Определение № 142 от 09.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3034/2019 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. В. Г., З. П. Г. и Н. П. Г., чрез процесуалния им представител адвокат Х. С., срещу въззивно решение № 1846/13.03.20119г., по гр.д. № 15653/2017 г. по описа на Софийски градски съд. Поддържат се оплаквания, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са изложени твърдения за постановяване на въззивното решение в противоречие със задължителната практика на Върховния съд и Върховния касационен съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд и за разрешаване на правни въпроси, които са от значение за правилното прилагне на зкона, както и за развитието на правото - основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 ГПК, по следните въпроси: 1. Длъжен ли е въззивният съд да разгледа и обсъди всички направени във въззивната жалба оплаквания, доводи и възражения. Сочи се противоречие с решения № 123/2014 г. по гр.д. № 7750/2013г. на ВКС, І г.о., № 187/2016г. по гр.д. № 1332/2015 г. на ВКС,ІVг.о. и ТР№1/2013г.по тълк.д.№1/2013г, ОСГТК, ВКС; 2. Допустимо ли е общината да съставя акт за частна общинска собственост за имот, за който са налице данни за вписан акт на собственост на физическо или юридическо лице, без успешно проведен иск за устновяване правото и на собственост. С издаването на такъв акт общината нарушава ли чл.17,ал.3 КРБ - твърди се,че въпросът е от значение за точното прилагане на закна и за развитието на правото.Твърди се и наличие на очевидна неправилност на решението – основание по чл.280, ал.ГПК. Ответникът по касационната жалба – Столична община, не взема становище в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното: С въззивното решение е потвърдено решение от 07.07.2017г. по гр.д.№ 29663/2016г. на Софийския районен съд. С последното са отхвърлени предявените от С. Г., Н. Г. и З. Г. срещу Столична община искове за презнаване за установено, че ответникът не е собственик на на поземлен имот с идентификатор *** по КК на [населено място] /подробно описан/. Въззивният съд е възприел изложените в мотивите на първоинстанционния съображения за неоснователност на исковете по реда на чл.272 ГПК. С оглед оплакванията и доводите във въззивната жалба е изложил собствени мотиви по фактическата обстановка и е направил свои правни изводи. Приел е,че ищците обосновават интереса си от предявения отрицателен установителен иск с твърдения, че са собственици на процесния недвижим имот, за което представят НА № 83/2015 г. на софийски нотариус, съставен по обстоятелствена проверка, легитимиращ ги като негови собственици „на основание давност“, и с твърдения, че правото им се оспорва от ответната община, съставила АЧОС № 5309/ 14.09.2015 г. за същия имот, с основание за актуването: „чл.2, ал.1, т.7 и чл.59, ал.1 ЗОС“. Налице е първата хипотеза от посочените в ТР № 8/ 27.11.2013 г., ОСГТК хипотези, тъй като ищците зявяват самостоятелно вещно право върху процесния имот,което се оспорва от ответника.В тежест на ищеца е да докаже притежанието на правата, с които обосновава заявения в исковата молба правен интерес, с което ще установи материалната легитимация да се намеси в чуждата правна сфера, отричайки правата на ответника. Съществуващият между страните спор относно притежанието на претендираното от ответника право и относно неговата противопоставимост на ищеца следва да бъде разрешен само в случай, че бъде установено наличието на посоченото право на ищеца, обосноваващо правния му интерес от търсената ограничена искова защита. При обосноваването на този интерес в доказателствената тежест на ответника е установяването на твърдяното право на собственост, изключващо претендираното от ищеца право. Предмет на иска е недвижим имот, представляващ ПИ с идентификатор № *** по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], одобрени със Заповед № РД-18-36/ 17.06.2011 г. с площ от 324 кв.м., обозначен като имот пл.№ 621 от кв.49 /парцел ХVІІ/ по стар кадастрален план на м.“с. Ж.“, върху който по твърдение на ищците ответната община не притежава права. Твърди се, че правото на собственост върху гореописания недвижим имот било придобито от ищците въз основа на осъществено от тях и от праводателя им давностно владение, удостоверено с КНА. Ответникът е оспорил иска с твърдения, че имотът представлява слог със земеделски имот, без собственост на трети лица, поради което и има статут на общинска собственост по силата на закона. След съобразяване на ТР № 11/21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/ 2012г., ОСГК и разпределяне докзателствената тежест в процеса, въззивният съд е приел е извършил анализ на събраните доказателства като е приел, че ищците не са доказали осъществено от тях и от праводателя им 10- годишно давностно владение върху процесния имот- съобразно чл.79, ал.1 ЗС. В производството по отрицателния установителен иск ищецът следва да докаже фактите, от които произтича правния му интерес, а ответникът- фактите, от които произтича правото му. В хипотеза, при която ответникът се позовава на правно основание, което не доказва пряко собствеността му, а е обусловено от това дали имотът има друг собственик или е безстопанствен, при предявен отрицателен установителен иск ищецът следва да докаже, че е придобил имота на поддържаното от него придобивно основание, а ответникът /държавата или общината или техен правоприемник/- че имотът е бил безстопанствен, което включва противо-поставяне и доказване на факти, които препятстват възникването или водят до прекратяване правата на ищеца. Дали се касае за безстопанствен имот е извод, който ще следва, ако ищецът не успее да докаже положителния факт, че имотите са имали друг, различен от държавата, собственик. В тази връзка въззивният съд е цитирал и практика на ВКС/решение № 72/2018 г. по гр.д.№ 3005/ 2017 г., ІІ г.о., решение № 36/2016 г. по гр.д.№ 3678/ 2015 г. I г.о/. Посочил е, че когато уважаването на отрицателния установителен иск е в зависимост от разрешаването на противопоставено от ответника по исковете /държавата или общината/ възражение, че имотът е имал статут на безстопанствен и е станал държавна или общинска собственост, ищецът следва да докаже, че е владял спрямо правен субект, по отношение на който забраната на чл.86 ЗС е неприложима, а ответникът- че се касае за безстопанствен имот /решение № 27/2016 г. по гр.д.№ 3554/ 2015 г. на ВКС, І г.о./. Според фактическите твърдения на ответника имотът представлява общинска собственост, тъй като преди влизане в сила на ЗДС и ЗОбС- 1996 г., както и при съставяне на приложения по делото разписен лист към действащия към 1978 г. кадастрален план същият, обозначен като имот пл.№ * /в кад. л.Г-19-3-Б по плана на м.“ “/, представлявал селска мера или слог на земеделски имот. По правило в разписните листа към кадастралния план следва да се съдържа информация за собствениците или носителите на други вещни права по отношение на поземлените имоти, а по дефиниция мерата представлява незаета от земеделски култури общинска земя, определена за пасище. Слогът представлява необработена ивица земя между две ниви; синор, граница. Описаните в приложените от ищците легитимационни документи за собственост на съседни поземлени имоти /с идентификатори *** и ***/ съседи: селска мера- според НА № 44/ 1981 г. и НА № 140/ 1981 г., слог с блок на ТКЗС- според НА № 100/ 1974 г., и слог със земеделски имот- според НА № 40/ 1999 г., налагат извод, че към момента на изработване на кадастралния план от преди 1978 г. /в двете представени по делото копия на разписен лист за имот пл.№ * са цитирани нотариални актове от 1978 г. и 1981 г./ процесният поземлен имот с площ от 324 кв.м. е представлявал общинска мера /селска мера/, поради което и правилно е актуван като частна общинска собственост със съставения през 2015 г. АЧОС. Съгласно нормата на чл.6 ЗС- в първоначална й редакция /ДВ- бр.92/ 16.11.1951 г./, държавни стават и имотите, които нямат друг собственик, а в действащата от 1990 г. редакция /изм.- ДВ, бр.31/ 17.04.1990 г./, приложима до влизане в сила на ЗДС и ЗОбС през 1996 г., държавна собственост са и вещите, които нямат друг собственик. Ищците не са установили елементите от приложимия фактически състав на твърдяното оригинерно придобивно основание, а ответникът е доказал, че имотът не е имал друг собственик по смисъла на чл.6 ЗС, поради което и първоначално е бил със статут на държавна собственост, а след влизане в сила на ЗОбС- със статут на общинска собственост. Доказването може да се осъществи чрез данните, съдържащи се в различните карти, планове, регистри и друга първична документация, касаещи собствеността на имота, като констатацията дали един имот е безстопанствен се гради на база липсата на данни за собственика на имота. В представения разписен лист към кадастрален план /действащ преди 1978 г./ за процесния имот с пл.№ * не е отразено да се води собственост на физическо лице /полето е непопълнено/. Съгласно удостоверения, издадени от МЗГ, ОД „Земеделие“- София град, и от СО - Район „Панчарево“, за ПИ с идентификатор *** по КККР на [населено място] няма данни за реституционни претенции, същият не попада в зона по § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ и за него не е съставен акт за държавна собственост. Тези доказателства кореспондират на представените по делото скици и легитимационни документи за собственост на съседни поземлени имоти с идентификатори: *** и ***, като съгласно описанието в нотариалните актове процесният имот представлява селска мера, слог с блок на ТКЗС, слог със земеделски имот /без посочен собственик/. При така събраните доказателства се налага извод, че ответната община е станала собственик на имота по силата на закона /ех lege/- чл.6 ЗС, тъй като той е бил безстопанствен /още при действието на кадастралния план от преди 1978 г./, поради което и соченото от ищците придобивно основание не се е осъществило. Представеният от ответника АЧОС № 5309/ 14.09.2015 г., с който процесният имот е актуван на основание чл.5 ЗОбС няма конститутивно действие, а само констатира придобитото по някой от предвидените в чл.77 ЗС способи право на собственост, но в случая придобивното основание на ответника не е оборено от ищците, претендиращи да са собственици на имота на оригинерно придобивно основание. Ирелевантни за приемане на горните изводи са вписаните в приложените в нотариалното производство по чл.587 ГПК удостоверения обстоятелства, че за процесния поземлен имот с площ от 324 кв.м. няма съставен акт за държавна собственост /удостоверение от 11.02.2015 г., издадено от Министерство на земеделието и храните- ОД „Земеделие”- София- град/ и че няма данни за реституционни претенции за същия имот /удостоверение на СО- Район „Панчарево.“/. Относно осъществяване на давностно владение по отношение на имота приложима е забранителната норма на чл.86 ЗС /ред., ДВ,бр.31/ 1990 г./, според която не може да се придобие по давност вещ, която е държавна собственост. След влизане в сила на ЗОбС /1.06.1996 г./ процесният имот- със статут на общинска собственост /частна/, би могъл да бъде придобиван по давност, но с оглед нормата на § 1 от ЗД на ЗС /обн. ДВ, бр. 46/ 2006 г., изм. бр.7/ 2018 г., в сила от 31.12.2017 г./ давността за придобиване на държавни и общински имоти спира да тече до 31.12.2022 г., т.е. ищците не могат да се легитимират като собственици на процесния имот на соченото оригинерно правно основание. Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението, поради липса на сочените основания на чл. 280, ал. 1 и ал.2 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/2009 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Първият въпрос не е решен в противоречие, а в съответствие с посочената практика на ВКС, в т.ч. и ТР №1/2013г., ОСГТК, спред която въззивната инстанция е инстанция по съществото на спора, макар да разглежда делото само по наведените в жалбата основания.Тя е длъжна да обсъди представените и приети пред нея доказателства и да мотивира решението си съответно с изискванията на чл.235,ал.2 ГПК и чл.236,ал.2 ГПК като изложи самостоятелни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл.263,ал.1 ГПК. Въззивният съд е длъжен да обсъди оплакванията във въззивната жалба за неправилност на решението, която може да се дължи както на невярно възприета от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така и на погрешни правни изводи /решение №63/2015г. по т.д.№.674/2014г., ІІ т.о., решение №186/2015г. по гр.д.№4465/2014, ІV г.о./. Той трябва с оглед релевираните в жалбата оплаквания да обсъди доказателствата и доводите на страните, които не са обсъдени от първоинстанционния съд и трябва да се произнесе по спорния предмет на делото след самостоятелна преценка доказателствата и при съблюдаване на очертаните с жалбата предели на въззивното производство. Трябва да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право като бъдат обсъдени доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. В случая това е сторено като въззивният съд е обсъдил всички относими доказателства и правнорелевантни факти и е посочил кои от тях намира за установени и кои за неосъществили се, изложил е самостоятелни мотиви по съществото на спора и е направил съответните правни изводи. Касаторът твърди, че сочената от него молба-декларация е обсъдена, но не е преценена доказателствената и сила. Това са касационни оплаквания по смисъла на чл.281 ГПК. Следва да се има предвид, че доказателствата са обсъдени в тяхната съвкупност като е прието, че ирелевантно за характера на собствеността като общинска е удостоверяването на липса на съставен АОС към момента на снабдяването с КНА от страна на ищците. Липсват фактически констатации във въззивното решение за това, че по разписните листове и други данни имотът е отразяван като собствен на трети физически лица, а и касаторите не сочат конкретно такива, поради което в настоящото производство по селекция на касационната жалба този въпрос не може да бъде изследван. Вторият въпрос не може да обуслови допускане касационно обжалване на въззивното решение на соченото основание по чл.280,ал.1,т.3 ГПК. Последователна е съдебната практика относно доказателствената сила на актовете за общинска собственост /чл.5 ЗОбС/, както и преценката на вписаното в тях основание. Въззивният съд е приел, че е доказано вписаното в процесния акт основание за собственост на общината и статутът на имота като общински. В случая съставянето на АОбС не създава права, а само констатира придобити такива по някои от предвидените в закона способи, поради което е ирелевантно дали към момента на актуването му ищците са се снабдили с КНА или не. Липсва и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона, или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Няма данни за значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила или необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика. С оглед изложеното, следва да се приеме, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.