Определение № 824 от 19.03.2026 г. на ВКС по т. д. № 110/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. А. М. срещу въззивно решение № 209/01.08.2025 г. по в. гр. д. № 162/2025 г. на Апелативен съд – Велико Търново, с което е потвърдено решение № 703/28.12.2024 г. по гр. д. № 15/2023 г. на Окръжен съд - Велико Търново. С първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от касатора против „Първа инвестиционна банка“ АД искове с правно основание чл. 26, ал.1, предл. 1 ЗЗД и чл. 26, ал. 2, предл. 1 ЗЗД с искане за прогласяване нищожност на договор за банков кредит № 096LD-R-003132/12.06.2015 г.

Въззивното решение се обжалва с оплаквания за допуснати нарушения по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК – нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди се, че в процесния договор за банков кредит е посочено, че същият се предоставя за погасяване на съществуващи задължения по договор за кредит с № 096LD-R-001200/07.12.2012 г., като видно от представените писмени доказателства, договор с № 096LD-R-001200 и дата на подписването му 07.12.2012 г. не съществува в правния мир, а договор с такъв номер между него и кредитора е подписан на 06.01.2012 г. Твърди се, че това води до нищожност на новосключения договор поради невъзможен предмет. В касационната жалба се посочва още, че с оглед на това, че договор за банков кредит № 096LD-R-003132/12.06.2015 г. е сключен за погасяване на предходно задължение на касатора както за главница, така и за лихва, е налице анатоцизъм, доколкото се е формирала нова главница чрез прибавяне на лихви върху старата, което според него прави договора нищожен. Твърди се още, че въззивният съд не е изложил свои мотиви, а в решението му само се посочва, че приема мотивите на първоинстанционния съд.

В изложението на основания за допускане на касационно обжалване се поддържа приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, както и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Формулират се въпроси, за които се твърди да са включени в предмета на делото и да са обусловили мотивите на въззивната инстанция, а именно:

1. „Налице ли са предпоставките на чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД във връзка с чл. 10, ал. 3 ЗЗД, а именно наличие на „анатоцизъм“ при изпълнение на процесния договор, водещи до неговата нищожност?“;

2. „Налице ли са предпоставките на чл. 26, ал. 2, предл. 1 ЗЗД, водещи до неговата нищожност?“;

3. „Налице ли са предпоставките на чл. 26, ал. 1, предл. 2 ЗЗД в смисъл опит за заобикаляне на закона от ответната страна, водещи до неговата нищожност?“.

Първият въпрос се поставя поради твърдения, че е разрешен в противоречие с възприетото в решение № 66/29.07.2019 г. по т.д. № 1504/2018 г. на ВКС, II т.о. Очевидната неправилност се сочи само бланкетно и формално, без да се навеждат доводи в подкрепа на така заявеното основание за допускане до касационно обжалване на въззивното решение.

При заявените доводи в касационната жалба от М. М. се формира искане за постановяване на акт, с който атакуваното решение да бъде допуснато до касация и отменено, като бъде постановено друго решение, с което да се прогласи за нищожен процесният договор за банков кредит.

Ответникът по касационната жалба „Първа инвестиционна банка“ АД депозира отговор с искане за недопускане до касационно обжалване на процесното решение поради неоснователност на касационната жалба. В отговора се твърди, че изложените основания не попадат в приложното поле на чл. 280 ГПК, а оплакването за очевидна неправилност на обжалваното решение е бланкетно и формално посочено. Твърди се още, че изложените в касационната жалба твърдения са по същество на съдебния спор, с оглед на което и не обосновават допустимостта на касационната жалба пред ВКС. В отговора се отбелязва още, че в процесният договор в действителност е допусната техническа грешка при изписване датата на предходния договор за кредит, задължението по което се погасява с отпуснатата сума. Твърди се, че касаторът е бил наясно кои задължения погасява с отпускане на сумата по новия кредит, видно и от искането за отпускането му, както и че допуснатата техническа грешка е свързана с целта на отпускане на паричния заем, а не с предмета на правоотношението. Ответникът възразява срещу изложеното в касационната жалба твърдение за наличие на анатоцизъм, като посочва, че между страните не е налице воля за преструктуриране на стария дълг с допълнително споразумение към съществуващ договор, а е сключен нов договор за кредит, с който е възникнало изцяло ново правоотношение, което според банката осъществява всички изисквания за валидност на кредитната сделка.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт и отговаря на изискванията за редовност, поради което същата се явява процесуално допустима.

Въззивният съд е приел за безспорно установено, че исковото производство е образувано по предявени от М. М. обективно съединени искове против „Първа инвестиционна банка“ АД с правно основание чл. 26, ал. 2, предл. първо ЗЗД и чл. 26, ал. 1, предл. първо, във връзка с чл. 10, ал. 3 ЗЗД, за прогласяване нищожността на договор за банков кредит № 096LD-R-003132/12.06.2015 г. Първоначално исковете са предявени като насрещни в производството по гр. д. № 3281/2024 г. на Районен съд - Велико Търново, но с определение № 16/05.01.2023 г. са отделени в друго производство и са изпратени по компетентност на Окръжен съд - Велико Търново.

Въззивната инстанция е преценила решението на Окръжен съд – Велико Търново за валидно и допустимо. Приела е за установени следните факти: С договор за банков кредит № 096LD-R-003132/12.06.2015 г. „Първа инвестиционна банка“ АД е предоставила на М. М. парична сума в размер на 12 900 евро за погасяване на съществуващи задължения по договор за кредит с № 096LD-R-001200/07.12.2012 г. При извършена проверка назначеното в рамките на първоинстанционното производство вещо лице е констатирало, че договорът за банков кредит с № 096LD-R-001200 е от дата 6.01.2012 г., а не от 07.12.2012 г.

Съставът на въззивния съд е посочил, че предмет на сключения през 2015 г. договор за кредит е парична сума в размер на 12 900 евро, която банката се е задължила да предостави на ищеца срещу задължение от негова страна да я върне в определен срок и да заплаща уговорената лихва. Приел е, че така очертаният предмет е възможен и, че се касае за допусната техническа грешка при изписване датата на стария договор – вместо 07.12.2012 г. е посочена 06.01.2012 г. Съдът е приел, че с оглед представените по делото писмени доказателства, включително и отправеното от страна на ищеца искане до банката, волята на страните е ясно изразена и не буди съмнение. Въззивният съд е счел, че допуснатата техническа грешка при изписване номера на договора не води до нищожност на сключения нов договор, тъй като посочването на предходния договор има отношение към целта (основанието) за сключването му, но не и към неговия предмет. Съдът е посочил още, че, дори и при неотразяване на целта, за която е сключен договор за банков кредит с № 096LD-R-003132/12.06.2015 г., той би бил действителен и годен да породи присъщите му правни последици.

По отношение на иска с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД, във връзка с чл. 10, ал. 3 ЗЗД съдът е споделил изводите на първостепенния съд за неоснователност на твърдението, че с процесния договор не се предоговаря/преструктурира съществуващ дълг на ищеца към банката, а се касае за различно облигационно правоотношение.

Не са налице основанията за достъп до касационно обжалване.

Соченото директно основание за касационен контрол, регламентирано в чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, не е надлежно обосновано от касатора, като е само бланкетно и формално посочено. Както е изяснено в практиката по приложение на сочената разпоредба, очевидната неправилност не се припокрива с обикновената неправилност, съответно тази квалифицирана форма на незаконосъобразност е налице при фрапантни нарушения – подвеждане на факти под норма, която не представлява действащо обективно право, или прилагане на норма в обратния на вложения в нея смисъл, драстични нарушения на основни правни принципи, които са установими само при запознаване с мотивите на обжалвания акт без проверка на събрания доказателствен материал и установени чрез него факти, или преценка за правилно приложение на материална или процесуална действаща норма. За пълнота следва да се посочи, че в настоящия случай искането за достъп до касация на това основание се явява неоснователно, доколкото пороци, водещи до очевидна неправилност на обжалваното въззивно определение, не се констатират.

Според разясненията, дадени в т. 1 от ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК, ВКС, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК, т. е. този въпрос следва да е в корелация с решаващите мотиви на въззивния съд. При липса на формулиран въпрос, който да отговаря на тези критерии, не се допуска контрол по същество за преценка правилността на въззивния акт. Задължение на касатора е да формулира този въпрос и да обоснове неговото значение за разрешаване на конкретния спор.

По отношение на поставените от касатора въпроси липсва характеристиката на правни, като те изразяват неговото несъгласие с решаващите изводи на въззивния съд относно валидността на процесния договор за банков кредит. Според разясненията, дадени в т. 1 от ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК, ВКС, поставените от касатора въпроси не следва да са свързани с преценка за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение /чл. 281, т. 3 ГПК/. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извърши едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба /чл. 290, ал. 1 ГПК/. Тази проверка не би могла да се извършва в закрито заседание в отсъствие на страните, защото би противоречала на едни от основните принципи в гражданския процес -принципа за непосредственост и устност. За изчерпателност - не се констатира наличие на отклонение от цитираната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК практика на ВКС, обективирана в решение № 66/29.07.2019 г. по т.д. № 1504/2018 г. на ВКС, II т.о., която е неотносима към процесния договор и се отнася до уговорки, направени между страните по договор за кредит и обективирани в споразумения към тях с цел преструктуриране на дълга, при което се стига до начисляване на лихви върху вече просрочените такива, докато в процесния случай се касае за отпускане на нов кредит, при който предоставените средства са послужили за погасяване на по-старо задължение.

На самостоятелно основание достъп до касация по втори и трети въпрос следва да бъде отказан поради липса на конкретно посочена съдебна практика, на която въззивното решение противоречи. Допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е само формално отбелязано без да е обосновано с конкретни твърдения. Касационната инстанция няма служебно задължение да извежда наличието на някое от основанията за достъп до касация, в случая това по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Поради това, не е достатъчно то да бъде само декларативно заявено, а следва да бъде представено обосновано изложение от касатора защо счита, че в конкретната хипотеза е необходимо допускане на касационен контрол с цел развитие на правото и коя норма според него е неясна или непълна.

При липса на релевираното от касатора основание за достъп до касационен контрол такъв следва да бъде отказан. При изхода на делото пред настоящата инстанция и с оглед фактическата и правна сложност на спора на ответника следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 76,69 евро. С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС