Определение № 58 от 04.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 4960/2015 г.

С решение № 31 от 11.03.2015 г. по гр.д. № 567/2014 г. на Варненския апелативен съд е отменено решение № 1160 от 11.06.2012 г. по гр.д. № 1943/2010 г. на Варненския окръжен съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от Н. И. Т. против М. Г. К. и С. О. К. иск за сумата 65 284 лв., представляваща обезщетение за ползване на съсобствения на страните недвижим имот, и в отменената част е постановено друго, с което М. Г. К. и С. О. К. са осъдени да заплатят солидарно тази сума на Н. Т., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 23.01.2006 г. до окончателното й изплащане. В останалата част, с която е бил отхвърлен предявеният от Н. Т. иск за разликата над уважения размер от 65 284 лв. до предявения от 105 253 лв. първоинстанционното решение е потвърдено. С решение № 72 от 14.05.2015 г. по същото дело въззивният съд е допуснал поправка на очевидна фактическа грешка в първоначалното решение, като е постановил навсякъде в него вместо „сумата 65 284 лв.” да се чете ” сумата 31 892 лв.” Решение № 31 от 11.03.2015 г. по гр.д. № 567/2014 г. на Варненския апелативен съд е обжалвано с касационна жалба от адв. П. С. като пълномощник на ответниците по иска М. Г. К. и С. О. К.. Изложени са доводи за неправилност на същото като постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, в противоречие с материалния закон и поради необоснованост. Жалбоподателите поддържат, че при определяне на дължимото обезщетение въззивният съд не се е съобразил със задължителните указания на ВКС, дадени в отменителното му решение, относно необходимостта от установяване дали е налице съществена разлика между уговорената от съсобствениците наемна цена, при която имотът е отдаван под наем на трето лице, и действителната наемна цена, за да може тази разлика да бъде претендирана от ищцата като неползващ имота съсобственик, като е отказал неоснователно назначаване на допълнителна експертиза за изясняване на този въпрос. На следващо място, съдът е осъдил ответниците да заплатят на ищцата обезщетение за ползване на целия имот, а не съобразно квотата й в съсобствеността. Искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение е обосновано с твърдение за наличие на основание по смисъла на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК поради разрешаване в противоречие с практиката на ВКС на следните въпроси: 1/. Относно задължението на въззивния съд при повторно разглеждане на делото да съобрази указанията на ВКС по изясняване на спора от фактическа страна и събиране на доказателства, както и относно приложението на материалния закон. 2/. Относно задължението на въззивната инстанция да постанови решението си след преценка на всички относими доказателства и обсъждане на доводите и възраженията на страните. Въззивното решение в частта, с която е отхвърлен предявения иск, е обжалвано с касационна жалба от Н. И. Т. чрез нейния пълномощник адв. Н. С.. Релевирани са оплаквания за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния закон. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани няколко правни въпроси, за които се твърди, че са обусловили изхода на спора и че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС- основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК: 1/ Задължен ли е съдът да се произнесе по наведените от ищеца обстоятелства на иска. 2/ Длъжен ли е съдът да даде точна правна квалификация на иска съгласно наведените в исковата молба обстоятелства и заявения петитум. 3/ Задължен ли е съдът да обсъди всички доказателства и доводите на страната. 4/ По какви въпроси може да дава указания ВКС при връщане на делото за ново разглеждане. 5/ Длъжен ли е съдът да направи правните си изводи въз основа на събраните по делото доказателства. 6/ Каква е правната квалификация на иск за обезщетение за ползване на имот от недобросъвестен владелец на частта на имота, собственост на ищеца. 7/ Следва ли искът да се уважи, ако са установени всички изисквани от закона условия за уважаването му. 8/ Задължен ли е съдът да обсъди заключението на вещото лице във връзка с останалите доказателства по делото. 9/ Длъжен ли е съдът да назначи тройна съдебна експертиза, когато заключението на вещото лице е оспорено и е поискано назначаване на нова експертиза. 10/ Длъжен ли е съдът да изпълни указанията на ВКС във връзка със събиране на доказателства за доизясняване на делото от фактическа и правна страна. В срока по чл. 283 ГПК Н. И. Т. е подала чрез своя пълномощник адв. С. и касационна жалба срещу постановеното от Варненския апелативен съд решение за поправка на очевидна фактическа грешка. Твърди, че в случая не е било налице несъответствие межди формираната от въззивния съд воля за уважаване на исковата претенция в размер на 65 2284 лв. и нейното външно изразяване в диспозитива на решението, поради което не са били налице предпоставките на чл. 192, ал.2 ГПК/ отм./ за поправяне на основното решение. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: Делото е за втори път за разглеждане пред касационната инстанция. С решение № 187 от 06.11.2014 г. по гр.д. № 7187/13 г. на ВКС, ІІІ г.о., е отменено въззивното решение, постановено от Варненския апелативен съд по гр.д. № 240/2013 г., и делото е върнато на въззивната инстанция за ново разглеждане. Касационната инстанция е приела, че предявеният от Н. И. Т. против М. Г. К. и С. О. К. иск за парично вземане е с правно основание чл. 31, ал.2 ЗС. Тази правна квалификация е изведена с оглед изложените в исковата молба твърдения и начина на предявяване на претенцията - в производството по иск за делба и отделянето й за самостоятелно разглеждане. Прието е, че съсобствеността на страните върху имота е възникнала на 20.06.2003 г., когато ответниците М. К. и С. К. са закупили половината от него. Имотът представлява магазин с площ 36.48 кв.м, ведно с прилежащата към него изба /склад/ на 48 кв.м, в [населено място], [улица]. При данните по делото, че през исковия период от 20.06. 2003 г. до 23.01.2006 г. имотът е отдаван под наем на трето лице от ответниците К., е прието, че е налице хипотезата, посочена в ТР № 7/2012 г. на ОСГК на ВКС, в която по изключение може да се претендира обезщетение по реда на чл. 31, ал.2 ЗС за разликата между уговорената наемна цена съобразно сключения наемен договор от ползващия имота съсобственик, и средната пазарна наемна цена, когато първата е по - ниска. В съответствие с това делото е върнато на въззивната инстанция за ново разглеждане с указания за назначаване на съдебна експертиза, която да установи средната пазарна наемна цена за процесния имот за исковия период. Съобразно указанията на ВКС при новото разглеждане на делото от въззивната инстанция е назначена съдебно- икономическа експертиза със задача да даде заключение за средния пазарен наем за имота - магазин с площ 38.82 кв.м и прилежаща към него изба с площ 48 кв.м за периода 20.06.2003 г.- 23.01.2006 г. общо и поотделно за всеки месец. В своето заключение вещото лице е определило общо пазарния наем за тези обекти в размер на сумата 77 555 лв., като е уточнило, че пазарният наем за избеното помещение е в размер на 80% от наема за магазина. Въззивният съд е приел, че и за магазина следва да се приложи същото намаление / с 20 %/. По този начин е определил пазарният наем общо в размер на 66 784 лв. От тази сума е приспаднал сумата 1 500 лв., като е приел, че тя е получена от ищцата Т. съобразно представените пред първата инстанция 10 бр. разписки за получен наем през исковия период, като е посочил, че те не са били своевременно оспорени в заседанието, в което са били представени или най- късно в следващото съдебно заседание. Оттук е стигнал до извод, че ответниците дължат обезщетение в размер на 65 284 лв. Съдът е намерил за неоснователни доводите на ищцата за уважаване на претенцията й за заплащане на обезщетение и за периода от 2001 г. до 2003 г., като е приел, че обезщетение за ползване на имота преди възникване на съсобствеността се дължи на друго основание, но такъв иск не е предявен. По отношение на дворното място е приел, че обезщетение не се дължи, тъй като то е изцяло застроено и има подчинено положение спрямо сградата. За неоснователни са преценени и доводите на ответниците К., че при определяне на обезщетението за ползване на магазина следва да се има предвид действително отдаваната под наем търговска площ, която е 8 или 10 кв.м, както и че след като ищцата е получавала припадащия се за тази част наем, тя няма право да претендира по- голям размер. С решение № 72 от 14.05.2015 г. по същото дело по молба на М. Г. К. и С. О. К. въззивният съд е допуснал поправка в първоначалното решение, като е постановил навсякъде в него вместо „сумата 65 284 лв.” за се чете ” сумата 31 892 лв.” Изложил е съображения, че изразената в първоначалното решение действителна воля е била в полза на ищцата Н. Т. да бъде присъдено обезщетение съобразно квотата й в съсобствеността, която безспорно е ½, но е пропуснал да направи съответното на тази воля математическо изчисление, като раздели на две сумата 66 784 лв. Като е извършил съответното пресмятане въззивният съд е определил обезщетението, което следва да бъде заплатено на Н. Т. в размер на 31 892 лв., в какъвто смисъл е допуснал исканата поправка. Това решение е подписано с особено мнение от член на съдебния състав, който е посочил, че в мотивите на първоначално постановеното решение няма направен правен извод за присъждане на ищцата на половината от определения от съда размер на средния пазарен наем за периода съобразно квотата й в съсобствеността, и в този смисъл не е налице очевидна фактическа грешка, която да бъде поправена по реда на чл. 192, ал.2 ГПК/ отм./. Въпросът за правната квалификация на предявения иск е разрешен при първото разглеждане на делото от касационната инстанция. Прието е, че с оглед изложените в исковата молба твърдение и обстоятелствата във връзка с предявяването й /в рамките на делбеното производство, в което съделителите могат да предявяват само такива вземания помежду си, които имат връзка с подлежащата на прекратяване общност- т.4 от ППВС № 7/73 г./ претенцията за заплащане на обезщетение намира своето правно основание в разпоредбата на чл. 31, ал.2 ЗС. Предвид това и като е съобразен момента на възникване на съсобственост между страните по настоящото дело, е определен и периода, за който ищцата може да претендира обезщетение по този ред- от 20.06.2003 г. до предявяване на претенцията в делбеното дело - 23.01.2006 г. По силата на чл. 218 з ГПК/ отм./ дадените указания от касационната инстанция по тълкуването и прилагането на закона са задължителни за съда, на който делото е върнато за ново разглеждане, и в случая въззивният съд се е съобразил с тях. Затова и по аргумент от чл. 295, ал.1 ГПК поставените от жалбоподателката Н. Т. правни въпроси: длъжен ли е съдът да даде точна правна квалификация на иска съгласно наведените в исковата молба обстоятелства и заявения петитум; по какви въпроси може да дава указания ВКС при връщане на делото за ново разглеждане; каква е правната квалификация на иск за обезщетение за ползване на имот от недобросъвестен владелец на частта на имота, собственост на ищеца, като разрешени от ВКС в отменителното решение не могат да обосноват повторно достъп до касационно обжалване. По същите съображения въпросът за задължението на съда да обсъди наведените в исковата молба обстоятелства като насочен към проверка на възприетата от касационната инстанция и съобразена от въззивния съд правна квалификация на иска не може да обоснове допускане на касационно обжалване. Въпросът следва ли искът да се уважи, ако са установени всички изисквани от закона условия за уважаването му, не е правен по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК. Той касае правилността на решението, която не може да бъде проверявана в тази фаза на касационното производство. Не следва да се допуска касационно обжалване и по въпросите задължен ли съдът да обсъди всички доказателства и доводите на страната; длъжен ли е да направи правните си изводи въз основа на събраните по делото доказателства; задължен ли е да обсъди заключението на вещото лице във връзка с останалите доказателства по делото, тъй като не се установява да са разрешени с обжалваното въззивно решение в противоречие с практиката на ВКС. Съдът е извършил преценка на събраните по делото доказателства, в това число и на представените от ответниците разписки за получен от касаторката Т. наем. Изложил е, макар и кратки съображения защо възприема заключението на приетата при повторното разглеждане на делото съдебно- икономическа експертиза относно средния пазарен наем за процесния недвижим имот и защо приема, че той не може да бъде един и същ за двата обекта - магазин и прилежащото към него избено помещение. Следва да се посочи, че в касационната жалба и в изложението към нея по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК са наведени общи доводи за допуснати от въззивната инстанция съществени процесуални нарушения относно събирането и преценката на събраните по делото доказателства и неизпълнение на указанията на съда за извършване на допълнителни съдопроизводствени действия във връзка с изясняване на делото от фактическа страна, без да се конкретизира кои точно доказателства, които биха довели до други фактически и правни изводи по спора, не са били събрани или не са били обсъдени. При новото разглеждане на делото от въззивната инстанция жалбоподателката е оспорила заключението на назначената съдебно- техническа експертиза, изготвена от в.л. М. А. относно определения за процесния период размер на средния пазарен наем с възражението, че избеното помещение е търговска площ и за него следва да се определи наем като за магазина. Направила е искане/ както и насрещната страна/ за назначаване на повторна съдебна експертиза, което е оставено без уважение от въззивния съд по съображения, че по делото са изслушани общо пет съдебни експертизи относно определяне размера на средния паричен наем. В мотивите на обжалваното решение съдът е приел, че всички вещи лица, с изключение на две от състава на изслушаната тройна съдебно- техническа експертиза, са определили по- нисък размер на наема за избеното помещение с около 20-30% от наема на магазина, което сочи, че тези заключения са обсъдени и взети предвид. По тези съображения настоящият състав намира, че подадената от Н. И. Т. касационна жалба срещу решение № 31 от 11.03.2015 г. по гр.д. № 567/2014 г. на Варненския апелативен съд в отхвърлителната му част за разликата над 65 284 лв. до 105 253 лв. не следва да се допуска до касационно обжалване. Основателно е искането за допускане на касационно обжалване на решение № 72 от 14.05.2015 г. за поправка на очевидна фактическа грешка в основното решение, постановено по същото дело. Това се налага за да бъде проверено твърдението на жалбоподателката, че чрез него е изменено основното въззивно решение, като е поправена неправилно формираната в него воля на съда относно размера на дължимото от ответниците обезщетение за ползване на съсобствения имот. Тъй като основателността на подадената от М. Г. К. и С. О. К. касационна жалба срещу осъдителната част на въззивното решение, макар и частично, е поставена в зависимост от резултата от обжалване на решението за поправка на очевидна грешка, и при наведени от тези касатори доводи в изложението по чл. 284, ал.3,т.1 ГПК за несъобразяване на въззивното решение с указанията на касационната инстанция по приложението на материалния закон, тя също ще следва да се допусне до разглеждане по същество. Водим от гореизложеното съдът