Определение № 60300 от 05.07.2021 г. на ВКС по гр. д. № 661/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Р. Г. И.,гр.В., чрез процесуалния и представител адвокат К. Б., срещу въззивно решение от 16.10.2020 г. по гр. д.№ 131/2020 г. на Окръжен съд - Монтана. В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са изложени твърдения за недопустимост на решението, поради това, че съдът неправилно е определил предмета на спора и се е произнесъл по незаявени твърдения /ищцата не е твърдяла, че владението и е започнало през 1997г./, произнесъл се е по нередовна искова молба и за обект, който не съществува в посочения в решението вид. Сочи се наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите: 1. Длъжен ли е въззивният съд при формиране на изводите си да обсъди поотделно и в тяхната съвкупност всички събрани доказателства и всички изложени от страните доводи и възражения като посочи защо приема едни доводи и доказателства, а други не; 2.При изграждането на своите фактически и правни изводи, ограничен ли е съдът от събраните по делото доказателства и в частност допустимо ли е да приеме за доказан даден факт, без да са събрани доказателства за него; 3.Действията по извършване на ремонти и подобряване на имота от държателя /един от съсобствениците/ демонстрират ли намерение за своене; 4.Заключването на сградата от държателя, поради отсъствие от населеното място и от имота, представлява ли демонстрация на собственическо отношение /акт на завладяване/ или такъв акт е отказът на държателя да даде ключ на собственика и то ако този акт е съчетан с други действия; 5.Декларирането на имота на свое име от държателя представлява ли демонстрация на намерение за своене и следва ли да се обсъжда самостоятелно или съчетано с други действия. Недекларирането на имота пък представлява ли демонстрация на липса на намерение за своене; 6.Какво е значението на снабдяването /неснабдяването/ на държателя с констативен нотариален акт за собственост с оглед своенето на чужд имот; 7.Какво е значението с оглед демонстриране на собственическо отношение към чуждия имот на предприемането /непредприемането/ на действия по правна защита на имота или на защита от фактически посегателства против трети лица; 8. Трябва ли държателят на чужд имот, вкл. съсобственикът, да докаже, че е демонстрирал намерение за своене, което е достигнало до собственика.Може ли едно лице да придобие по давност имот, който ползва със съгласие на собственика или на носителя на ограничено вещно право. Касаторът твърди противоречие със задължителната практика на ВКС - Тълкувателно решение № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, както и конкретни решения по чл.290 ГПК. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касационната жалба –Н. И. Г., [населено място], е подал писмен отговор, в който твърди, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване, като оспорва жалбата и по същество. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о., констатира следното: С въззивното решение е отменено решение от 28.02.2020 г., по гр. д. № 1806/2019 г. на Районен съд – Монтана и е постановено друго, с което е признато за установено по отношение на Р. И., че Н. И. е собственик на 11/12 ид.ч. от сграда с идентификатор *** и изцяло на сграда с идентификатор*** по КККР на [населено място], намиращи се в поземлен имот с идентификатор ***. /подробно описани/. Въззивният съд е приел, че процесните две сгради /лятна кухня и гараж, долепени и с общ покрив/ са отразени в КК на [населено място] от 2008г. Дворното място е било собственост на М. И., поч.1975г.С договор по нот.акт № 86/12973г. И. е учредил на внука си И. Г. /съпруг на ищцата/ право да надстрои втори етаж на съществуващата сграда. Строежът е осъществен и по този начин И. и Н. Г. са придобили втори жилищен етаж от двуетажна масивна жилищна сграда, находяща се в същото дворно място. От официални преписи от обяснителни бележки и проекти, акт за одобряване на строителство и декларация №422/1971г., както и от безпротиворечиви свидетелски показания, е направен извод, че М. И. е разрешил на внука си И. Г. да построи в имота лятна кухня и гараж.Строителството е извършено през 1972г. и оттогава И. и Н. са ползвали тази кухня за живеене постоянно. След смъртта на М. И. негови наследници са съпругата му Л. /1981г./ и дъщеря му Д. /поч.1988г./. Низходящи на последната са ответницата Р. Г. и И. Г.. С оглед одобрена съдебна спогодба от 1984г. /между Р. Г. и Д. М./и К. №8/1985г. Р. Г. е станала собственик на 1/2 ид.ч. от парцела, заедно с построената двуетажна жилищна сграда, а Д. е станала собственик на 1/2 ид.ч. от парцела. След смъртта на последната наследниците и Р. Г. и И. Г. са собственици на 3/4 и 1/4 ид.ч. дворното място. Р. Г. е придобила 1/2 ид.ч. от мястото на основание завещание в нейна полза от съпругата на И. М. – Л.. От СТЕ въззивният съд е направил извод, че лятната кухня и гаражът не са отделни сгради, а една сграда с предназначение второстепенна постройка с два самостоятелни обекта /дневна с кухненски бокс, спалня, баня и тоалетна и тоалетна /склад/. Съгласно удостоверение от 2017г. процесните сгради са построени преди 30.03.2001г., отразени са в РП през 1986г. и представляват търпими строежи. С влязло в сила решение от 28.05.2017г. е признато за установено по отношение на Д. Г. правото на собственост на Р. И. върху 3/4 ид.ч. от поземления имот, ведно със същите ид.ч. от двете сгради – идентификатори * и * и ответникът е осъден да предаде владението на тези имоти на ищцата. Предмет на настоящия спор е правото на собственост на Н. Г. върху процесните сгради на основание придобивна давност с начало 1997/1998г., поради което релевантно е упражняването на фактическа власт и намерение за своене от този момент до завеждане на исковата молба. Въззивният съд е посочил, че процесните сгради са построени през 1971/1972г. по одобрени строителни книжа от внука И. Г. на основание декларация от собственика /М. И./ по §189, ал.2,т.2 ППЗПИНМ /отм./ и са станали собственост на последния. До смъртта на И. Г. през 1994г. той и съпругата му Н. са ползвали постройките за живеене с разрешение на собственика, а след смъртта му и на съпругата Л.. След смъртта на последната ползването е продължило със съгласието на Р. Г.. След като фактическата власт на И. Г. и Н. Г. е установена като държане, то за да се превърне във владение, сънаследникът е следвало да манифестира срещу останалите сънаследници /Р. Г./ намерението си да владее сградите като собствени. След подробен анализ на свидетелските показания въззивният съд е посочил, че преди 2000г. ищцата е започнала преустройство на сградите /избиване на стена, обособяване на дневна, кухня, баня и тоалетна, смяна на дограма, поставяне на изолация, ремонт на покрива/. След 1994г. тя е заключила сградата и ответницата Р. и синът /свидетелят С./ не са имали достъп до помещенията, вкл. към 2000г., когато Р. Г. заминала за Италия. Въззивният съд е направил извод, че ищцата е демонстрирала недвусмислено пред Р. Г. като съсобственик намерението си да владее двете сгради като свои, като е извършвала съществени преустройства и е отказвала достъп до тях.За период от 1997/1998г. до завеждане на иска тя е осъществявала явно, несъмнено и постоянно владение на обособения от нея като жилище обект на собственост и няма данни това владение да е прекъсвано от Р. Г. в някоя от хипотезите на чл.116 ЗЗД. Обстоятелството, че преустройствата са извършвани без строителни книжа, не е основание да се изключи придобиването на имотите /самостоятелни обекти на собственост/ по давност. Фактът, че тя не е подавала декларация по чл.14 ЗМДТ относно процесните сгради, не е достатъчен да обори установеното по делото своене. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението, поради липса на соченото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение, и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Съгласно чл.280,ал.2 ГПК касационно обжалване следва да се допусне, независимо от предпоставките на чл.280,ал.1 ГПК, ако въззивното решение е нищожно, недопустимо или очевидно неправилно. Не е налице основанието по чл.280,ал.2, предл.2 ГПК за допускане касационно обжалване на решението поради съмнения за неговата недопустимост. Не може да се направи извод, че съдът се е произнесъл по нередовна искова молба, за обект, който не съществува в посочения в решението вид и по незаявени твърдения от ищцата. Твърденията на касатора в тази връзка не обосновават недопустимост на акта поради това, че е разгледан непредавен иск или процесуално недопустим иск. Така поставените от касатора въпроси също не могат да предпоставят допускане касационно обжалване на въззивното решение. Първите два от тях, касаещи дейността на въззивната инстанция като съд по съществото на правния спор, са решени в съответствие с практиката на ВКС, в т.ч. ТР№1/2013г., ОСГТК, съгласно която въззивната жалба очертава предмета на спора пред въззивния съд. Съобразно оплакванията в нея за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страната относно възможността да предприеме тези процесуални действия по посочване на относими към делото доказателства, които е пропуснала да извърши в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. Въззивният съд е длъжен да обсъди и прецени всички доводи и възражения на страните с оглед рамките на въззивната жалба. В съответствие с практиката на ВКС в случая въззивният съд е действал в изпълнение на процесуалните си правомощия като е обсъдил релевантните за спора факти и доказателства, съобразил е доводите на страните и е постановил решението си. Ценил е доказателствата във връзка едни с други и съобразно тяхната доказателствена стойност, като е изложил собствени фактически и правни изводи по съществото на спора. Трети, четвърти, пети, шести и седми въпроси касаят проявленията на намерението за своене от страна на владелеца. Така, както са формулирани, не могат да предпоставят отговори по чл.290 ГПК, защото изводите дали владението е манифестирано чрез фактически и правни действия са свързани винаги с преценка на конкретно установените факти по делото. В случая след анализ на събраните доказателства въззивният съд е достигнал до извод, че ищцата е доказала, че е преобърнала държането във владение, манифестирайки това пред ответната страна, своила е имота за процесния период от време като го е владяла явно и постоянно. Всяко от изброените във въпросите конкретни действия /бездействия/, ако са установени по делото, следва да бъдат преценявани във връзка с доказване намерението за своене на владелеца. Но хипотетичното им поставяне като въпроси в изложението по чл.284,ал.3, т.1 ГПК, не отговаря на изискванията на чл.280, ал.1 ГПК и цитираното ТР№1/2010г., поради което тези въпроси не представляват общо основание за допускане на решението до касационно обжалване. Следва да се посочи, че в изложението в тази част, касаторът прави фактически твърдения, каквито не са приети за установени по делото, както и касационни оплаквания, каквито не могат да се разглеждат в производството по чл.288 ГПК. Осми въпрос също не може да предпостави касационно обжалване на въззивното решение, тъй като не е решен в противоречие с практиката на ВКС. В съответствие с ТР№1/2012г., ОСГК, въззивният съд е изследвал въпроса за промяна в намерението на държателя в такова за своене на имота и за приложимостта на презумпцията на чл.69 ЗС в отношенията между съсобственици, когато съсобственикът, който се позовава на придобивна давност за чуждата идеална част трябва да доказва при спор за собственост, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо другия съсобственик намерението да владее идеалните му части за себе си. В случая въззивният съд не е приел, че съсобственикът не следва да обърне държането на идеалните части на другия съсобственик във владение, а че е доказано това да е направено от ищцата. В останалата част изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК отразява оплакванията на касатора за неправилност на решението поради неправилен анализ на събраните по делото доказателства. Преценката за правилност на тези изводи изисква анализ на доказателствата по делото, което е недопустимо да се извършва в настоящото производство по селекция на касационната жалба. При този изход на производството по чл. 288 ГПК на ответника по касация следва да се присъдят разноски по делото в размер нa 500 лева, представляващи адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор на касационна жалба. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.