Определение № 2148 от 30.07.2024 г. на ВКС по т. д. № 657/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. И. Г. срещу Решение № 150 от 27.10.2023г. по в.гр.д. №286/2023г. по описа на Бургаски апелативен съд. С него е потвърдено Решение №259 от 19.05.2023г. по описа на Ямболски окръжен съд, в обжалваната част, в която е отхвърлен искът на касатора против „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД за сумата над присъдените 80 000 лв. до размера от 150 000 лв., представляващи обезщетение за неимуществени вреди от непозволено увреждане, в резултат на пътно транспортно произшествие, състояло се на 12.01.2022г. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно поради съществено нарушение на процесуалния и материалния закон и необоснованост. Жалбоподателят счита, че въззивният съд неправилно е приложил принципа за справедливост, установен в чл. 52 от ЗЗД и като последица е определил обезщетение, което не кореспондира с причинените му вреди и претърпените болки и страдания. Твърди, че апелативният съд не взел предвид Експертно решение на ТЕЛК 93281, от което се установявало, че вследствие процесното ПТП на пострадалия е определена 30 % неработоспособност от комисията на ТЕЛК за спленектомията (отстранената слезка или далак); 30 % временна неработоспособност, вследствие на трайни функционални увреждания на гръбначния стълб; 10 % временна неработоспособност, поради ограничени движения на лява глезенна става. Излага аргументи за липса на мотиви, както и липса на препращане към мотивите на първоинстанционния съд. Счита, че са налице сериозни разминавания между изводите на вещото лице, изготвило СМЕ, и събраните доказателства по делото, като оспорва компетентността на самото вещо лице, което е патолог, а не ортопед - травматолог или имунолог. Поддържа, че въпреки тези обстоятелства и при изрично направено от него искане за назначаване на повторна експертиза, както първоинстанционният съд, така и въззивният, не са допуснали повторна СМЕ. Допускането на касационното обжалване обосновава с предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл по следните съществени материалноправни и процесуалноправни въпроси, обусловили изхода на спора: 1. Може ли съдът да обоснове решението си, без да обсъди всички събрани по делото доказателства както поотделно, така и в тяхната съвкупност?; 2. Може ли съдът да постанови решението си, без да обсъди всички наведени във въззивната жалба доводи за неправилност на първоинстанционното решение, с оглед предметните предели на въззивното производство по чл.269 от ГПК?; 3. Какви са критериите при определяне на конкретния размер на обезщетението по чл.52 от ЗЗД, за да бъде то справедливо и следва ли съдът, при приложението на чл.52 от ЗЗД и определяне на справедливо обезщетение за причинени на ищеца неимуществени вреди от непозволено увреждане, да се съобрази с указанията, съдържащи се в ППВС №4/1968г. и да вземе под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, като посочи конкретно тези обстоятелства и значението им за размера на обезщетението?; 4.Съставлява ли икономическата конюнктура елемент от критериите за справедливост по чл.52 от ЗЗД и следва ли същата да се отчита от съдилищата при определяне на размера на обезщетение за неимуществени вреди, причинени при ПТП, съобразявайки и лимитите на застрахователната отговорност по КЗ, които съставляват законово отражение на обществено-икономическите условия в страната към момента на възникване на произшествието? Твърди, че въпросът по т. 1 е решен в противоречие с практиката на ВКС, формирана с Решение №24 от 28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008г. на ВКС, I г.о; Решение №589 от 29.06.2010 г. по гр. д. № 1359/2009г. на ВКС, I г.о; Решение №221 от 15.04.2002г. по гр. д. №677/2001г. на ВКС, I г.о.; Определение №26 от 19.01.2009 г. по гр. д. №4744/2008г. на ВКС, I г.о.; Решение №281 от 13.04.2004г. по гр. д. №888/2006г. на ВКС, I г.о. За въпроса по т. 2 поддържа, че е решен в противоречие с приетото в Решение № 57 от 02.03.2011г. по гр. д. №1416/2010г. на ВКС, III г. о.; Решение №324 от 22.04.2010 г. по гр. д. № 1413/2009 г. на ВКС, IV г. о.. По въпросите по т. 3 - в противоречие с в противоречие с ППВС № 4/23.12.1968 г., Решение № 749 от 05.12.2008 г., по т. д. № 387/2008 г. на ВКС, II т. о., Решение № 66 от 03.07.2012г. по т. д. № 611/2011г. на ВКС, II т. о., Решение № 83 от 06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, II т. о., Решение № 233 от 20.12.2016 г. по т. д. № 3586/2015 на ВКС II т. о., Решение № 88 от 17.06.2014 г. по т. д. №2974/2013г. на ВКС, II т. о., Решение №151 от 12.11.2013г. по т. д. №486/2012г. на ВКС, II т. о., Решение №94 от 18.07.2019г. по т. д. №3030/2018г. на ВКС, II т. о, Решение № 100 от 20.06.2019г. по т. д. №2384/2018г. на ВКС, II т. о., Решение № 94 от 14.07.2017г. по т. д. №60364/2016г. на ВКС, I г. о., Решение № 93 от 29.06.2017г. по гр. д. №60355/2016г. на ВКС, I г. о. и други. Касаторът въвежда и допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Ответникът по касация „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД, [населено място], не депозира отговор на касационната жалба. Третото лице помагач на страната на ответника - И. Г. К., не изразява становище по касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да потвърди първоинстанционния акт в обжалваната му част, въззивният съд е приел, че справедливото по смисъла на чл.52 от ЗЗД обезщетение за претърпените от ищеца Г. И. Г. неимуществени вреди вследствие на осъщественото на 12.01.2022г. ПТП, настъпило по вина на застрахования при ответното дружество водач И. Г. К., възлиза на 80 000 лв. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280 ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280 ал. 1 т. 1 - т. 3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по първите два процесуалноправни въпроса. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т.1, т.2 и т.3 от ТР№1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. В случая въззивният съд е извършил преценка на всички събрани по делото доказателства, относими към пораждане на задължението за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди. Обсъдил е подробно съдържанието на представените писмени доказателства, показанията на разпитаните по делото свидетели, както и заключенията на съдебно – медицинската и съдебно - психологическата експертизи, които е възприел изцяло, както и показанията на разпитаните по делото свидетели. При това е обсъдил изложените във въззивната жалби и на двете страни доводи за неправилна преценка от страна на първоинстанционния съд на обстоятелствата, имащи отношение към определянето на адекватни обезщетения за претърпените от ищеца неимуществени вреди. Съобразявайки въведените във въззивната жалба оплаквания, че изводите на медицинската експертиза не кореспондират с изводите на ТЕЛК, съдът е анализирал съдържанието на представеното решение на ТЕЛК, като е съобразил, че със същото на Г. Г. е била определена 35% трудова неспособност за срок до края на 2023г. по причина на общо заболяване – смесена звукопроводна и невросензорна глухота. Цитираните от съда заболявания са част от съдържанието на решението на ТЕЛК, като са записани в графи: 13 - „водеща диагноза“, 13.1 - „общо заболяване“. Въззивният съд не е възпроизвел в решението си всички мотиви за експертното решение, но е изброил и част от тях, които е счел за относими към преценката за състоянието на ищеца – че след ПТП Г. се оплаква от болки в ляво стъпало и гръбначен стълб, както и че се движи с накуцваща походка спрямо долен ляв крайник с бастун. Следователно въпросът за задължението на съда да обсъди и прецени всички факти и доказателства по делото, както и да мотивира своя акт, не е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС, включително цитираната от касатора съдебна практика по чл.290 от ГПК. Преценката на съдържанието на решението на ТЕЛК и липсата на констатация на въззивния съд за противоречие между това решение и заключението на съдебно – медицинската експертиза, е част от дейността на съда по анализ на събраните по делото доказателства и не може да се проверява в стадия по селекция на касационните жалби. Тя е свързана с правилността на обжалваното решение и може да бъде проверявана едва след допускане на същото до касационно обжалване. Формулираните от касационният жалбоподател въпроси относно определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, са относими към предмета на конкретното дело, образувано по предявен иск по чл.432 от КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, но не се доказва наличието на релевираните от него допълнителни предпоставки по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 от ГПК. По въпросите, свързани с приложението на чл.52 от ЗЗД, съществува задължителна съдебна практика – ППВС №4/1968г., в съответствие с която е постановен атакуваният съдебен акт. В същото е разяснено, че понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 от ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Като критерии за размера на обезщетението на пострадалия по прекия иск срещу застрахователя са възприети видът и степента на увреждането, прогнозата за развитие на заболяването, намаляването на работоспособността, възрастта на пострадалия, както и съпричиняването за настъпването на вредоносния резултат. Съобразяването на критериите е фактически въпрос, който се решава за всеки отделен случай, поради което определеният размер на обезщетението няма характер на въпрос по прилагането на материалния закон съгласно чл.280 ал.1 от ГПК, решаването на който би могло да бъде в противоречие с установена и задължителна практика на ВКС. Постановените решения от съдилищата за присъждане на обезщетения за неимуществени вреди при спазване на критерия за справедливост отчитат фактите и обстоятелствата по всеки конкретен спор, поради което определянето на размера на обезщетението не подлежи на уеднаквяване. В случая при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, въззивният съд е взел предвид специфичните за конкретния случай обстоятелства, значими за установения в чл.52 от ЗЗД принцип на справедливостта, като е съобразил вида на претърпяното от ищеца увреждане, трайните последици от същото, продължителността на търпените болки и страдания, възрастта на ищеца към момента на ПТП, конкретната икономическа обстановка в страната към момента на произшествието. Въз основа на приетата в първоинстанционното производство СМЕ, въззивният съд е приел за установени следните увреждания, претърпени от ищеца вследствие процесното ПТП, а именно: отстранена слезка; счупване на ладиевидната кост на ляво ходило, с незначително разместване на получените фрагменти, като е приложена имобилизация на ходилото за 45 дни; счупване на втори и трети гръден прешлен, без увреждане на гръбначния мозък; счупване на 7-мо ребро, със суспектни данни за малък плеврален излив в лявата гръдна кухина и контузия на главата със сътресение на мозъка, съставляващи тежка, лека и три средни телесни повреди. Отразил е престоя на пострадалия в лечебно заведение – 10 дни, както и последвалата рехабилитация. Приел е, че пострадалият е имал трайно затруднение на движението на снагата и на долен ляв крайник за 3-4 месеца, при неработоспособност в продължение на 6 месеца. Съобразил е контузията на главата при първия преглед непосредствено след ПТП-то. Констатирал е признатата степен на неработоспособност в размер на 35% за период до края на 2023г. Приел е, че травмите са свързани със значителни физически болки и страдания, както и че в момента на произшествието пострадалият е преживял остро стресово състояние, последвано от посттравматичен стрес. Отчел е, че е налице психологична травма, както в процеса на лечение, така и до момента на постановяване на въззивното решение. Съобразил е, че пострадалият е в трудоспособна възраст – 55 години, като преди увреждането е бил физически активен. Отбелязал е, че въззивникът продължава да изпитва болки, накуцва, а загубата на слезката води до известни дефицити за целия период на живот. Дори и да бе основателно твърдението в касационната жалба, че съдът неправилно е формирал изводите си относно размера на присъденото обезщетение и същевременно не е обсъдил значими за този размер обстоятелства, това би довело до необоснованост на въззивното решение и оттам би съставлявало основание за касиране на въззивния акт като неправилен – чл.281 т.3 от ГПК, но не и основание за допускане на касационен контрол. Основанията за селектиране на касационната жалба са различни от основанията по чл.281 т.3 от ГПК за неправилност на въззивното решение и тъй като въпросът е от значение за правилността на обжалвания акт, той не може да обуслови допускането на касационния контрол. Не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване и по четвъртия поставен от касатора въпрос. При определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, въззивният съд изрично е посочил, че следва да бъде съобразена обществено – икономическата обстановка в страната към момента на увреждането. С това съдът е съобразил задължителната практика на ВКС, обективирана в посочените от касатора решение №83 от 06.07.2009г. по т.д. №795/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение №1 от 26.03.2012г. по т.д. №299/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и други, постановени по реда на чл.290 от ГПК, в които се приема, че при определяне на дължимото застрахователно обезщетение би следвало да се отчитат и конкретните икономически условия, а като ориентир за размерите на обезщетенията би следвало да се вземат предвид и съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетенията момент. Обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с уеднаквената вече практика, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 от ГПК за допускане на касационен контрол на въззивното решение. Водим от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд