Определение № 233 от 11.04.2011 г. на ВКС по т. д. № 801/2010 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. П. П. от[населено място] срещу решение № 236 от 25.02.2010 г. по в. гр. д. № 1483/2007 г. на В. окръжен съд, с което e потвърдено постановеното от В. районен съд решение № 1534 от 16.05.2007 г. по гр. д. № 2488/2005 г. С първоинстанционния акт е уважен предявеният от [фирма],[населено място] /с предишно наименование [фирма]/ иск по чл. 135 ЗЗД за прогласяване за недействителен по отношение на М. П. П. /сега касатор/, З. Г. В. – А. и Ф. И. А., всички от[населено място], договор за продажба на недвижим имот – дворно място, цялото с площ 1000 кв. метра, находящо се в[населено място], ж. к. “И.”, м. „К. дере”, представляващо поземлен имот № 2709 по плана на ж. к. „И.”, обективиран в нотариален акт № 122, том І, рег. № 2599, нот. д. № 101/2004 г. на Н. Ж. К. с район на действие – района на В. районен съд. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради необоснованост и нарушения на материалния и процесуалния закон. Основното оплакване е за липса на подробно обсъждане на събраните по делото гласни доказателства и некредитиране на показанията на свидетелката Л. А. поради родството й с ответниците по иска. Касаторката развива подробни съображения и във връзка с отказа на съда да допусне поисканите от нея доказателства, с оглед поддържаното възражение, че продаденият с процесния нотариален акт имот включва в себе си три отделни парцела и че стойността дори на един от тях е достатъчна, за да обезпечи удоволетворяването на кредитора. Като съществено нарушение на съдопроизводствените правила се твърди и обсъждането на доказателства, които не са били приети по делото, а именно – обявление от 29.06.2004 г. за постановено решение по т. д. № 167/2004 г., нот. акт № 122/2004 г. и нот. акт № 52/2004 г. Допускането на касационно обжалване се поддържа на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Според касаторката, въпросът за задължението на съда да обсъди всички наведени доводи и възражения; да изложи пълни, ясни, точни и убедителни съображения във връзка с обсъждане показанията на разпитаните свидетели и отказа да допусне поисканите от страната доказателства, както и да изгради фактическите и правните си изводи само въз основа на приетите по делото доказателства е решен в противоречие с конкретно посочена практика на ВС и ВКС. Като значим за делото, по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, е заявен и въпросът: следва ли при иск по чл. 135 ЗЗД да се обяви недействителността на сделката за всички имоти, с които длъжникът се е разпоредил, или само за онзи от тях, който обезпечава в достатъчна степен реализацията на вземането. По отношение на този въпрос се твърди, че същият е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Ответникът – [фирма],[населено място] – не заявява становище по допускане на касационното обжалване. Становище по жалбата не е заявено и от лицата З. Г. В. – А. и Ф. И. А., двамата от[населено място] – необходими другари на М. П. П.. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. За да потвърди първоинстанционното решение, с което е уважен предявеният иск по чл. 135 ЗЗД за прогласяване на договора за продажба на недвижим имот от 05.03.2004 г., обективиран в нотариален акт № 122, том І, рег. № 2599, нот. д. № 101/2004 г. за недействителен по отношение на [фирма],[населено място], въззивният съд е приел, че извършеното от страна на ответницата З. Г. В. – А. разпореждане представлява действие, увреждащо дружеството-ищец, извършено в полза на лице от кръга на визираните в чл. 135, ал. 2 ЗЗД. Решаващият състав е счел за осъществени всички предпоставки на П. иск: ищецът е доказал качеството си на кредитор на ответницата З. А.; вземането му е възникнало преди извършване на разпореждането; разпореждането има увреждащ характер, тъй като макар да е възмездна, сделката ще затрудни принудителното удоволетворяване на кредитора поради обстоятелството, че получената по нея парична престация може лесно да бъде укрита, за разлика от самия недвижим имот; знанието на третото лице – ответницата М. П. П. – за увреждащия характер на извършеното разпореждане следва да се счита за доказано по реда на чл. 135, ал. 2 ЗЗД предвид родствената връзка между нея и продавача – ответницата З. А. /майка и дъщеря/. Като неоснователно съдът е приел твърдението, че с процесната продажба ответницата А. не е имала намерение да увреди ищеца, а е целяла да облекчи управлението на собствеността си, предвид намерението на семейството й да се установи да живее в Сирия. В тази връзка съдебният състав е обсъдил показанията на разпитаните по делото свидетели, но е отказал да кредитира същите, поради това, че са противоречиви, без конкретика и не се подкрепят от другите доказателства. При преценката на гласните доказателства е отчетена и евентуалната заинтересованост на свидетелката Л. А., предвид близката й родствена връзка с всички ответници /дъщеря на З. и Ф. А. и внучка на М. П./. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато, независимо, че поставените от касаторката въпроси са значими за конкретното дело, тъй като решаването им е обусловило изхода на спора. По отношение на тези въпроси не е осъществено нито едно от заявените основания чл. 280, ал. 1 ГПК. На първо място, не може да се приеме, че поставените от касаторката процесуалноправни въпроси са решени в противоречие с цитираната практика на ВС и ВКС, според която, съдът е длъжен да мотивира ясно и точно своите актове, като се произнесе по всички заявени доводи, възражения и искания на страните, както и да основе фактическите си и правни изводи само на доказателства, които са приети по делото. В случая въззивният съд не се е отклонил от посочената практика – същият е мотивирал както отказа да допусне поисканите с въззивната жалба доказателства /техническа експертиза и свидетели/, така и отказа да кредитира свидетелските показания. Правилността, обаче, на изложените от него съображения е въпрос, който не може да бъде обсъждан в настоящото производство, тъй като той е неотносим към предвидените в закона /чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК/ основания за допускане на касационното обжалване. В този смисъл именно са и задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Що се отнася до твърдението за съобразяване на доказателства, които не са приети по надлежния ред – същото е неоснователно. Липсата на изрично описание на приетите с определението от съдебно заседание на 14.07.2006 г. писмени доказателства /и по-конкретно на обявлението от 29.06.2004 г. по т. д. № 168/2004 г. на ВОС и нот. акт № 122/2004 г./ не води до извод, че същите не са станали част от доказателствения материал. Тези доказателства са описани като приложения към самата искова молба и като такива следва да се считат приети с цитираното определение, тъй като в него изрично е посочено, че съдът „приема и прилага представените с исковата молба копия от писмени документи като доказателства по делото”. На второ място, не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по отношение на материалноправния въпрос, следва ли при иск по чл. 135 ЗЗД да се обяви недействителността на сделката за всички имоти, с които длъжникът се е разпоредил, или само за онзи от тях, който обезпечава в достатъчна степен реализацията на вземането. Съгласно разясненията, дадени в т. 4 от цитираното тълкувателно решение, посоченото основание е приложимо, когато се касае за приложение на законова разпоредба, която е неясна и се налага да бъде тълкувана и по която липсва съдебна практика, или когато, макар и непротиворечива, определена съдебна практика се преценява впоследствие като неправилна и като такава следва да бъде изоставена. В случая тези предпоставки не са налице. По отношение увреждащото действие, разпоредбата на чл. 135, ал. 1 ЗЗД е напълно ясна и недвусмислена и по прилагането й не съществува противоречие в практиката. Доколкото законът не е поставил изрично изискване, липсва основание при преценката, дали действието има увреждащ характер, да се извършва съпоставка между размера на вземането и стойността на отчужденото имущество. С оглед изложените съображения, следва да се приеме, че касационното обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение