Определение № 2635 от 15.09.2025 г. на ВКС по т. д. № 2511/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Неосат“ АД, представлявано от адв. П. П., срещу решение № 437 от 05.07.2024г. по в.т.д. № 279/2024г. на Апелативен съд София, с което е потвърдено решение № 94 от 17.01.2024г. по т.д. № 738/2023г. на СГС, VI-1 състав. С потвърденото първоинстанционно решение касаторът е осъден на основание чл.79, ал.1 ЗЗД вр. чл.91 ЗАПСП да заплати на „Нова Броудкастинг Груп“ ЕООД сума в размер на 103 356 лева, представляваща дължими и неплатени суми за месечни лицензионни възнаграждения по договор № 224 за отстъпване на неизключително право за разпространение на телевизионни програми, сключен на 09.09.2022г. за месеците от септември до декември 2022г. вкл., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 12.04.2023г. до окончателното изплащане, както и на основание чл.92, ал.1 ЗЗД сума в размер на 20 671,20 лева, представляваща неустойка за забава, уговорена в чл.4.3 от договора във връзка с чл.5.4 от Общите условия към него. Касаторът поддържа, че въззивното решение е недопустимо поради постановяването му при наличие на висящ преюдициален спор пред Комисията за защита на конкуренцията. Твърди, че своевременно е направил възражение за нищожност на част от процесния договор на основание нарушение на закона и в частност чл.102, буква а) от Договора за функционирането на Европейския съюз, а именно, че предвидените в Приложение № 1 към договора минимално гарантиран брой абонати и респективно за заплащане на минимални гаранции противоречи на посочената разпоредба, според която злоупотреба с доминантно положение може по-специално да се състои в „пряко или косвено налагане на несправедливи покупни или продажни цени или други нелоялни търговски условия“. Сочи, че съобразно чл.1, ал.2 и ал.4 от Закона за защита на конкуренцията е налице абсолютна компетентност на КЗК да се произнесе по въпроса за нарушението по чл.102, буква a) от ДФЕС и поради това съществува обективна зависимост между двете спорни правоотношения в съотношение на обуславящо и обусловено, която зависимост касае допустимостта и основателността на иска по обусловеното дело и поради това не предполага различия в преценките по двете производства. Намира, че наличието на обуславящо дело, без значение какъв е видът му и кога е образувано, актът по което следва да бъде зачетен от съда по обусловения иск с оглед разпоредбата на чл.302 ГПК, е абсолютна отрицателна процесуална предпоставка за развитието на процеса по обусловеното дело. Поради това поддържа, че като не е спрял делото на основание чл.229, ал.1, т.4 ГПК и не е проверил служебно дали отказът на КЗК за образуване на производство пред него е влязъл в сила, въззивният съд е постановил недопустимо решение. Сочи, че с определение № 842 от 28.06.2024г. по адм.д. № 511/2024г. по описа на АССГ е отменено разпореждането на председателя на КЗК и преписката е върната на КЗК с указания за образуване на производство по искането на касатора. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационен контрол на основание чл.280, ал.2, предл. второ ГПК и чл.280, ал.1, т.3 ГПК, като сочи следния процесуалноправен въпрос: „Искането на основание чл.38, ал.1, т.3 ЗЗК, с което е сезирана Комисията за защита на конкуренцията, за установяване на извършено нарушение, респективно производството по допускането и решаването му по същество, представляват ли основания за спиране на производството по чл.229, ал.1, т.4 ГПК?“ Ответникът по касация „НОВА БРОУДКАСТИНГ ГРУП“ ЕООД, представляван от адв. П. Д., представя отговор, с който оспорва касационната жалба. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационен контрол, като излага съображения за неприложимост на разпоредбата на чл.229, ал.1, т.4 ГПК поради това, че решението на съда по административното производство е без значение за изхода на спора, доколкото между страните е сключен договор, който е изпълнен от страна на „Нова Броудкастинг Груп“ ЕООД. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното: Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. Въззивният съд е посочил, че на 09.09.2022г. между „Нова Броудкастинг груп“ ЕООД и „Неосат“ АД е сключен Договор № 224 за отстъпване на неизключително право за разпространение на телевизионни програми, с който „Нова Броудкастинг Груп“ ЕООД като лицензодател предоставя на „Неосат“ АД като лицензополучател неизключителното право за разпространение за срока, посочен в т.1, на територията, посочена в Приложение № 1 към Договора и чрез техническия способ, посочен в т 5 от Договора на посочени телевизионни програми. Посочил е, че според предвиденото в чл.2.1. договорът влиза в сила със задна дата, считано от 1 септември 2022г. и има действие за срок до 31 декември 2022г., освен ако не бъде прекратен предсрочно от някоя от страните по него на основанията, посочени в договора или в Общите условия към Договора за разпространение на програми. Взел е предвид, че съгласно чл.4.1. за предоставеното право по т.1.1. лицензополучателят заплаща на лицензодателя месечна лицензионна цена в размер, посочен в Приложение № 2 – неразделна част от договора, в което са определени период, минимален брой гарантирани абонати, цена на абонат без ДДС и месечна лицензионна цена без ДДС. Приел е, че между страните е сключен в писмена форма действителен договор за отстъпване на неизключително право за разпространение на телевизионни програми. Посочил е, че в отговора на исковата молба са въведени две основания за нищожност на договора, сключен между страните, а именно – нееквивалентност на престациите и нарушение на императивни правни норми. Взел е предвид, че пред първата инстанция и във въззивната жалба се поддържа твърдение за нищожност на договора относно начина на определяне на дължимото възнаграждение, което дължи ответната страна, като противоречащ на императивна правна норма и по-точно, че обвързването на дължимото възнаграждение с минимален брой абонати, за които се заплаща единична цена, противоречи на чл. 102 б. а) от Договора за функционирането на Европейския съюз. Посочил е, че според тази разпоредба е забранена като несъвместима с вътрешния пазар всяка злоупотреба от страна на едно или повече предприятия с господстващо положение в рамките на вътрешния пазар или в съществена част от него, доколкото тя може да повлияе върху търговията между държавите-членки, като такава злоупотреба в частност може да се изразява в пряко или косвено налагане на нелоялни покупни или продажни цени или на други несправедливи условия за търговия. Изтъкнал е, че за да бъде налице злоупотреба с господстващо положение, следва същата да бъде установена по надлежния ред от съответния административен орган в съответната процедура. Посочил е, че по твърдение на ответника той е подал жалба до КЗК с такова твърдение, като в хода на производството е било постановено решение за отказ за образуване на производство по неговата жалба от 10.04.2024г. (информацията е общодостъпна на сайта на КЗК). Поради постановения отказ за образуване на производство е приел във връзка с искането на ответника да бъде спряно производството до произнасянето на КЗК по жалбата му поради преюдициалност на същото, че такова спиране не е необходимо. Посочил е, че други доказателства за злоупотреба от страна на ищеца с господстващо положение и факта на такова не са представени по делото, поради което е приел за неоснователно възражението за нищожност на договора на това основание. Въззивният съд е посочил, че според ответника уговарянето на минимално гарантиран брой абонати води до съществена нееквивалентност на насрещните престации, което е основание за нищожност на договора поради противоречието му с добрите нрави. Съобразил е даденото в Тълкувателно решение № 1/2010 г. определение на понятието „добри нрави“ като морални норми, на които законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона – чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Посочил е, че в случая според твърдението на ответника е налице нееквивалентност на престациите, тъй като в определянето на дължимата месечна лицензионна цена е предвиден минимален брой гарантирани абонати. Изложил е съображения, че за да е налице нищожност на договора поради неспазване на добрите нрави като сключен при неравностойни престации, следва да е налице такава неравностойност между престациите, която практически да е сведена до липса на насрещна престация, което е приел, че в случая не е налице. Пояснил е, че ответникът носи тежестта за доказване на възражението си за неравностойност на престациите, като в конкретния случай е следвало да докаже, че срещу уговорената в договора единична цена е получил лицензия, която драстично не отговаря на платената цена. Намерил е, че такова доказване не е проведено, а обстоятелството, че е уговорен минимален брой абонати месечно, не може да се квалифицира като нарушение на добрите нрави. Посочил е, че при наличието на свобода на договаряне страните, които са търговци, могат въз основа на обективни данни да преценят икономическата обоснованост на задълженията си по договора и са свободни да сключат същия или не. Въззивният съд е приел, че от събраните доказателства се установява по безспорен начин пълното неизпълнение от страна на ответника за срока на договора. Посочил е, че ищецът е изпълнил задължението си да предостави за разпространение описаните в чл.1.1. от договора програми, за което ответникът е трябвало да заплати уговореното между страните възнаграждение. Взел е предвид, че процесните фактури, издадени за периода от м.септември до м.декември 2022г. вкл., са осчетоводени, включени са в дневника за покупките от „Неосат“ АД и във връзка с тях дружеството е ползвало правото си на данъчен кредит. Намерил е, че включването на фактурите в счетоводството на ответника по съответните сметки представлява признание на задълженията и доказва тяхното съществуване. Поради това е приел за доказано съществуването на вземане на ищеца срещу ответника по процесните фактури и е счел за основателен предявения иск в пълен размер. Въззивният съд е приел за основателен и иска с правно основание чл.92, ал.1 от ЗЗД. Взел е предвид уговореното в чл.4.3. от сключения между страните договор, че лицензополучателят дължи на лицензодателя обезщетение за забава в размер, посочен в Общите условия, а съгласно чл.5.4. от приложимите Общи условия при забава в плащането на месечната лицензионна цена след срока, посочен в т.5.2., лицензополучателят дължи на лицензодателя обезщетение за забава в размер на 0,2% от дължимата месечна лицензионна цена съгласно договора за всеки ден забава, но не повече от 20%. Приел е, че уговорената между страните клауза за неустойка е валидна и по делото е установено неизпълнение на задължението на ответника да заплати дължимите суми по процесните фактури, с което същият е изпаднал в забава. Поради това е достигнал до извод, че ответникът дължи неустойка по чл.4.3 от договора във връзка с чл.5.4. от Общите условия в размер на 20 671,20 лева. Настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Касаторът е навел довод за недопустимост на въззивното решение, като във връзка с това е поставил и процесуалноправен въпрос, отнасящ се до приложението на чл.229, ал.1, т.4 ГПК. Формулираният въпрос е обусловил изхода на делото и отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. Не е налице обаче соченото допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Съгласно т.4 на ТР № 1 от 19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. В настоящия случай нормата на чл.229, ал.1, т.4 ГПК, чието тълкуване са иска с поставения въпрос, е ясна и предвижда задължение за съда да спре делото при наличие на преюдициално дело, разглеждано в друг съда, а не от административен орган. По приложението на тази норма е формирана и задължителна съдебна практика. В тълкувателната практика на ВКС, обективирана в: ТР № 1/2017 г. от 09.07.2019 г., ТР № 2/2014 г., ТР № 8/2013 и ТР № 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС, са разяснени предпоставките за спиране на исково производство на основание чл.229, ал.1, т.4 ГПК. Според дадените от Общото събрание на двете колегии тълкувания, посоченото основание за спиране на производството по делото е налице при наличие на висящ процес относно друг спор, който е преюдициален и по който със сила на пресъдено нещо ще бъдат признати или отречени права или факти, релевантни за субективното право по спряното производство. Разяснено е, че връзката между делата по смисъла на чл.229, ал.1, т.4 ГПК е обективната зависимост между две спорни правоотношения в съотношение на обуславящо и обусловено, която пряко касае допустимостта или основателността на иска по обусловеното дело. Наличието на обуславящо дело, без значение от неговия вид /гражданско, административно, наказателно/ и от момента на образуването му, актът по което следва да бъде зачетен от съда по обусловения иск с оглед разпоредбите на чл.297, чл.298, чл.300 и чл.302 ГПК, съставлява абсолютна отрицателна предпоставка за упражняването на правото на иск и за развитието на процеса по обусловеното дело. Постановеното въззивно решение не е в противоречие с така формираната практика, поради което искането за допускане на касационно обжалване за проверка на допустимостта му и по формулирания процесуалноправен въпрос е неоснователно. Не е налице и твърдяната очевидна неправилност на въззивното решение. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem” до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл, или който е постановен „extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост, поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В случая обжалваното решение не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано. По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не се дължат разноски. На ответника разноски не следва да се присъждат, тъй като такова искане не е направено. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение