Определение № 1106 от 16.04.2026 г. на ВКС по д. № 448/2026 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца В. Е. Р. от [населено място], чрез адв.Т. П. от САК, срещу решение № 989/16.07.2025г. по възз.гр.д.№ 2527/2024г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено в обжалваната от него част решение № 92/13.06.2024г. по гр.д.№ 294/2023г. на Окръжен съд - Видин за отхвърляне на предявените от него искове, с правно основание чл.432, ал.1 и чл.493, ал.1, т.5 КЗ, за обезщетение за неимуществени вреди от травматични увреждания, стрес и шок, получени при ПТП на 30.07.2022г., за размера над 4 000лв. до пълния предявен размер от 34 000лв. и за лихвите за забава върху тази сума, считано от 03.01.2023г.до окончателното заплащане.

В касационната жалба на ищеца се поддържа, че решението в обжалваните от него части е неправилно, като постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон и необосновано - основания за касационно обжалване по чл.281, ал.3 ГПК. Ищецът намира, че обезщетението за неимуществени вреди е изключително занижено, като определено в нарушение на чл.52 ЗЗД. Поддържа, че то не съответства на съдебната практика за 2022г. за компенсиране на подобни вреди и на лимита на застрахователя към 2022г., както и, че при определянето му не са съобразени установените по делото факти и релевантните икономически условия. Според ищеца въззивният съд не е извършил задълбочена преценка на общите и специфични критерии по приложение на чл.52 ЗЗД и не е изградил вътрешното си убеждение след цялостна преценка на доказателствения материал по делото - поотделно и в съвкупност, не е обосновал кои факти намира за установени и кои за недоказани, не е обсъдил всички относими доводи и възражения на страните и не е мотивирал решението си, съобразно изискванията на чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК. По изложените съображения искането е за касиране на решението в обжалваната част и за уважаване в пълен размер исковете за обезщетение за неимуществени вреди и за лихвите за забава, считано от 03.01.2023г. Претендира се за присъждане на адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА.

В приложеното към жалбата на ищеца изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК е въведено основанието за допускане на обжалване по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК по следните въпроси:

1. Кои са критериите и как се отразяват на определените размери на обезщетението на ищеца при прилагане на принципа на справедливост по чл.52 ЗЗД, и кои са критериите, които следва да бъдат съобразени при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди от деликт?

2. Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички доводи и възражения на страните и да обсъди тяхната взаимна връзка и събраните по делото доказателства за фактите, от значение за правния спор?

3. Необходима ли е задълбочена преценка на общите критерии и на специфичните за всеки отделен спор правнорелевантни факти, вкл. и общественото разбиране за справедливост на даден етап от развитие на самото общество, при отчитане на конкретните икономически условия в страната, а, като ориентир за последните, следва ли да се съобразят и нивата на застрахователно покритие към момента на увреждането?

4. Длъжен ли е въззивният съд да извърши съвкупна преценка на всички приети по делото доказателства, въз основа на които да формира собствените си фактически и правни изводи, като обсъди всички наведени относими доводи и възражения на страните?

5. Следва ли съдът, при определяне на дължимото застрахователно обезщетение, да се съобрази с конкретните икономически условия и съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетението момент?

С писмен отговор ответникът „Дженерали Застраховане“ АД, [населено място], чрез юрисконсулт И. Г., оспорва наличието на основания за допускане на обжалване и основателността на касационната жалба на ищеца.

Постъпила е и касационна жалба от ответника „Дженерали Застраховане“ АД, [населено място], чрез юрисконсулт И. Г., срещу решение № 989/16.07.2025г. по възз.гр.д.№ 2527/2024г. на Софийски апелативен съд в частта, с която, след частична отмяна на решение № 92/13.06.2024г. по гр.д.№ 294/2023г. на Окръжен съд - Видин, е осъден да заплати законната лихва върху присъденото в полза на ищеца В. Р. обезщетение за неимуществени вреди, считано от 03.01.2023г. до окончателното изплащане, както и в частта, с която е потвърдено решение № 92/13.06.2024г. по гр.д.№ 294/2023г. на Окръжен съд - Видин в обжалваните от него части.

В касационната жалба на ответника се поддържа, че решението в обжалваните от него части е неправилно, като постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон и е необосновано - основания за касационно обжалване по чл.281, ал.3 ГПК. Намира, че присъдените на двамата ищци обезщетения за неимуществени вреди са значително завишени, като несъответстващи на действително причинените им болки и страдания и при неправилно възприемане като фактор при определянето им обезценката на парите във времето, като обуславящ по-голям размер на обезщетението. Според ответника неправилно не е отчетено наличието на съпричиняване от страна на ищеца Р. на причинените му вреди, което намира за установено по делото по безспорен начин. Релевира оплакване за допуснато процесуално нарушение при постановяване на решението в частта относно присъденото обезщетение за имуществени вреди, изразяващо се в неизлагане на мотиви по изложените във въззивната му жалба доводи и възражения. По изложените съображения искането е за касиране на решението в обжалваните части и за отхвърляне на предявените искове. Претендира за присъждане на разноски, вкл. юрисконсултско възнаграждение.

В приложеното към жалбата на ответника изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са въведени основанията за допускане на обжалване по т.1 и по т.3/ бланкетно/ на чл.280, ал.1 ГПК по следните въпроси:

1. Длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент“ на търпените морални вреди или е достатъчно да определи компенсиране без ясен критерий и без достатъчно доказателства?

2. Определянето на обезщетение, очевидно несъразмерно(завишено), с оглед търпените морални вреди и икономическата обстановка в страната, представлява ли нарушение на изискването за справедливост?

3. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите на решението всички доказателства по делото и всички доводи на страните при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди?

4. Налице ли е съпричиняване на вредоносния резултат по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД от страна пострадалия, когато с конкретно свое поведение – действие или бездействие( установено по безспорен начин по делото) е създал предпоставки за осъществяване на деликта и за възникване на вредите, т.е. улеснил е механизма на увреждането, предизвиквайки по този начин и самите вреди?

5. Следва ли въззивният съд да изложи мотиви, обосноваващи постановеното от негова страна решение, с което потвърждава първоинстанционното такова?

6. Води ли липсата на мотиви в постановеното от въззивния съд решение, с което потвърждава първоинстанционното такова, до наличието на основания за неговата отмяна като неправилно?

Със съвместен писмен отговор ищците В. Р. и Д. Р., чрез адв.Т. П. от САК, оспорват наличието на основания за допускане на обжалване и основателността на касационната жалба на ответника. Претендира се за присъждане на адвокатско възнаграждение по чл.38 ЗА за подаване на отговора.

Съставът на I т.о., въз основа на доводите и данните по делото, приема следното:

Въззивният съд е сезиран с въззивна жалба на ищеца В. Р. срещу първоинстанционното решение в частта, с която са отхвърлени исковете му за обезщетение за неимуществени вреди за размера над 4 000лв. до 34 000лв. и за лихвите за забава върху обезщетението за неимуществени вреди за периода 03.01.-10.02.2023г., и с въззивна жалба на ответника „Дженерали Застраховане“ АД, [населено място], срещу първоинстанционното решение в частите, с които са присъдени в полза на всеки от двамата ищци обезщетения за неимуществени и имуществени вреди и лихви за забава върху тях, считано от 10.02.2023г.

Като необжалвано, първоинстанционното решение е влязло в сила в частите, с които са отхвърлени исковете на ищцата Д. Р..

От фактическа страна въззивният съд е приел за безспорно, предвид извършените от застрахователя доброволни извънсъдебни плащаниякъм двамата ищци, наличието на всички елементи от фактическия състав на непозволеното увреждане и на застрахователно правоотношение между ответника-застраховател и застрахования водач, пряк причинител на увреждането.

По спорния във въззивното производство въпрос за размера на справедливото по см. на чл.52 ЗЗД обезщетение за неимуществени вреди на ищеца В. Р. въззивният състав е съобразил вида на причинената му в резултат на ПТП травма- контузия на гръдния кош със счупване на гръдната кост, на ниво трето ребро, проведеното лечение в болнично заведение за периода 30.07.-03.08.2022г., и последвалото го, по желание на пациента, лечение в УМБАЛСМ „Н.И.Пирогов“ за периода 05.08.-09.08.2022г.; че е бил контактен, адекватен, единствено с оплаквания от болки в гръдната кост при дишане и завъртане на тялото; липсата на усложнения по време на болничното лечение; проведеното консервативно лечение с вливания и обезболяващи и противотромботични средства; причинените от травмата болки и страдания със среден интензитет ок.30-45 дни и липсата на опасност от възобновяване, при спазване на правилен двигателен режим. Като е съобразил и обществено-икономическите условия в страната към 2022г., обезценката на парите във времето и, като косвен критерий, лимитите на отговорност на застрахователите, съставът на въззивния съд е споделил извода на първата инстанция относно размера на дължимото на Р. обезщетение за неимуществени вреди - 20 000лв. и е отчел и доброволното извънсъдебно плащане от ответника на част от него в размер на 16 000лв.

По въпроса за размера на справедливото по см. на чл.52 ЗЗД обезщетение за неимуществени вреди на ищцата Д. Р. съставът на апелативния съд е съобразил причинената й в резултат на ПТП контузия на коремната стена с кръвонасядане на кожата на левия хълбок и лява срамна област и издрасквания в горната част на корема; проведеното болнично консервативно лечение от 30.07.-03.08.2022г. с обезболяващи и противовъзпалителни препарати; че причинените травматични увреждания на коремната стена обичайно не са съпроводени от силни болки и преминават за 10-15 дни; че няма усложнения и уврежданията не са застрашавали живота на ищцата и се възстановяват напълно след посочения срок. Въззивният състав е изтъкнал, че липсват по-значими увреждания и е съобразил социално - икономическата обстановка в страната през 2022г., лимитите на отговорност на застрахователите и обезценката на парите във времето. По тези съображения е споделил извода на първата инстанция относно размера на дължимото на Р. обезщетение за неимуществени вреди- 5 000лв. и е отчел доброволното извънсъдебно плащане от ответника на част от него в размер на 1 000лв.

По спорния във въззивното производство въпрос относно приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД въззивният съд е възприел извода, че не е налице принос, по съображения, че не е проведено пълно и главно доказване на възраженията на ответника както относно несъобразената скорост, така и по отношение неносенето на предпазен колан, за което е приел, че има изразени само предположения от вещите лица, които са опровергани от свидетелските показания.

По поставения с въззивната жалба на В.Р. спорен въпрос относно началния момент на дължимите от застрахователя лихви за забава върху дължимото му обезщетение за неимуществени вреди съставът на апелативния съд е приел, че такива се дължат от подаване на уведомлението за настъпилото застрахователно събитие по чл.429, ал.3 КЗ на 03.01.2023г., което едновременно с това е и извънсъдебна претенция по чл.380 КЗ, по която ответникът е извършил частично плащане и е изпаднал в забава от същия ден за разликата над доброволно заплатената сума до присъдения размер.

Настоящият състав намира, че липсва основание за допускане на обжалване.

Извън преценката за вероятна нищожност и/или недопустимост, допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя кумулативно наличие на общото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, изяснено в мотивите към т. 1 на Тълкувателно решение № 1/2009 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, и на въведените основания за допускане на обжалване по т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК.

По касационната жалба на ищеца:

Неоснователността на искането за допускане на обжалване по първия, третия и петия въпроси, които, и трите, са свързани с приложение на разпоредбата на чл.52 ЗЗД, произтича от липсата на въведената допълнителна предпоставка.

По въпроса, касаещ приложението на чл.52 ЗЗД, е формирана съдебна практика, обективирана в ППВС № 4/1968г. и решения, постановени по чл.290 ГПК, приемаща, че при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди следва да се вземат предвид всички конкретно установени обективни обстоятелства, които обуславят размера на вредата - характерът и тежестта на увреждането, начинът и обстоятелствата, при които са настъпили, интензитетът и продължителността на търпените болки и страдания, икономическата конюнктура в страната към момента на настъпване на застрахователното събитие, ориентир за които са непрекъснато нарастващите нормативно определени лимити по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. В случая изложените от въззивния съд мотиви по приложението на чл.52 ЗЗД не позволяват да се направи извод за отклонение от така формиранта съдебна практика. От мотивите е видно, че са взети предвид възприетите от съдебната практика общи и специфични критерии и същите са съобразени, след обсъждане на събраните доказателства и конкретните факти по делото, като са изложени собствени мотиви по съществото на спора. Правилността на извършената от въззивния съд преценка на отделните факти по делото, относими към присъждането и определяне на конкретния размер на обезщетението за неимуществени вреди, при спазване на установения в нормата на чл.52 ЗЗД принцип за справедливост, е предмет на същинския касационен контрол, производството по чл.290 ГПК, но е извън предмета на производството по чл.288 ГПК и не може да обоснове допускането на обжалване.

Вторият и четвъртият въпроси са процесуалноправни и касаят правомощията на въззивната инстанция. Значимостта им за крайния изход на спора в случая следва да бъде отречена, тъй като ищецът не е посочил кои са необсъдените негови доводи и възражения и свързаните с тях доказателства. Въпросът е пряк израз на несъгласие с правилността на решението, която обаче, както се посочи е извън предмета на настоящото производство.

По касационната жалба на ответника:

Първите два въпроса също са свързани с приложението на чл.52 ЗЗД. Видно от мотивите на обжалваното решение в частта за определяне на справедливите по см. на чл.52 ЗЗД обезщетения за неимуществени вреди, както се посочи по-горе и по отношение на обезщетението за неимуществени вреди на ищеца Р., съдът се е ръководил от установените критерии, след обсъждане на установените от доказателствата по делото конкретни факти. В този смисъл не се констатира отклонение от формираната по въпроса съдебна практика по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, а въпросите всъщност, което е видно от начина им на формулиране, са пряк израз на несъгласие с определените от съда размери на обезщетенията за неимуществени вреди.

Четвъртият въпрос е свързан с приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. По него също е формирана трайна и непротиворечива съдебна практика, основана на ППВС № 7/63 и Тълкувателно решение № 1/2014г. на ОСТК на ВКС (т. 7), според която съпричиняване е налице при пряка причинна връзка между поведението на пострадалия и вредоносния резултат, без да е необходима вина на пострадалия. Приносът на последния може да се изразява в действие или бездействие, но поведението му всякога трябва да е противоправно и да води до настъпването на резултата, като го обуславя в някаква степен, т. е. когато с поведението си пострадалият обективно е способствал за настъпване на увреждането или за увеличаване на обема на вредоносните последици. Това поведение може да представлява конкретно нарушение, но може да се изразява и в поемането на риска от настъпване на вредоносните последици или в необоснованото му игнориране. Във всички случаи е необходимо приносът на пострадалия да е конкретен и доказан, а не предполагаем, като при определяне на степента му съдът следва да съобрази както броя и тежестта на всяко от нарушенията на делинквента и пострадалия, така и значението на всяко нарушение за настъпване на увреждането, респ. обема на последиците от него. В разглеждания случай не се констатира отклонение от формираната по този въпрос съдебна практика. Видно от мотивите, въззивният съд е приел, че не е проведено пълно и главно доказване на възраженията на ответника за управление на МПС от Р. с несъобразена скорост и за неносенето на предпазни колани. Правилността на този извод изисква проверка, каквато е изключена от предмета на селективната фаза на касационното производство.

Третият въпрос е процесуалноправен и касае изложените от въззивния съд мотиви - конкретно при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди. Значимостта му е обоснована от ответника с доводи, че при определяне на конкретния размер на обезщетението за неимуществени вреди не са съобразени в достатъчна степен и обсъдени конкретните обективно съществуващи факти и доказателства- характер, сила и продължителност на претърпените от ищцата болки и страдания, здравословни последици, социална и битова обвързаност с починалото лице и др. факти и обстоятелства, вкл. квотата на принос на пострадалите за вредоносния резултат. Респективно, не са изложени доводи и не е посочено кои са необсъдените доводи и свързаните с тях доказателства при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди. Неоснователността на искането за допускане на обжалване по този въпрос произтича от липсата на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК. Както е изяснено в мотивите към т.1 на ТР № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, поставеният от касатора въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните доказателства; Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане на касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение( чл.281 т.3 ГПК). Тъй като третият въпрос е свързан с възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд и обсъждане на събраните доказателства, поради което касае правилността на решението, която, както се посочи, не е предмет на селективната фаза на касационното производство, същият не може да послужи за обосноваване на допускането на обжалване.

Последните два въпроса също са процесуалноправни и касаят правомощията на въззивния съд да изложи мотиви конкретно във връзка с доводите и оплакванията във въззивната жалба на ответника и свързаните с тях доказателства по отношение на уважената претенция за имуществени вреди. Неоснователността на искането за допускане на обжалване и по тях произтича от това, че изискват проверка, като в т. см. са свързани с правилността, която е изключена от предмета на производството по чл.288 ГПК.

Формираната по поставените въпроси съдебна практика по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, вкл. посочената от ответника, изключва бланкетно въведеното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.

Поради изложеното, не следва да се допуска касационно бжалване.

Мотивиран от това, съставът на I т.о.: