Определение № 853 от 29.07.2015 г. на ВКС по гр. д. № 1950/2015 г.

Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на З. К. С. срещу решение № 409 от 17.01.2014 г. по гр. дело № 9982/2013 г. на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІV – Г въззивен състав. Ответникът по касационната жалба Районен съд – Казанлък не е взел становище. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. По допускането на касационното обжалване Върховният касационен съд /ВКС/, състав на гражданска колегия, трето отделение намира, че не са налице основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК поради следните съображения: С цитираното въззивно решение, състав на Софийски градски съд /СГС/ е потвърдил решение от 29.04.2013 г. по гр. дело № 46329/2011 г. на Софийски районен съд /СРС/, 36 състав, с което първоинстанционният съд е отхвърлил предявения иск от З. С. срещу Районен съд – [населено място] с правно основание чл. 49 ЗЗД за заплащане на сумата 25000 лв.,, обезщетение за неимуществени вреди, подробно описани в диспозитива на първоинстанционното решение и е осъдил ищеца да заплати на ответника сумата 200 лв., разноски по делото. За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че искът е неоснователен. Изводът за неоснователност на претенцията е обоснован от СГС с липсата на една от предпоставките по чл. 45 ЗЗД, а именно противоправно деяние от страна на физически лица, изпълняващи служебните си задължения в структурата на РС – Казанлък, като съдии и с изведения в тази връзка извод за това, че при липсата на посочената предпоставка не може да възникне предвидената в чл. 49 ЗЗД гаранционна отговорност за възложителя на работата. В. съд е изложил в мотивите на решението, че в конкретния случай повдигнатото на ищеца обвинение е приключило с влязла в сила осъдителна присъда, задължителна за гражданския съд на основание чл. 300 ГПК относно това дали е извършено деяние, неговата противоправност и виновността на дееца. Съдът е приел, че установеното с присъдата извършване на деянието от ищеца обосновава и законността на действията на съдиите от РС – Казанлък по образуване и разглеждане на наказателните производства по повдигнатите обвинения, което изключва самите действия по ръководенето на съдебните заседания и събирането на доказателства в хода на процеса да представляват деликт. СГС е разгледал и доводите на ищеца за това, че първоинстанционният съд не се е съобразил с практиката на Европейския съд по правата на човека и с изискванията на Европейската конвенция за правата на човека относно наказателното производство, като е посочил, че в тази част жалбата има бланкетен характер, доколкото не е посочено с кои конкретни стандарти, въведени с Европейската конвенция относно функционирането на системата на наказателното правораздаване, съдът не се е съобразил. СГС е разгледал и доводите на жалбоподателя, че СРС не се произнесъл по възраженията на ищеца за нищожност на присъдата, като е изложил, че преценката относно действителността, допустимостта и правилността на постановени в наказателното производство присъди и решения е извън правораздавателната компетентност на гражданския съд. К. е представил приложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което е изложил доводи по чл. 281, т. 3 ГПК, с които е развил съображения за неправилност на решението на СГС поради приетото от съда относно неоснователност на иска, като е отразил виждането си, че предпоставките за реализиране на отговорността за вреди, причинени от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на правозащитните органи били изчерпателно изброени от законодателя, но не били взети предвид от въззивния съд. Отразено е становище на касатора, че СГС е нарушил материалния закон, не бил изпълнил изискването за пълно изясняване на делото, имала противоречие между мотиви и диспозитив. К. не е поставил конкретен правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Същият е изложил твърдението си, че СГС се е произнесъл по „съществен материално правен въпрос, който е решен в противоречие с практика на ВКС”, но не е формулирал нито един такъв въпрос. По този начин касаторът не се е съобразил с разясненията в ТР № 1/2009 г. на О. на ВКС, т. 1, съгласно които касационният съд не е длъжен и не може да изведе правния въпрос от значение за изхода на делото от обстоятелствата, изложени в касационната жалба. Съгласно разясненията в ТР № 1/2009 г. на О. на ВКС, т.1 невъвеждането на общо основание /правен въпрос/ по чл. 280, ал. 1 ГПК е достатъчно основание за недопускане на касационен контрол, без да се разглеждат допълнителните основания за това. В случая касаторът не е посочил такива общи и допълнителни основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, не е представил и практика на съда по чл. 280, ал.1, т. 1 и т.2 ГПК. Не са развити и доводи по чл.280, ал.1, т. 3 ГПК. Изложените от касатора доводи по чл. 281, т. 3 ГПК не релевират основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като разглеждането им в производството по чл.288 ГПК е недопустимо предвид тяхната относимост към производството по чл. 290 ГПК. Предвид изложените съображения следва да се приеме, че с така мотивираното приложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът не е обосновал приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Водим от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение