с Присъда по НЧХД №10756/2009г. по описа на СРС, НК, 13-ти с-в влязла в законна сила на 05.01.2011г. и Решение №15/05.01.2011г. по ВЧХД №4682/2010г. по описа на ГС София, жалбоподателя –ответник по иска Ц. И. е признат за виновен в това, че е разгласил на 06.03.2009г. публично по Нова телевизия в предаването „Ч М. Ц.“, позорни обстоятелства за ищцата, с твърдения, че не е получил правосъдие по вина на В., която в качаството си на адвокат не е завела нужните дела за защита на негови права, като така е извършил престъпление по чл.148 ал.2 във вр. с ал.1 т.1 и 2 във вр. с чл.147 ал.1 НК. При тези данни съдът е приел, че са изпълнени предпоставките на фактическия състав на разпоредбата на чл.45 ЗЗД, поради което следва да се приеме, че съществува непозволено увреждане по отношение на ищцата- ответник по жалба от страна на ответника. Посочено е, че съгласно чл.300 ГПК присъдата, постановена по НЧХД е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, относно това дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. Прието е, че с присъдата по НЧХД №10756/2009г. по описа на РС София, влязла в законна сила на 05.01.2011г., е установено с обвързваща доказателствена сила, че ответникът е извършил виновно твърдяното от ищеца деяние, съставляващо престъпление. Съдът, като е взел предвид представения амбулаторен лист и свидетелските показания, е приел за доказан факта, че ищцата е претърпяла болки и страдания, предизвикани от деянието на ответника, извършено на 06.03.2009г., изразяващи се както в краткотрайна увреда на физиологичното й здраве, така и в претърпяването на силен стрес, изживяван за значително по-продължителен период от време. Съдъте счел за доказан факта, че ищцата е водела почтен професионален живот, а изложените от ответника публично, чрез средство за масова информация, ползващо се с доверние сред огромен обществен кръг (трибуната на Нова телевизия) обстоятелства, позорящи доброто име и професионален опит на ищцата несъмнено са довели до търпян от ищцата остър стрес, нервно напрежение, притеснения, предизвикали от своя страна сочените от ищцата неблагоприятни последици за физиологичното й здраве. Прието е, че пряка причинно-следствена връзка между твърдените от ищцата вреди и поведението на ответника съществува и е безспорно доказана, тъй като разгласяването на позорящи обстоятелстава, съставляващи клевета винаги водят да негативни преживявания за оклеветения. Съдът е посочил, че наведените от ответника обстоятелства относно участието на ищцата в конкурс за нотариуси и представените от ответника годишни данъчни декларации на ищцата, не доказват липсата на вреди за ищцата, настъпили в резултат от извършеното от него деяние. Прието е, че искът по чл.45, във вр. с чл.52 ЗЗД е основателен и доказан до размера на 8 000 лв. В изложение по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателят, чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора: за задължението на съда да установи пречинната връзка мажду дейнието и вредите при иск с правно основание чл.45 ЗЗД, за задължението на съда да допусне нови доказателства по чл.266 ГПК и за критериите при които се определя справедлив размер на обезщетение по чл.52, ал.2 ЗЗД при наличие на съпричиняване. Поддържа, че е налице основание по чл.280, ал.1, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Представя решение от 19.01.2016г. по гр.д.№6774/2014г., ІІІ г.о., в което е прието, че се обезщетяват вреди от деликт, които са в прака причино-следствена връзка с поведението на делинквента, решение от 22.05.2012г. по гр.д.0316/2011г., ІІ т.о., в което е прието, че при съпричиняване на вредоносния резултат пострадалият трябва обективно да е допринесъл за него, решение от 27.01.2015г. по гр.д.№2427/2014г., ІІІ г.о., в което се посочва, че е съществено това процесуално нарушение, което се изразява в отказ да бъдет събради допустими и относими към спора доказателства, решение от 04.06.2014г. по гр.д.№213/2012г., ІІ т.о.-за задължението на съда да обсъди всички допустими и относими към спора доказателства, решение от 15.04.2013г. по гр.д.№796/2012г., ІІІ г.о. за задължението на въззивния съд да изготви собствени мотиви и решение от 02.12.2014г. по гр.д.№1325/2014г., ІІІ г.о.-в същия смисъл. Върховният касационен съд, състав на ІV г.о. намира, че по поставените за разглеждане въпроси и на соченото от жалбоподателя основание не следва да се допуска касационно обжалване. На същите съдът е дал отговор в съответствие с практиката на ВКС, включително и тази посочена от жалбоподателя. В нея неизменно се приема, че съдебната инстанция, която разрешава правния спор по същество, следва да извърши преценка на всички относими и допустими доказателства, събрани по делото, както поотделно, така и в тяхната съвкупност, въз основа на която преценка и с оглед правилата за разпределението на тежестта на доказване в процеса, съдът следва да посочи в мотивите към решението си, кои правно-релевантни обстоятелства приема за установени и кои – не, а въз основа на това – да издири и приложи и материалния закон. За да постанови решението си, въззивният съд изцяло се е съобразил с тази константна съдебна практика, като е обсъдил поотделно и в съвкупност всички относими и допустими писмени и гласни доказателства по делото. И съгласно т.11 от ППВС № 4/1968 г. при определяне обезщетението за неимуществените вреди за всеки отделен случай съдът прави преценка на установените по делото факти и обстоятелства във връзка с увреждането и вредите. Отговорността при непозволеното увреждане по чл.45 от ЗЗД се поражда тогава, когато има увреждане, което е в резултат на виновно и противоправно действие или бездействие на едно или няколко лица, т. е. при установена причинната връзка между виновното и противоправно поведение и увреждането. В постановено по реда на чл.290 ГПК решение от 14 .10.2013 по гр.д. № 121/ 2013 година, ІV г.о. на ВКС се посочва, че не е в тежест на пострадалия да докаже отделните си негативни изживявания, а доказани ли са увреждащите действия и бездействия, искът е установен в своето основание и съдът е длъжен да определи неговия размер по своя преценка. Въпросът за за критериите при които се определя справедлив размер на обезщетение по чл.51, ал.2 ЗЗД при наличие на съпричиняване не съставлява правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Въззивният съд не е обсъждал въпроса за приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД, респективно не е излагал мотиви какви факти се обхващат от тази разпоредба, тъй като жалбоподателят не е правил възражение за съпричиняване нито в отговора на исковата молба, нито във въззивната жалба. Поради това този въпрос е неотносим към решаващата воля на съда /т.1 ТР 1/09 от 19.02.10г. на ОСГТК на ВКС/ и не съставлява основание за допускане на касационно обжалване. С оглед на изложените съображения Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о. намира, че не следва да бъде допускано касационно обжалване на въззивното решение. На основание чл.78, ал.3 ГПК жалбоподателя следва да заплати на ответницата по жалба сумата 1700 лева разноски пред ВКС. Предвид изложените съображения, съдът