Определение № 4725 от 21.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4512/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Р. З. Р. от [населено място] срещу въззивно решение № 533 от 06.05.2024 г., постановено по в. гр. д. № 3121/2023 г. на Софийския апелативен съд, с оплаквания за неправилност поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е отменил решение № 4478 от 2023 г. по гр. д. 10577/2021 г. на Софийския градски съд и вместо това е отхвърлил предявения от касатора против Военномедицинска академия (ВМА) иск по чл. 49 ЗЗД за присъждане на сумата 30 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на смъртта на майката на ищеца С. Д. М., починала на 26.09.2016 г. По делото е прието за установено, че майката на ищеца е постъпила във ВМА на 12.09.2016 г. по повод подуване и болки в корема, като й е поставена диагноза „Илеус механикус пер адхезионем, лезио интестини краси. Херния вентралис постоператива акрета, статус пост херниотомиам париетис абдоминис, дебридман дженерале. Оментектомиам. Ексцизионем лезио интестини краси ет сутураш интестини краси. Статус пост пластикам париетис абдоминис а модо сапожко-пикули кум меш. Статус пост перфорационем спонтанея постоператива дивертикулус коли трансверзи. Перитонитис серо-фибриноза дифуза. Статус пост ре-лапаротомиам. Ревизионем кави абдоминис. Резекционем коли трансверзи кум анастомозис латеро-латералис. Лаважем ет дренажем кави абдоминис. Статус пост респирационем apt. Пролонгата. Инсуфициенцио полиорганика. Статус пост ресуститационем кардиолпулмоналис.“ Констатирани са минали заболявания тонзилектомия през 1964 г., през 1999 г. - холецистектомиам, трикратни операции по повод пъпна херния и постоперативни хернии. Като придружаващи заболявания са посочени артериална хипертония, ИБС, състояние след ОМИ – 1998 г. Състоянието на лицето е констатирано като общо увредено състояние, афебрилна, дишане 16 бр./мин., чисто везикуларно двустранно, корем на ниво гръден кош, респираторно подвижен, палпаторно дифузно умерено болезнен. Без данни за перитонеално дразнене към момента, вяла перисталтика, черен дроб и слезка - неувеличени. Извършени са множество клинични и лабораторни изследвания по време на болничния престой – обзорна рентгеноскопия на бял дроб от 12.09.2016 г., при която не са констатирани патологични засенчвания в паренхима. При извършената рентгеноскопия на корем № 10832/12.09.2016 г. е констатирано наличие на необилни газови колекции в тънки и дебели черва, без ХАС и свободен газ. Рентгеноскопията на корем № 10459/13.09.2016 г., в 08:28 ч., е констатирала единични хидро-аерични сенки от тънкочревен произход в лява коремна половина. Липсват рентгенови данни за пневмо-перитонеум. На 13.09.2016 г., с оглед влошеното общо състояние на пациентката, е назначена оперативна интервенция, осъществена на 14.09.2016 г. Интраоперативно е установен многокамерен херниален сак на постоперативна херния (пациентката е имала няколко предходни операции на херния), тънкочревни бримки, с множество адхезии (сраствания) между тях и оформена лезия на колон трансверзум с размери 1/1 см. Срастванията са преодолени, направена е ексцезия на лезията и сутура на два етажа. На 15.09.2016 г. коремът е бил мек, умерено болезнен в областта на оперативната рана, но пациентката е чувствала стягане в областта на гърдите, със затруднено дишане. Установена е абсолютна аритмия при предсърдно мъждене и болната е приведена в Клиника за активно интензивно лечение (КАИЛ), където й е осъществено постоянно мониториране и е била под интензивни грижи. На 16.09.2016 г. същата е изпускала газове, коремът е бил мек, с перисталтика. На 17.09.2016 г. не са заявени субективни оплаквания. На 18.09.2016 г. болната била с тахиаритмия, коремът - леко балониран, но с перисталтика. На 19.09.2016 г. пациентката била афебрилна, с мек корем, с перисталтика, с лека болезненост в областта на оперативната рана. Преведена е в Клиника по коремна хирургия. Сутринта на 20.09.2016 г. болната се оплаквала от задух и подуване на корема. Консултирана била с кардиолог-реаниматор. В хода на провежданата диагностична дейност са открити данни за перитонеално дразнене с вероятност за остра перфорация на кух коремен орган и перитонит, след което болната е оперирана по спешност. При втората оперативна интервенция е установено, че е настъпила перфорация на чревен дивертикул, причинила перитонит (възпаление на коремната кухина). Въпреки хирургичната намеса и последвалите реанимационни грижи в интензивното отделение, майката на ищеца е починала на 26.09.2016 г. от полиорганна недостатъчност. Съгласно заключението на приетата по във въззивната инстанция комплексна съдебномедицинска експертиза в конкретния случай е имало предпоставки за бързо развитие на безсимптомен в първите часове перитонит (пациентката е била седирана след първата операция, в коремната кухина след първата резекция е имало газове, чието наличие е нормално с оглед постепенното възстановяване на перисталтиката на червата). Поради мястото на причинителя на перитонита (спукан чревен дивертикул) е имало условия за бързо развитие на перитонит (експертът разяснява, че когато причинителят е в горния тракт поради напр. перфорация на язва в стомаха, стомашните сокове неутрализират част от патогенните бактерии и този перитонит се развива по-бавно). За развитието на критичното състояние са допринесли общите заболявания на пациентката (ХИБ, състояние след прекаран миокарден инфаркт, многократни коремни