Определение № 453 от 08.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 505/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Т. Д. С., подадена чрез адв. А. С. и адв. С. Л., против въззивно решение № 192/19.11.2019 г. по гр. д. № 420/2019 г. на Апелативен съд - Пловдив, с което е потвърдено решение № 245/27.06.2019 г. по гр. д. № 393/2018 г. на Окръжен съд - Пазарджик, с което e отхвърлен предявеният от Т. Д. С. против Държавна психиатрична болница - Пазарджик иск с правно основание чл. 49, във вр. чл. 45 ЗЗД за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 90 000 лв., вследствие на смъртта на дъщеря й К. С. С., починала на 28.06.2017 г., ведно със законната лихва считано от 28.06.2017 г. до окончателното изплащане на сумата и са присъдени разноски. В касационната жалба се съдържат оплаквания за неправилност и необоснованост на атакуваното решение. Иска се уважаване на предявения иск, а в случай, че делото е останало неизяснено от фактическа страна връщането му на Апелативен съд - Пловдив. Претендират се разноски. В изложението на основанията за допускане до касационно обжалване жалбоподателката се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Формулирала е следните въпроси: 1. „Дали съдът е длъжен да мотивира решението си чрез посочване на фактически и правни изводи, както и длъжен ли е да посочи исканията и възраженията на страните?”; 2. „За тежестта на заключенията на медицинските експертизи и следва ли заключенията на вещите лица да се обсъждат наред с всички доказателства по делото?“; 3. „Дали съдът следи дали заключението на вещото лице е пълно, ясно и обосновано?”; 4. „За задължението на съда да назначи експертиза, когато с въззивната жалба е направено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материално правна норма?”; 5. „За приложението на чл. 266, ал. 2, т. 1 ГПК и следва ли въззивният съд да допусне събиране на доказателства, които целят да установят достоверността на дадените от свидетел показания, след като в първоинстанционното решение съдът е приел, че лицето е предубедено?“ и 6. „За причинната връзка между поведението на делинквента и настъпилото увреждане?“. Сочи, че поставеният пети въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Сочи, че останалите въпроси са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в: решение № 217/08.01.2019 г. по гр. д. № 1961/2018 г. на III г. о.; решение № 45/20.04.2010 г. по т. д. № 516/2009 г. на II т. о.; решение № 115/17.09.2018 г. по гр. д. № 2150/2017 г. на IV г. о.; решение № 45/06.04.2017 г. по гр. д. 3343/2016 г. на I г. о.; решение № 698/12.01.2011 по гр. д. № 14/2010 г. на III г. о.; решение № 193/09.01.2015 г. по гр. д. № 2519/2014 г. на III г. о.; решение № 8/05.06.2019 г. по гр. д. № 1295/2018 г. на I г. о.; решение № 204/11.03.2019 г. по гр. д. № 586/2018 г. на III г. о.; решение № 390/26.06.2015 г. по гр. д. № 7568/2013 г. на IV г. о.; решение № 91/27.08.2015 г. по гр. д. № 321/2015 г. на II г. о.; решение № 264/12.02.2015 г. по гр. д. № 6457/2013 г. на III г. о. и решение № 219/15.10.2015 г. по гр. д. № 1896/2015 г. на III г. о. В депозирано по делото становище жалбоподателката се позовава на основанието по чл. 280, ал. 2, предложение трето ГПК - очевидна неправилност на решението, като твърди, че е нарушена императивна материално правна норма – чл. 51, ал. 1, изр. 1 ЗЗД. В срока по чл. 287 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника по касационната жалба − Държавна психиатрична болница - Пазарджик, чрез адв. К. К., в който излага съображения, че не са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване, а по същество обжалваното решение е правилно и законосъобразно. Претендират се разноски. Върховният касационен съд, състав на ІV гражданско отделение, за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна с правен интерес да обжалва постановения съдебен акт, срещу въззивно решение, което съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК е с допустим предмет на касационно обжалване, поради което е процесуално допустима. С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 245/27.06.2019 г. по гр. д. № 393/2018 г. на Окръжен съд - Пазарджик, с което е отхвърлен предявения от Т. Д. С. против Държавна психиатрична болница - Пазарджик иск с правно основание чл. 49, във вр. чл. 45 ЗЗД за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на 90 000 лв., изразяващи се в душевни болки и страдания, вследствие на смъртта на дъщеря й К. С., настъпила на 28.06.2017 г. в резултат на противоправни действия и бездействия на служители на ответника, изразяващи се в непровеждане на своевременно, адекватно и качествено лечение, ведно със законната лихва върху сумата от 28.06.2017 г. до окончателното й изплащане. Ищцата твърди, че е налице драстично несъвпадение между клиничната и патологичната диагноза, тъй като по време на 10-дневния престой на дъщеря й в ответната болница основното заболяване, довело до настъпване на смъртния изход, не е диагностицирано от лекарите, не са проведени изследвания и не е стартирало и проведено лечение, както и, че е груба грешка изписването й за домашно лечение, мотивирано с прекомерно психологизиране, защото при явното и психично и соматично влошаване при пациентката задължение на болницата е да организира незабавно превеждане в лечебно заведение с по-високо ниво на компетентност. Д-р Ч., осъществяваща наблюдение и лечение на К. С., не е специалист по психиатрия, респективно е нямала право да я лекува и наблюдава или действията й е следвало да бъдат супервизирани, което не е било сторено, като през целия си престой пациентката е имала само един преглед от лекар-специалист и това е била д-р М.. Според ищцата дъщеря й не е получила дължимата грижа и лечение - не е била консултирана с други лекари-специалисти, като за десетдневния й престой само веднъж, при постъпването й, е направено кръвно изследване и й е измерена температурата. Наред с това дъщеря й била физически насилвана и травмирана от служителите на ответника, а след инцидент в банята на лечебното заведение не е установено наличие или липса на травма на главата. След смъртта на дъщеря си ищцата загубила желание за живот и изпаднала в пълно отчаяние.Тя постоянно плачела не искала да се храни, не можела да спи. Трудно контактувала дори с децата си, камо ли с други близки и съседи, опитващи се да поднесат съболезнования и да предложат помощ и подкрепа. Затворила се в дома си и се изолирала от всички. Тези вреди ищцата оценява на 90 000 лв. Въззивният съд е приел за безспорно между страните, че ищцата е майка на К. С. - починала на 28.06.2017 г.; че на 16.06.2017 г. К. С. е приета за планово лечение на психично разстройство в Държавна психиатрична болница – Пазарджик и е изписана на 26.06.2017 г.; че същата на 27.06.2017 г. е приета в Клиниката по психиатрия към УМБАЛ „Свети Георги“ - Пловдив и там е починала в 9,10 часа сутринта на 28.06.2017 г. Установено е при направената на 29.06.2017 г. аутопсия, че причината за смъртта на К. С. е остър серозен менингит, който е довел до отток на мозъка и малкомозъчно вклиняване и отток на белия дроб. По делото не се спори, че заболяването остър серозен менингит, вследствие на което е настъпила смъртта не е установено и лекувано в нито една от двете, болници. Въззивният съд е приел, че обстоятелствата каква е била квалификацията на лекарите в отделението за активно лечение на жени в Държавна психиатрична болница - Пазарджик, дали те надлежно са съставяли медицинската документация, респективно, недостатъци и в двете насоки, както и дали при лечението на психичното разстройство на дъщерята на ищцата и в отношението към нея в болницата има недостатъци, сами по себе си не могат да обосноват, че начинът на лечение в ответната болница е причината за нейната смърт. Посочил е, че в случая същественото е дали поведението на служителите на ответната болница е в причинна връзка с неоткриване и нелекуване на настъпило, именно по време на лечението й в ответната болница, заболяване, вследствие на което е настъпила смъртта. След преценка на доказателствата – представените епикризи, медицинска документация, заключенията по двете комплексни експертизи и показанията на свидетелите, съдът е приел, че смъртта на К. С. не се дължи на действия и бездействия на лекарите и медицинския екип в ответната болница. Приел е, че през престоя в Държавната психиатрична болница - Пазарджик поведението и състоянието на пациентката се е определяло от наличното тежко протичащо психично разстройство, и не е съобщено за оплаквания или симптоматика, които да наложат консултация по спешност с друг специалист. Нито при изписването на К. С. от болницата на 26.06.2017 г., нито при пренощуването й с близките в апартамента на брат й на 26.06.2017 г., нито на следващия ден 27.06.2017 г. при приемането й в болницата в гр. Пловдив, нито при престоя й там до сутринта в деня на смъртта й 28.06.2017 г. в присъствието на нейната майка като придружител не е забелязано и не е сигнализирано от близките и не е установено от лекарите и медицинския персонал в болницата в гр. Пловдив наличие на болестно състояние, освен дължащото се на психичното й разстройство. От медицинската документация, съставена в двете болници, и от двете заключения и дадените от вещите лица обяснения, е установено, че няма данни при К. С. за симптоми на заболяване остър серозен менингит, което да е било възникнало към момента, респективно, преди приемането й за лечение в болницата в гр. Пазарджик, а мнението на специалистите е, че заболяването се е развило в нощта преди нейната смърт на 28.06.2017 г., като с оглед на това липсват действия и бездействия на служители на ответната болница, които да са в нарушение на медицинските изисквания и да са причина за нейната смърт. Атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо. Не е налице претендираното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Очевидната неправилност е отделно, самостоятелно и независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК основание за допускане на касационно обжалване, въведено от законодателя в стремежа му да облекчи достъпа до касация на порочните въззивни актове. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда "prima facie" - без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Доколкото определението "очевидно" съдържа в себе си субективен елемент /очевидното за едни може да не е очевидно за други/, разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт следва да бъде направено и въз основа на обективни критерии. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен "contra legem" до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Няма да бъде налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз /в тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК/. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, постановен "extra legem", т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Неправилното решаване от съда обаче на спорни въпроси относно приложимия закон, относно действието на правните норми във времето и др., няма да обоснове очевидна неправилност и ще предпостави необходимостта от формулирането на въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК при наличието на допълнителните селективни критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Като очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2 предл. 3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1- 3 ГПК. Не е налице и основание за допускане на касационното обжалване и по поставените въпроси. Поставените въпроси са обусловили решаващата воля на съда, поради което отговарят на общото основание за допускане на касационното обжалване, но същите не са решени в противоречие с посочените съдебни актове. Въззивният съд подробно и обосновано е изследвал всички данни относно състоянието и извършеното лечение на пациентката в Държавна психиатрична болница - Пазарджик. Съобразил е, че липсват данни за бездействие или предприети неправилни действия от страна на лекарите. Подробно е анализирал възможността на пациентката да контактува. Взел е предвид и становищата на експертите, дадени при разпит в открито съдебно заседание, според които заболяването е настъпило след изписването на пациентката от Държавна психиатрична болница - Пазарджик. Само от твърденията на ищцата и сина й, че К. С. е била малтретирана не може да се направи извод, че в следствие на това при нея се е проявил остър серозен менингит и е последвала смърт. Решението на въззивния съд е базирано както на фактите, обективирани в приложените писмени доказателства, така и на заключенията на вещите лица по изслушаните медицински експертизи. Константна е практиката на ВКС, че при приети по делото комплексна и разширена експертиза, които са ясни, обсновани и безпротиворечиви не е налице основание за допускане на ескпертиза по реда на чл. 266, ал. 2 ГПК. Несъгласието на жалбоподателката с експертните заключения и крайните изводи на съда не могат да послужат като основание за допускане на касационно обжалване, тъй като се касае за въпрос по същество и въззивният съд се е произнесъл обосновано. По поставения пети въпрос не се обоснова наличието на поддържаната специфична предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, която е налице, когато приложимата към казуса норма е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона. Нормата на чл. 266, ал. 1 ГПК е ясна и не се налага тълкуването й, а по нея има и постановена многобройна съдебна практика. Предвид изложените съображения не са налице основания за допускане на касационна проверка. С оглед изхода на настоящото производство и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК Т. Д. С. следва да заплати направените и доказани от ответника за настоящата инстанция разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 3200 лв. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.