Определение № 2761 от 02.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 765/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Р. А. К., чрез адв. Н. против решение № 1412/24.11.2022 г. по в.гр.д. № 1119/2022 г. на Апелативен съд София, с което като е отменено частично решение от 18.11.2021 г. по гр.д. № 3229/2021 г. на Софийски градски съд, с което е уважен иска по чл.432, ал.1 КЗ за разликата над 7 000 лв. до 10 000 лв. и е потвърдено решението в останалата част, искът на касатора против ЗД „Бул Инс“ АД е отхвърлен за разликата над 7 000 лв. до пълния предявен размер от 26 000 лв., ведно със законната лихва считано от 02.12.2020 г. до окончателното изплащане, като неоснователен. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване. Касаторът обжалва решението на въззивния съд като поддържа неправилност на същото поради нарушение на материалния закон – чл.52 ЗЗД, допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Твърди се, че въззивният съд е обсъдил какви увреждания е получил ищеца, но не е оценил в достатъчна степен отражението им във времеви аспекта, като не е отчетен и факта, че ищецът е претърпял и психологически увреждания от процесното ПТП – чувство на страх при пресичане на улица и нежелание да кара велосипед, в резултат на което е определил обезщетение за претърпените неимуществени вреди в занижен размер и по този начин е нарушил принципа за справедливост. Неправилен е и изводът за приложение на нормата на чл.51, ал.2 ЗЗД и съответно определеният процент на съпричиняване на ПТП. Поддържа се, че присъденото обезщетение не е съобразено със застрахователните лимити по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“, както и със съществуващата в страната икономическа конюнктура към момента на настъпване на ПТП. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът не е формулирал материалноправни или процесуалноправни въпроси, които да са произнесени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, а се преповтарят доводите, че въззивният съд неправилно е приложил чл.52 ЗЗД, определяйки крайно занижено спрямо претърпените вреди обезщетение, като не е съобразил разясненията на ППВС № 4/1968 г.относно критериите за определяне на размера на обезщетението. Ответникът по жалбата – ЗД „Бул Инс“ АД, чрез адв. И., е депозирал отговор, в който са изложени доводи, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Заявява и становище за неоснователност на поддържаните в жалбата доводи за неправилност и необоснованост на въззивното решение по смисъла на чл.281, т.3 ГПК. За да намали присъденото от първата инстанция обезщетение за неимуществени вреди от 10 000 лв. на 7 000 лв., въззивният съд е приел, че в конкретния случай ищцата е претърпяла травматични увреждания: черепно-мозъчна травма, изразяваща се в сътресение на главния мозък, контузия на корема без клинични и ренгенологични данни за травматична увреда на паренхимен орган и травма на опорно-двигателния апарат - протривна рана на палеца на левия крак, без рентгенови данни за счупвания на костни структури; на ищцата е оказана спешна медицинска помощ, като от проведените изследвания в болницата не са установени травматични промени в мозъчния паренхим, както и кръвоизливи над твърдата мозъчна обвивка и под нея, както и под меките мозъчни обвивки и не са установени и травматични увреждане на паренхимни органи или свободно подвижна течност в коремната кухина; болничния престой е продължил 6 дни, след което ищцата е изписана, като й е препоръчан едномесечен двигателен и диетичен режим; според прието по делото заключение болките са били най-интензивни непосредствено след инцидента, по време на болничното лечение, при обработката на протривната рана и при слагането и махането на превръзките; към момента на прегледа /осем месеца след инцидента/, експертът е констатирал, че общото здравословно състояние на ищцата е стабилизирано, няма клинични или документални данни ищцата да е претърпяла някакви негативни последици или усложнения по време на лечебния и възстановителен период. При съобразяване на показанията на св.П. /баба на ищцата/ по реда на чл.172 ГПК и констатираното вътрешно противоречие в показанията, въззивният съд е приел, че част от твърдените вреди, не са доказани. Във връзка със своевременно заявеното от ответното дружество възражение за съпричиняване на вредите и съответно искане за намаляване на обезщетението по реда на чл. 61, ал.2 ЗЗД, въззивният съд е приел, че такова е налице от страна на ищцата, като е обосновал този извод с приложената по делото скица към наказателното постановление, от която е видно, че детето е започнало да пресича пълното платно при нарушаване на правилата за движение на пешеходци, установени в разпоредбата на чл.133 ЗДвП, за пресичане на пешеходци, които са длъжни преди да навлязат на пътното платно за движение да се съобразят с разстоянията до приближаващите се ППС и със скоростта им на движение. Посочено е, че в случаите в които в близост до пешеходците няма пешеходна пътека, те могат да пресичат платното за движение и извън определените за това места, но и в този случай следва да спазват правилата на ал.1, т.1,2 и 4 на чл.113 ЗДвП. Съдът е приел, че при осъществяване на дължимия родителски контрол, придружаване на детето да пресече пътното платно и спазване на посочените правила на движение, не биха възникнали условия за настъпване на процесното ПТП, нито необходимост от намаляване на скоростта и евентуално спиране на л.а., който се е движел със скорост 30 км/ч при допустима скорост от 50 км/ч. При тези съображения, въззивният съд е приел, че в конкретния случай §6, т54 от ПЗР на ЗДвП, на който се е позовала първата инстанция е неприложим в конкретния случай и не е споделил извода му, че не е налице съпричиняване от страна на пострадалото лице. При съобразяване на съдебната практика на ВКС, според която възрастта на пострадалото при ПТП лице не само е релевантна за преценката на съда дали той би могъл да допринесе за настъпилия вредоносен резултат, но сама по себе си е фактор, завишаващ дължимата от страна на водача на МПС грижа при изпълнение на тази правно регламентирана дейност, представляваща по естеството си източник на „повишена опасност“ по смисъла на чл.134, ал.1 НК, съдът е приел, че с оглед възрастта на пострадалата -12 г., шофъорът е бил длъжен да предвиди и избегне удара. Доколкото и самата пострадала е нарушила правилата за движение по пътищата, съдът е приел, че тя е допринесла за настъпване на вредите, като нейният принос не е тъждествен на приноса на делинквента, поради което е определил приноса й на 30%. При така приетия процент на съпричиняване, въззивната инстанция е определила, че от дължимото се обезщетение, определено по реда на чл.52 ЗЗД в размер на 10 000 лв., на ищцата следва да се присъди такова в размер на 7 000 лв. Настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че в случая не са налице основания по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, като съображенията за това са следните: Приложното поле на касационното обжалване на въззивните решения е очертано в разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК – доколкото касаторът е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, който, съгласно мотивите към т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС, следва да е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Трябва да е също така от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор да е от естество да допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Съобразно задължителните постановки на т. 1 от ТР №1/19.02.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, за да бъде допуснато едно въззивно решение до касационен контрол, е необходимо в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът да е формулирал правен въпрос, който е от значение за формиране на волята на въззивната инстанция и който извежда материалноправен или процесуалноправен проблем, включен в предмета на делото. В приложение на принципа за диспозитивното начало задължение на касатора, а не на настоящата инстанция, е да изведе правния проблем и да го постави за отговор. Касационната инстанция може само да уточни и преформулира правния въпрос, но не и служебно да го формулира. В конкретния случай касаторът не е формулирал правен въпрос, а е изложил единствено оплаквания, че при определяне на обезщетението въззивният съд не е съобразил в достатъчна степен критериите, посочени в ППВС №4/1968 г., което е довело до определяне на обезщетение в занижен размер, т.е. налице са доводи срещу правилността на въззивното решение по същество, които не могат да се разглеждат в производството по чл.288 ГПК, а подлежат на проверка след евентуално допускане на касационното обжалване. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Независимо от това, следва да се посочи, че не е налице и допълнителния критерий на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като не се обосновава противоречие с практиката на ВКС, вкл. и задължителна такава - ППВС № 4/1968 г., доколкото не се твърди въззивният съд да не е съобразил конкретни обстоятелства, които са относими към вредата и размера на обезщетението. Относно оценката на съобразените от съда обстоятелства и тяхното значение за крайния размер на обезщетението, срещу която именно оценка са насочени оплакванията на касатора, следва да се посочи, че те касаят правилността на решението, а тя не е сред касационните основания на чл.280, ал.1 ГПК и съответно не може да обоснове самото допускане. В конкретния случай решаващите изводи на въззиния съд за намаляване размера на определеното от първата инстанция обезщетение за неимуществени вреди от 10 000 лв. на 7 000 лв. са в резултат на приетото за основателно възражение за съпричиняване, а правен въпрос относно намаляването на обезщетението на основание чл.51, ал.2 ЗЗД, не е формулиран от касатора. Насрещната страна не претендира разноски за настоящата инстанция. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,