операции поради хернии и екстракция на жлъчен мехур, постоперативни сраствания, ендокринно заболяване). Вещото лице е посочило, че след първата операция не е могло да се проведе инструментално изследване поради риск от разкъсване на оперативните рани, а установените при ехографията газове са с естествено местонахождение в коремната кухина след операция и липсваща перисталтика в началото, след първата операция. Обяснението на хирурга е, че след възстановяване на перисталтиката на пациентката се е повишило налягането в съществувал отпреди дивертикул, като изтънялата тъкан под напора на чревното съдържимо се е перфорирала, изпускайки съдържимото в коремната кухина. При проведената на 20.09.2016 г. операция фазата на развитие на перитонита е отразена като дифузно серо-фибринозна. Извършената аутопсия е установила гнойно-фибринозен перитонит (следващ етап на влошено развитие на възпалителния процес). Разликата в диагностицирането на перитонита при операцията и при аутопсията се дължи на динамика в състоянието през изминалите 6 дни (между операцията и екзитацията). Отстраняването на дивертикула е само начало на лечението на перитонита (премахва се източника за възпалението), като операция с лиаж (измиване) на коремната кухина не гарантира овладяване на възпалението. Необходими са още антибиотична и инфузионна терапия, каквито са били проведени спрямо конкретната болна. Относно прокалцитонина вещото лице е посочило, че това е протеин, съставен от 116 аминокиселини. Той е биомаркер за идентифициране на сепсис. Показателят се отклонява от норма в самото начало на възникнала бактериална инфекция, която може да премине в сепсис, но в следоперативен период (след операцията от 14.08) е нормално да са завишени стойностите и на левкоцитите, и на С-реактивния протеин, и на прокалцитонина. Последният е индикатор за различни състояния, вкл. за дължаща се на белодробна емболия пневмония и за всякакъв друг вид остра инфекция в организма, без да е източник на информация за локацията на инфекцията. С оглед на това вещото лице е посочило, че без проявена клинична картина, само според стойностите на описаните по-горе показатели, не следва да се осъществява реоперация. Решение за вторична операция се взема от най-опитния хирург в лечебното заведение, в консилиум с оператора и екипа му. Изследването на прокалцитонин не е рутинно и в практиката на вещото лице (болница „ИСУЛ Царица Йоана“) не се използва. Вещото лице д-р С. е заявило, че следоперативният перитонит при операции на дебелото черво е най-драматично протичащото следоперативно усложнение, с последващ леталитет, статистически установен в 50 и повече процента от случаите. Леталитетът се дължи на маскираната симптоматика, като от появата на възпалението до часове (дори денонощие) няма клинична изява. Атипичното проявление обосновава забавеното установяване на усложнението (съждението е принципно за разискваното усложнение, а не по повод състоянието на обследваната пациентка). Вещото лице е заявило, че в 40-годишната му хирургична практика не е имал като усложнение спукан дивертикул. Касае се за специфика, характерна за конкретната пациентка, която не е предполагала повишено внимание извън рутинната практика. Анализирайки хронологията на състоянието на С. М. и действията на лекуващия екип от кормени хирурзи при ВМА, въззивният съд е приел, че няма забавена активност с отклоняване от добрата медицинска практика. Установено е влошено състояние на пациентката след първата операция, а предприемането на втора операция, без доказана нужда, би застрашило живота й. Цел на лечебния процес е небезусловен позитивен резултат, а полагане на максимални усилия с оглед установената добра медицинска практика за лечение и провеждане на ефективен оздравителен процес. Двукратно болната е настанявана в КАИЛ. Своевременно са осъществявани консултации със специалисти, като през време на престоя в КАИЛ мониторингът на състоянието на пациентката е бил постоянен, а при влошаване на общото й състояние, тя е била изведена в медикаментозна кома. В заключение е посочено, че по делото не е доказано деликтно поведение от страна на лица, на които ответникът е възложил изпълнение на работа, което обосновава неоснователност на предявения иск по чл. 49 ЗЗД. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Какви задължения има съдът, когато кредитира или не е съгласен с приетите по делото съдебномедицински експертизи, както и дължи ли въззивният съд да постанови акта си след преценка на всички ангажирани по делото доказателства, в това число всички приети по делото експертизи; 2. Относно допустимостта на събиране на доказателства пред въззивния съд, които не са били събрани пред първата инстанция поради допуснати процесуални нарушения; 3. Следва ли съдът да приложи принципа на адекватните очаквания при извършване на преценка относно противоправността на дадени действия или бездействия; Следва ли съдът да обсъди само извършването, респективно неизвършването на задължителния минимум от диагностично-лечебни дейности, или е необходимо да установи какво е следвало да бъде най-адекватното лечение за конкретния пациент в конкретния случай, за да получи той качествено и достатъчно лечение, съгласно чл. 81, ал. 2, т. 1 от Закона за здравето; Следва ли съдът да анализира приетите по делото доказателства по начин, чрез който да провери дали е направено необходимото за преодоляване на риска посредством предприемане на най-добрите, съобразно конкретната ситуация, действия; 4. Относно процесуалната възможност съдът да обсъди и възприеме в правните си изводи единствено текста на писмените заключения на вещите лица по съдебни експертизи, без да вземе предвид отговорите на въпросите на вещите лица, дадени в открито съдебно заседание, преди приемането на същите експертизи; 5. Има ли ищецът по иск с правно основание чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД правен интерес да инициира събиране на доказателства от въззивния съд, ако искът е бил уважен от първата инстанция и делото е висящо пред втората инстанция по жалба на ответника, срещу когото искът е бил уважен. Поддържа се, че първите три въпроса са решени в противоречие с практиката на ВКС, а останалите два са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Релевира се и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Ответната страна по жалбата ВМА е подала писмен отговор, в който е изразила становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Съгласно дадените в т. 1 на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС задължителни разяснения посоченият от касатора правен въпрос определя обективните рамки, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Първият поставен въпрос и свързаните с него трети и четвърти въпрос, отнасящи се до задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си всички доказателства, доводите и възраженията на страните, е решен в съответствие със задължителната /ТР № 1/2013 г., т. 2, на ОСГТК и ТР № 1/2000 г., т. 19, на ОСГК/ и казуална практика на ВКС, според която съдът трябва да извърши преценка на допустимите и релевантни доказателства, да обсъди релевантните доводи и възражения на страните и да изложи ясни мотиви, тъй като в случая въззивният съд се е произнесъл именно по този начин, като е обсъдил събраните по делото доказателства относно правнорелевантните факти, както и доводите и възраженията на страните, и е направил и самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора. Визираното в чл. 12 ГПК задължение на съда да прецени всички доказателства по делото не означава задължение за тяхното поименно посочване и изброяване, респ. за изрично изразяване на мотиви по всяко от тях, а необсъждането на конкретни аргументи и доводи на страната може да основе наличие на основание за допускане на касационно обжалване, само ако това би имало значение за крайния извод на съда за основателността на предявения иск. Обстоятелството, че касаторът не е съгласен с крайния резултат от въззивната проверка и в тази връзка излага аргументи за неправилност на изводите на решаващия съд, не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Отговор на втория въпрос във връзка с правомощията на въззивната инстанция да събира служебно доказателства при наличие на оплакване във въззивната жалба, но при липса на доказателствено искане, е даден в ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. В т. 3 на тълкувателното решение е прието, че въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда /експертиза, оглед, освидетелстване/, само ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма. Настоящият случай е точно такъв и тъй като съдът е действал съобразно правомощията си по чл. 201 ГПК и в съответствие с установената практика, не са налице основания за допускане на касационно обжалване и по този въпрос. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по последния поставен въпрос в изложението, чиято формулировка предполага, че въззивният съд в нарушение на нормите на ГПК не е допуснал изслушването на комплексна съдебномедицинска експертиза. В случая обаче въззивният съд служебно е допуснал и изслушал комплексна съдебномедицинска експертиза, като след оспорването й от процесуалния представител на касатора е отказал да допусне тричленна хирургична експертиза, като надлежно се е мотивирал. В този случай съдът е действал съобразно правомощията си по чл. 200, ал. 3, във вр. с чл. 201 ГПК и в съответствие с установената практика. Сочената от касатора практика на ВКС /решение № 264 от 12.02.2015 г. по гр. д. № 6457/2013 г., III г.о.; решение № 142 от 20.06.2017 г. по гр. д № 3673/2016 г., IV г.о.; решение № 273 от 17.11.2017 по гр. д. № 4347/2016 г., IV г.о.; решение № 250 от 21.11.2012 г. по гр. д. №1504/2011 г., III г.о.; решение № 130 от 13.11.2018 г. по гр. д. № 4807/2017 г., III г.о.; решение № 59 от 24.04.2020 г. по гр. д. № 3624/2019 г., IV г.о./ се отнася за различни от настоящата хипотези и противоречие с нея не е налице, а относно релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК визираните в т. 4 на ТР № 1/2009 г. на ОСГК на ВКС също липсват. Обжалваното решение е валидно и допустимо. То не е и очевидно неправилно, тъй като очевидната неправилност, като квалифицирана форма на неправилност, е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона, или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /постановен „contra legem“ когато законът е приложен в неговия обратен смисъл или „extra legem“, когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма/. В случая не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на обжалваното решение, нито сочените от касатора евентуални негови пороци могат да бъдат квалифицирани по този начин като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва да заплати на ответната страна по касация направените от нея разноски за адвокатско възнаграждение в настоящото производство в размер на 4400 лв. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,