Определение № 4120 от 15.12.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1440/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. В. К.- Т., чрез адв. К. С., срещу решение № 3605/05.12.2022 г. по в.гр.д. № 8275/2021 г. по описа на Софийски градски съд, възз. IV-Д състав. С последното е потвърдено решение № 20042712 от 15.02.2021г. по гр. д. № 42923/2019 г. по описа на СРС, 150 състав, с което П. В. К.-Т., действаща като ЕТ „П. К.-Т.“ е осъдена да заплати на Г. С. Д., действащ като ЧСИ, с рег. № .......... на КЧСИ на основание чл. 74 от ЗЗД сумата от 7996,27 лева, представляваща заплатена от Г. С. Д. на 28.09.2017 г. на „Райфайзенбанк България“ ЕАД сума в изпълнение на задължение на ЕТ „П. К.-Т.“ по изп. д. № 380/2013г. и присъединеното към него изп. д. №77/2014 г. по описа на ЧСИ Г. Д., за което плащане ЧСИ Г. Д. е имал правен интерес, ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба – 24.07.2019 г. до окончателното плащане, и на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД сума в размер на 1421.67 лева, представляваща мораторна лихва върху главницата считано от 23.10.2017 г. до 24.07.2019 г. С касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Касаторът иска да се отмени обжалваното решение и вместо него да бъде се постанови друго, с което да бъде отхвърлен предявеният иск. В изложението към касационната жалба на първо място се позовава на очевидна неправилност на въззивното решение – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, като се твърди, че от мотивите на решението е ясно, че съдът не е кредитирал в цялост представените доказателства и не е обсъдил доводите на ответницата, от които следва извод за отхвърляне на иска. Излага съображения, че ако се приеме, че въззивното решение не е очевидно неправилно следва да се разгледат основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Поставя следните въпроси: 1/. К ога са налице предпоставките за суброгация по реда на чл. 74, ал. 1 ЗЗД?; 2/. В ъзможно ли е да е налице суброгация по чл. 74, ал. 1 ЗЗД, когато не е установено какви са регресните права на лицето, което се суброгира ?; 3/. Може ли да се допусне суброгация по реда на чл. 74, ал. 1 ЗЗД, когато правният интерес на лицето, което се суброгира, се извежда от негова евентуална отговорност спрямо лице, различно от лицето, срещу което се суброгира? Касаторът твърди, че първите въпроси / от 1-3/ са решени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 5/04.07.2016 г. по гр. д. № 2723/2015 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 122/18.09.2014 г. по т. д. № 3228/2013 г. на ВКС, I т. о., 4/. Колко и какви сметки има открити за упражняване на дейността си и по коя сметка постъпват сумите, които представляват възнаграждение за полагания труд и заплатени ли са публичните задължения за тях от реализирания доход от извършването на частна стопанска дейност?; 5/. Дали разпоредбата на чл. 56 ЗЗД изчерпва хипотезите, при които е възможно да се иска връщане на даденото поради грешка или не?; По този въпрос се сочи противоречие с решение №33/03.04.2017 г. по гр.дело №61211/2016 г. на ВКС, IV г. о. и решение №61/16.07.2012 г., по гр.дело №678/2011 г. на ВКС, II т.о. 6/. Постъпилите парични средства от дължими такси и разноски, които частния съдебен изпълнител събира по повод извършени действия срещу длъжници, определени съгласно ЗЧСИ, актовете по прилагането му и други нормативни документи, дали представляват лични средства на съответния съдебен изпълнител?; 7/. Задължен ли е въззивният съд да обсъди с мотивите към решението си всички допустими и относими към спорния предмет доводи и възражения на страните, както и поисканите доказателствени средства? По този въпрос се сочи противоречие с ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г. и ППВС № 1/1985 г., решение № 33/03.04.2017 г. по гр. д. № 61211/2016 г. на ВКС, IV г. о., решение № 61/16.07.2012 г. по т. д. № 678/2011 г. на ВКС, II т. о., решение № 212 от 01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, II т. о., решение № 392 от 10.01.2012 г. по гр. д. № 891/2010 г. на ВКС, I г. о., решение № 68 от 24.04.2013 г. по т. д. № 78/2010 г. на ВКС, II т. о. и решение № 50142 от 16.11.2022 г. по т. д. № 1833/2021 г. на ВКС, II т. о. Поставя още и следните въпроси: 8/. Постъпилите парични средства от дължими такси и разноски, които частният съдебен изпълнител събира по повод извършени действия срещу длъжници, определени съгласно ЗЧСИ, актовете по прилагането му и други нормативни документи, представляват ли лични средства на съответния съдебен изпълнител?; 9/. След като таксите и разноските в изпълнителното производство са за сметка на длъжника, понеже се удържат от него в хода на изпълнителното производство, в кой момент се превръщат в негово лично имущество, с което той може да се разпорежда както намери за добре?; 10/. Отговаря ли длъжникът в изпълнителния процес за незаконосъобразни действия на съдебен изпълнител, включително когато съдебният изпълнител би отговарял пред длъжника по изпълнението по реда на чл. 441 ГПК?; 11/. Може ли съдебният изпълнител, който е конституирал едно лице като взискател в изпълнителното производство и впоследствие му е превел парична сума, след това да се позовава на това, че разпределението е незаконосъобразно и да иска връщане на даденото? 12/. Може ли да се иска връщане на сума от едно лице в размер идентичен на сумата, която същото това лице е дало преди това на лицето, което иска връщането й?; 13/. Налице ли е хипотезата на чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД, когато съдебен изпълнител иска връщане на сума, която самият той е превел от сметката си по реда на чл. 24 ЗЧСИ и не представлява негово собствено имущество?; 14/. Попада ли в обхвата на чл. 75, ал. 2 ЗЗД лице, което незаконосъобразно е конституирано като взискател и на това основание е получило суми по принудителното изпълнение, както и кои лица имат иск срещу това лице – съдебният изпълнител, длъжникът по изпълнението или действителният кредитор? 15/. Необходимо ли е въззивният съд да изясни основния релевиран с исковата молба правопораждащ факт, след като е решил, че следва да приложи императивна правна норма, без да има категорични доказателства в тази насока? Според касатора въпросите от 8-15 са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В срока по чл. 287 ГПК е постъпил писмен отговор на касационна жалба от ответника по касация ЧСИ Г. Д., чрез адв. А. Д., в който се излагат доводи за липса на предпоставки за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на касационната жалба. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване намира следното: За да уважи предявения иск, въззивният съд е приел, че срещу ответницата по делото П. В. К.-Т., действаща като ЕТ са били образувани по молба на „Райфайзенбанк България“ ЕАД изп. д.№ 20137810400380 и изп. д.№ 2014781040077 по описа на ЧСИ Г. Д.. Към всяка от молбите за образуване на изпълнително производство, банката-взискател е приложила нотариален акт за учредяване на договорна ипотека в нейна полза за обезпечаване на задълженията на ответницата и С. Б. Т. – трето за спора лице, въз връзка с които са издадени и изпълнителните листове. Върху недвижим имот – Магазин № 2, изграден в груб строеж и находящ се в [населено място], [улица], с нов адрес: [улица], са учредени две по ред ипотеки – една за обезпечаване на задължения по договор за банков кредит от 30.10.2006 г. и една за обезпечаване на задължения по договор за банков креди от 11.05.2007 г. С разпореждане от 05.02.2014 г. по молба от банката взискател с вх. № 1490/30.01.2014 г., ЧСИ Д. е присъединил образуваното изп. д. № 2014781040077 към изп. д. № 20137810400380, доколкото се касае за един и същи взискател и едни и същи длъжници. Въззивният съд е установил, че съгласно волята на банката взискател изпълнението е насочено срещу процесния недвижим имот. При редовна процедура по публична продан, ЧСИ Д. е възложил имота на трето лице при цена от 46 500 лева. Продажната цена е внесена в срок и е изготвено постановление от 12.08.2014 г. за възлагане в полза на купувача, което е влязло в законна сила на 06.09.2014г. По делото е установено, че на банката- взискател са били преведени суми за погасяване на задълженията на ответницата в размер на 35 342,17 лева на 11.09.2014 г., с които е погасено изцяло задължението по изп. д. №380/2013 г. – 29 520 лева, а по-късно и част от задължението по изп. д.№ 77/2014 г. – 5822.17 лева. Въззивният съд е установил, че на 19.09.2014 г. по изпълнително производство е постъпило удостоверение от ТД на НАП С. за наличие на публични задължения на ответницата, като държавата е присъединена като взискател за сумата от 7996,27 лева. От наличната остатъчна сума по изпълнителното дело на 23.09.2014 г. ЧСИ Д. е извършил превод към ТД на НАП С. за дължимите публични задължения. На 27.01.2015 г. банката взискател е подала молба с вх. № 1569 за прекратяване на изп. д. № 380/2013г. поради пълното погасяване на вземанията по това изп. дело. С молба с вх. № 5099/04.04.2016г. „Райфайзенбанк България“ ЕАД е оттеглило предходната си молба за прекратяване на изп. д. №380/2013г. и едновременно с това е поискало възобновяване на изпълнителното производство. В същата молба, банката-взискател е посочила, че е установена грешка при извършване на разпределението, тъй като не е била отчетена поредността на ипотеките върху имота, за което ЧСИ Д. бил уведомен и в тази връзка е извършил ново разпределение от 23.09.2014 г., съгласно което в полза на банката се дължат общо 43 392,44 лева при осъществена публична продан на процесния магазин при цена от 46 500 лева. Въззивният съд е установил, че създалата се фактическа обстановка е породила необходимостта преведената към НАП сума в размер на 7 996.27 лева да бъде възстановена по сметка на съдебния изпълнител, за да се погаси с нея вземането на ипотекарния кредитор. Предприети са действия от страна на ЧСИ Д. за връщане на въпросната сума от ТД на НАП. От там обаче последвал отказ за възстановяване на процесната сума, който отказ е бил обжалван от страна на ЧСИ Д., в резултат на което с решение № 8743/05.07.2017г. по адм. д.№ 3747/2017г. по описа на ВАС, жалбата му е била оставена без уважение, като е прието, че с плащането на сумата от 7996,21 лева е бил погасен съществуващ дълг на ответницата. Въззивният съд е установил, че на 21.12.2015 г. взискателят „Райфайзенбанк България“ ЕАД е направило изрично искане ЧСИ Д. да заплати дължимата му в качеството на взискател сума в размер на 7 996,27 лева, съгласно разпределението. С оглед на така отправената молба, с платежно нареждане от 28.09.2017 г. ЧСИ Д. е превел по сметка на „Райфайзенбанк България“ ЕАД сумата от 7996,27 лева с посочено основание за плащане „и.д. № 77/14 с/у П. К. -лични средства на ЧСИ“. Въззивният съд е приел, че сумата е преведена от сметка на ЧСИ Д. с посочен номер, която сметка, съгласно представеното от ответника неоспорено извлечение от интернет страницата на ищеца, съответства на сметката на ЧСИ Д., по която постъпват таксите и разноските по изпълнителните дела. Въззивният съд е изложил подробни мотиви във връзка с основното възражение на ответницата във въззивната жалба относно приетото, че конкретното плащане на сумата от ищеца- ЧСИ е от банкова сметка, по която постъпват такси и разноски по изпълнителните дела, която формира реализирания доход от упражняваната от частния съдебен изпълнител професионална дейност и са негови лични средства. Последните са различни от сумите по специалната сметка по чл.24, ал.1 ЗЧСИ, по която постъпват паричните средства, които се получават от осребряване на имуществото на длъжниците, които са средства на последните, а не на съдебния изпълнител. Именно въз основа на това разграничение между сметките на ЧСИ с оглед на чл.24 ЗЧСИ, на сметки по която постъпват таксите и разноските по изпълнителните дела и за парични средства, които получава във връзка с допълнителна дейност по чл.18 от ЗЧСИ и специалната сметка по чл.24, ал.1 ЗЧСИ, определена единствено за паричните средства, които той получава от осребряване на имуществото, която не може да бъде запорирана за задължения на частния съдебен изпълнител, подлежи на разпределение на взискателите по изп.дела и в случая конкретната сметка на ЧСИ- за такси и разноски, от която е платено е направен извод, че плащането е осъществено с лични средства. С молба уведомление с изх. № 17022/18.10.2017 г. ответницата е била поканена да заплати на ищеца ЧСИ Д. сумата от 7996,27 лева по банковата сметка, доколкото с лични средства съдебният изпълнител заплатил задължение на П. В. К.-Т., като уведомлението и е било връчено на 23.10.2017 г. Въззивният съд е приел, че процесният случай разкрива белезите на института на суброгацията по чл. 74 от ЗЗД, като е посочил, че за да бъде основателен суброгационният иск, следва кумулативно да са налице две предпоставки – изпълнение на чуждо задължение и правен интерес за изпълняващия го. Съдът е установил, че дължимата сума от П. В. К.-Т., действаща като ЕТ „П. К.-Т.“ на взискателя по изпълнителното производство е заплатена от ЧСИ Д., чрез банкова сметка с посочен номер, като същата е лична на ЧСИ Д., доколкото по нея постъпват доходите (таксите и разноските) от професионалната му дейност като частен съдебен изпълнител. Ето защо съдът е приел, че за ЧСИ Д. е възникнало правото да получи връщането на платената от него сума. По отношение на втората предпоставка за основателност на суброгационния иск по чл. 74 от ЗЗД въззивният съд е приел, че ЧСИ Д. е доказал наличието на правен интерес от изпълнение на чуждото задължение. Счел е, че при извършеното от ЧСИ Д. първоначално разпределение на постъпилата от публичната продан сума на процесния недвижим имот в размер на 46 500 лева, същият не е отчел двете по ред ипотеки върху недвижимия имот в полза на взискателя и не е съобразил привилегиите по чл. 136 от ЗЗД. В резултат на това, неправилно е превел сума в размер на 7996,27 лева в полза на ТД НАП С., вместо изцяло да преведе продажната цена от имота към взискателя и ипотекарен кредитор „Райфайзенбанк България“ ЕАД. Съответно бездействието на ЧСИ да преведе изцяло процесната сума на взискателя като дължима води извод за съществувала реална възможност да бъде ангажирана имуществената отговорност на ЧСИ Д. при непогасяване на задължението на П. В. К.-Т. към „Райфайзенбанк България“ ЕАД. При това положение съдът е приел, че за ЧСИ Д. е бил налице правен интерес от погасяване на задължението на длъжника по изпълнителното дело. При тези мотиви на въззивния съд, настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по следните съображения: За да се допусне касационно обжалване, е необходимо да бъдат установени кумулативно общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК и сочените от касатора допълнителни предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 ГПК. Общата предпоставка изисква формулиране на правен въпрос, който е от значение за изхода на делото и по който въпрос въззивният съд се е произнесъл. Допълнителната предпоставка изисква установяване на противоречие между отговора на въпроса, даден от въззивния съд, и посочена от касатора практика на ВКС по смисъла на т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, както и следва да се обоснове и да са налице основания поставените правни въпроси да са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. С оглед на разпоредбата на чл.280, ал.2 ГПК независимо от предпоставките по ал.1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Според настоящия състав на ВКС не е налице соченото от касатора основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК-за очевидна неправилност на въззивното решение. Изводът за очевидната неправилност на решението е предпоставен от съществуването на такъв тежък порок в обжалвания въззивен съдебен акт, който може да бъде констатиран от състава на касационната инстанция без реална необходимост от извършване на присъщия за касационната инстанция същински касационен контрол – анализ или съпоставяне на съображения за наличие или липса на нарушение на материалния закон, на съществено нарушение на съдопроизводствените правила или за необоснованост. Според формираната трайна практика на ВКС по приложението на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК очевидно неправилен ще бъде само въззивен съдебен акт, в който законът е приложен в неговия противоположен смисъл, приложена е несъществуваща или отменена правна норма, не са съобразени императивните процесуални правила и основополагащи правни принципи или са грубо нарушени правилата на формалната логика. Във всички останали случаи неправилността на обжалваното въззивно решение, каквато е и сочената от касатора хипотеза, че не са кредитирани и обсъдени в цялост представените доказателства, игнорирани са доказателствени искания и доводите на ответната страна по делото при разрешаване на конкретния правен спор, не обосновава наличие за „очевидна неправилност” по смисъла на чл. 280, ал.2, пр. 3 ГПК. Доводите за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и дадените указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. По поставените в изложението въпроси- първият, вторият и третият поставен от касатора въпрос, същите удовлетворяват общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, но не и специалната по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивният съд е съобразил установената практика на ВКС, обективирана в посочените от касатора решение № 5/04.07.2016 г. по гр. д. № 2723/2015 г. по описа на ВКС, IV г. о. и решение №122/18.09.2014 г. по т. д. № 3228/2013 г. по описа на ВКС, I т. о. Съгласно разпоредбата на чл. 74 от ЗЗД този, който е изпълнил едно чуждо задължение, като е имал правен интерес да стори това, встъпва в правата на кредитора. От правото да се встъпи в правата на удовлетворения кредитор, т.е. от суброгационното право, се ползва не всяко трето лице, което е изпълнило чужд дълг, а само това трето лице, което има правен интерес от изпълнението. Правният интерес по смисъла на чл.74 от ЗЗД следва да се разбира като опасност от настъпване на неблагоприятни имуществени последици по отношение на изпълняващия чуждото задължение и то само във връзка с отношенията му с кредитора по първоначалното вземане. В този смисъл е посоченото решение №5/04.07.2016 г. по гр.дело №2423/2015 г. на ВКС IV г. о. в което е прието, че за служител е налице правен интерес по смисъла на чл.74 ЗЗД да изпълни задължения на клиент на дружеството-работодател, т.е. чуждо задължение, доколкото поради нарушение осъществено от служителя е допуснато неизпълнение на клиента и съответно е възникнала възможност работодателят да ангажира имуществената отговорност на служителя. В случая, за да бъде уважен предявеният от ЧСИ Д. иск по чл. 74 от ЗЗД, по делото е установено, че същият е имал правен интерес да погаси задължението на ответницата. Ако не беше сторил това, срещу него банката взискател може да предприеме действия по реализиране на имуществената му отговорност в качеството му на частен съдебен изпълнител по реда на чл. 74 от ЗЧСИ. Четвъртият и шестият въпрос удовлетворяват общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, но не и специалната по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Касаторът не е посочил практика, на която въззивното решение противоречи. Само за пълнота следва да се посочи, че въззивният съд е съобразил установената практика на ВКС, обективирана в решение № 86/14.07.2016 г. по гр.д.№ 914/2016 г. на ВКС, II г.о и решение № 215/16.12.2016 г. по гр.д.№ 2837/2016 г. на ВКС I. г.о., в която се приема, че сумите по сметката за такси и разноски на частните съдебни изпълнители представляват лични техни средства, респективно банковата сметка по която постъпват е лична такава на съответния ЧСИ. Петият въпрос не удовлетворява общия критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като съдът не се е произнесъл по него. В решението съдът нито е обсъждал, нито се е позовал на разпоредбата на чл. 56 от ЗЗД за изпълнение на чуждо задължение поради грешка, а е разгледал предявения иск по чл. 74 от ЗЗД при позоваване на ищеца, като трето лице на изпълнение на чуждо задължение, като е имал правен интерес да стори това и да встъпва в правата на кредитора, поради което не следва да се обсъжда наличие на допълнителнителната предпоставка за противоречие с посочените решения. Седмият въпроса на касатора удовлетворява общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, но не и специалната по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивният съд е съобразил трайно установената практика на ВКС, включително цитираната от касатора, според която за съда съществува задължение да се произнесе по всички редовно заявени и поддържани от страните доводи и възражения и да обсъди в мотивите си правно релевантните твърдения на страните, от които зависи разрешаването на спора по делото. Съобразена е и трайната практика, че съдът е длъжен да постанови решението си въз основа на установените правнорелевантни факти, като обсъди в тяхната съвкупност и взаимна връзка всички своевременно представени допустими и относими към предмета на спора доказателства при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на производството. На следващо място, не е налице и предпоставката по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Според т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. Според трайната практика на ВКС не е достатъчно само да се извърши позоваване на разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, но и да се изложат аргументи защо поставените правни въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото (определение № 799 от 21.12.2010 г. по т. д. № 580 /2010 г. на ВКС, II т. о., определение № 480 от 25.05.2016 г. по гр. д. № 1660/ 2016 г. на ВКС, III г. о., определение № 20 от 05.01.2016 г. по гр. д. № 4259/ 2015 г. на ВКС, III г. о. и др.). В случая такива аргументи не са изложени, а са изложени такива по правилността на възприетото от въззивният съд и са привързани с несъгласието на касатора с приетото, че е заплатено с лични средства на ищеца и с твърдения за незаконосъобразни действия на ЧСИ, включително и при конституиране на взискател, които не са и относими към правния спор. Освен това отговор на поставените въпроси може да се изведе от цитираната по-горе практика, която е съобразена от въззивния съд. Не са налице и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК – вероятна нищожност и вероятна недопустимост на обжалваното решение, за които Върховният касационен съд следи служебно. С оглед изложеното не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на делото на основание чл.38, ал.2 ЗА по искането на адв.Д., осъществила безплатна правна помощ за представителство на ищеца, ответник по касационната жалба по чл.38, ал.1, т.3 ЗА, с приложен договор и адвокатско пълномощно и при изготвен отговор на касационната жалба, с оглед на чл.9, ал.3 от Наредба №1/2004 г за минималните размери на адвокатските възнаграждения следва да се определи възнаграждение от минималния размер, посочен в наредбата и с ДДС общо в размер на 1 440лв. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,