Определение № 2007 от 16.07.2024 г. на ВКС по т. д. № 134/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на ищеца „Банка ДСК“ АД, чрез юриск.С.П. и на ответницата Л. Г. С., чрез адв.С.А. против различни части от решение №10025 от 17.07.2023г., постановено по в.гр.д. №1172/2020г. по описа на Апелативен съд- София. С въззивното решение е отменено решение №6172 от 21.08.2019г. по гр.д. №5054/2016г. на Софийски градски съд, в частта, с която искът за главното вземане е отхвърлен за сумата 16 252.54 лева – падежирали вноски след 10.06.2019г. до 15.05.2023г. и в частта, в която са присъдени разноски в полза на ответницата над размера от 2 398.38 лева, като вместо това е признато за установено по иска на „Банка ДСК“ АД срещу Л. Г. С., че Л. С. дължи на „Банка ДСК“ АД и сумата от 16 252.54 лева главница, представляваща падежирали вноски след 10.06.2019г. до 15.05.2023г. /за вноската с падеж през м.04.2023г. вкл./ по договор за ипотечен кредит от 18.12.2007г.; потвърдено е първоинстанционното решение в останалите обжалвани части, с които на основание чл.422, ал.1, вр. с чл.415, ал.1 ГПК е прието за установено, че Л. С. дължи на „Банка ДСК“ АД сумата от 11 838.41 лева - главница, представляваща падежирали до 10.06.2019г. погасителни вноски по договор за ипотечен кредит, сумата от 2 620.18 лева - договорна лихва за периода 19.09.2015г. – 04.11.2015г., както и в частите, с които са отхвърлени претенциите за главница за сумата над 28 090.95 лева до пълния претендиран размер от 187 578.27 лева, за договорна лихва за периода 26.06.2014г.- 04.11.2015г. за сумата над 2 620.18 лева до пълния претендиран размер от 25 928.73 лева; за санкционна лихва в размер на 200.13 лева за периода 01.11.2015г.-04.11.2015г.; за заемни такси в размер на 405 лева, като е осъдил страните да заплатят съответна част от разноските по делото; осъдена е ответницата Л. С. да заплати, на основание чл.78, ал.1, вр. ал.8 ГПК, на „Банка ДСК“ АД сумата 595.43 лева – разноски за заповедното производство, сумата 381.98 лева – разноски за първоинстанционното производство и сумата 688.67 лева – разноски за въззивното производство; осъдена е „Банка ДСК“ АД да заплати, на основание чл.78, ал.3 ГПК, на Л. С. сумата 328.92 лева – разноски за въззивното производство; обезсилено е първоинстанционното решение в частта, с която съдът се е произнесъл по обратен иск с размер на търсената сума над 30 711.13 лева до 199 841 лева; потвърдено е първоинстанционното решение в частта, с която обратният иск, предявен от Л. С. срещу В. С. М. /починала в хода на въззивното производство/, е отхвърлен за сумата 30 711.13 лева, вкл. в частта по разноските; осъдена е Л. С. да заплати на адвокатско дружество „Д., П. и Б.“, на основание чл.78, ал.3 и 4 ГПК, вр. чл.38, ал.2 ЗА, сумата 15 172.37 лева – възнаграждение за безплатна правна помощ за въззивна инстанция. Решението е постановено при участието на трето лице помагач на ответницата Л. С. – С. В. Л., като правоприемник на починалото в хода на производството трето лице помагач В. С. М.. В касационната жалба на „Банка ДСК“ АД срещу решение №10025 от 17.07.2023г. в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на исковете на касатора срещу Л. С., се твърди, че въззивното решение е неправилно и следва да бъде отменено, като бъдат уважени изцяло исковите претенции. Касаторът счита, че въззивният съд без да съобрази обстоятелствата, настъпили в хода на делото /връчване на ответницата на изявление на банката за предсрочна изискуемост заедно с преписа от исковата молба/ и в противоречие със събраните доказателства, вкл. заключенията на съдебно-счетоводните експертизи е достигнал до неправилния извод, че не са налице предпоставките за настъпила предсрочна изискуемост на вземанията по договора за кредит поради липса на забава. Поддържа твърденията си, че предсрочната изискуемост е обявена лично на ответницата с писмо, получено на 16.10.2015г., като е доказано към приключване на съдебното дирене наличието на 8 непогасени вноски преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Намира, че неправилно съдът е присъдил само месечни вноски за главница, дължими към датата на експертното заключение, без да присъди и възнаградителна лихва, която е част от вноските по погасителния план. Претендира съдебни разноски за трите инстанции. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл по следните правни въпроси, обусловили изхода на спора: „1/Депозирането на експертно заключение във въззивната инстанция представлява ли правнорелевантен факт, който следва да бъде съобразен от съда по чл.235, ал.3 ГПК?; 2/ Длъжен ли е съдът да обсъди всички събрани по делото доказателства, заедно и поотделно и следва ли съдът да обсъди в мотивите на решението си доказателствата за всички правнорелевантни факти към датата на приключване на съдебното дирене?; 3/ Може ли в установителното производство по чл.422 ГПК /образувано след подадено възражение след издадени заповед и изпълнителен лист по реда на чл.417 ГПК/ обявяването на кредита за предсрочно изискуем да бъде извършено чрез връчване на препис от отговора на исковата молба и приложеното към нея изявление за обявяване на кредита за предсрочно изискуем и представлява ли това факт, който трябва да бъде съобразен от съда по чл.235, ал.3 ГПК?“. Счита, че решението по поставените въпроси противоречи на практиката на ВКС, обективирана в цитираните решения по чл.290 ГПК /по гр.д. №2640/2021г. на ІІІ г.о.; по гр.д. №73/2022г. на ІV г.о.; по т.д. №2482/2018г. на ІІ т.о.; по т.д. №869/2021г. на ІІ т.о./, както и в две определения по чл.288 ГПК. Ответницата Л. Г. С. и третото лице помагач С. В. Л. оспорват касационната жалба в законоустановения срок. В представените по делото отговори излагат подробни доводи както за липсата на основания за допускане до касационен контрол на въззивното решение, така и за правилността му в обжалваната от ищеца част. В касационната жалба на Л. С. срещу решение №10025 от 17.07.2023г. в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за уважаване на исковете на „Банка ДСК“ АД, както и в частта, с която решението на първоинстанционния съд по обратния иск е частично обезсилено и частично потвърдено, се твърди, че въззивното решение е неправилно и следва да бъде отменено, като бъдат отхвърлени изцяло предявените от банката искове, евентуално да бъдат уважени изцяло исковите претенции на ответницата срещу третото лице помагач. Касаторът счита, че решението е постановено при допуснати процесуални нарушения и нарушения на материалния закон и необоснованост. Излага доводи, че присъждането на вноските с настъпил падеж е в нарушение на закона, доколкото такава претенция от страна на ищеца /заявител по чл.417 ГПК/ няма предявена. Оспорва като незаконосъобразни и необосновани изводите на съда за липса на персонална симулация по договора за кредит, като поддържа, че не тя е кредитополучател, а третото лице помагач и че е следвало да се приложат последиците на чл.176, ал.3 ГПК /с оглед неявяването на ответницата по обратния иск, за да отговори на поставения въпрос относно качеството й на кредитополучател, да се приеме за доказано, че тя е кредитополучател по договора/. Оспорва и извода на съда, че предявеното срещу третото лице помагач вземане /предмет на обратния иск/ е прехвърлено с договор за цесия на трето неучастващо по делото лице, като счита, че не е платена цената и договорът не е породил действие. Излага подробни доводи за основателността на обратните искове. Претендира съдебни разноски. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл по следните правни въпроси, обусловили изхода на спора: „1/Процесуалното поведение на страната в съдебния процес съгласно чл.176 ГПК дисциплиниращ ефект ли има или има за последица преклудиране на правото да допълни делото с доказателства?; 2/ Игнорирането на релевантни факти в решението на съда, представени по делото какви прави последици води след себе си?“. Не сочи практика на ВКС, на която въззивното решение да противоречи, а счита, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Ответникът „Банка ДСК“ АД оспорва касационната жалба в законоустановения срок. В представения по делото отговор излага подробни доводи както за липсата на основания за допускане до касационен контрол на въззивното решение, така и за правилността му в обжалваната част. Ответницата по обратния иск С. Л. оспорва касационната жалба в законоустановения срок, като излага доводи за липса на основания за допускане до касационен контрол на въззивното решение. Моли при допускане на решението до касационен контрол да бъде отменено в частта, с която са уважени исковете на „Банка ДСК“ АД, съответно обезсилено по обратните искове, а в случай, че не бъде отменено по исковете на „Банка ДСК“ АД- да бъде потвърдено в частта, с която са отхвърлени обратните искове. Претендира присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.2 ЗА. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационните жалби, с оглед изискванията за редовност са процесуално допустими – подадени от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение. За да потвърди първоинстанционното решение в частта, с която са уважени предявените по реда на чл.422, ал.1 ГПК установителни искове с правно основание чл.430, ал.1 ТЗ за сумата 11 838.41 лева - главница, представляваща падежирали до 10.06.2019г. погасителни вноски по договор за ипотечен кредит от 18.12.2007г. и сумата от 2 620.18 лева - договорна лихва за периода 19.09.2015г.–04.11.2015г., за да го отмени частично в отхвърлителната част като признае за установено, че ответницата Л. С. дължи на ищеца „Банка ДСК“ АД и сумата от 16 252.54 лева главница, представляваща падежирали вноски след 10.06.2019г. до 15.05.2023г., както и за да го потвърди в останалата отхвърлителна част, въззивният съд приема за установено сключването между страните на процесния договор за ипотечен кредит при договорени условия за връщане на заетата сума /на месечни вноски за срок от 360 месеца съгласно погасителен план/ и при възнаградителна лихва /за първата година- 1.5 %, а след това формираща се от БЛП, който към сключване на договора е 4.19 % и надбавка от 4.50 % или общо 8.69 %/ и наказателна лихва за забава /плюс 3 %/; усвояването на кредита в размер на 200 000 лева на 27.12.2007г.; обявяването на всички вземания за предсрочно изискуеми поради забава в плащанията с уведомление от банката до кредитополучателя, връчено на 16.10.2015г. Решаващият съдебен състав с оглед доказателствата по делото, вкл. заключението /основно и допълнително/ на СИЕ, приета в първоинстанционното производство, приема за установено, че кредитополучателят не е изпълнявал точно задълженията за погасяване на вноските по договора съобразно погасителния план- нередовното плащане на кредита е започнало от 18.07.2014г., като последното плащане е от 03.04.2015г., а вноските до 18.06.2014г. са плащани редовно. За периода 27.12.2007г. - 05.11.2015г., внесените суми по сметката, отчитаща процесния договор за кредит, са в общ размер на 123 301.31 лева, с които според банката са погасени част от общо начислените суми в общ размер на 337 413.44 лева, както следва: от главницата 200 000.00 – погасени са 12 421.73 лева, остатъкът е 187 578.27 лева; от договорните лихви в размер на 10.19% (8.69%+1.5%) от 136 401.73 лева – платени са 110 473.00 лева, остават 25928.73 лева; от санкционна лихва върху просрочена главница от начислени 226.71 лева – платени са 26.58 лева, остават 200.13 лева; от заемни такси в размер на 785.00 лева – платени са 380.00 лева, остават 405.00 лева. Съдът приема, че след едногодишния период с договорена 1.5 % възнаградителна лихва, лихвеният процент е станал вместо 8,69 % - 10,19 % и в такъв размер е бил до подаване на исковата молба. Ако задълженията се изчислят при първоначално договорения лихвен процент, с надплатената сума от 21 442.66 лева за договорна лихва се покриват погасителните вноски по кредита до 18.08.2015г. / при 8.69 % договорна лихва и при месечна вноска от по 1 534.38 лева, съгласно първоначалния погасителен план/ и частично вноската с падеж 18.09.2015г. Въззивният състав намира, че е допуснал процесуално нарушение, като е назначил във въззивното производство нова съдебно-счетоводна експертиза със задача за определяне на непогасените вноски по кредита по първоначално уговорени условия /първоначален погасителен план/, която е идентична на тази от допълнителното заключение на ССЕ от първоинстанционното производство, без страните да са поискали назначаване на повторна експертиза при приемане на допълнителното заключение. Независимо от самостоятелните изчисления на ищеца /въззивник/, направени в становище в първоинстанционното производство /по един начин/ и във въззивната жалба /по друг начин/, съдът счита, че доколкото няма основание за назначаване във въззивното производство на нова /повторна експертиза/ за отговор на задачата с постъпилата сума за погасяване на кредита колко вноски биха били погасени при първоначално договорени условия на кредита, не следва да обсъжда заключението на вещото лице по назначената във въззивното производство ССЕ в тази му част, тъй като би се нарушило състезателното начало и равенството на страните в процеса. Съдът не кредитира и частта от заключението на ССЕ от въззивното производство, в което е даден отговор относно размера на неплатените падежирали вноски за главница до 10.10.2022г., като излага съображения, че е възприет друг начален момент на забава и изчисленията не кореспондират с размера на вноските от представения погасителен план. Съдът приема, че ответницата има качеството на потребител по см. на §13, т.1 ДРЗЗП, а банката - ищец се явява търговец по см. на §13, т.2 ДРЗЗП. Излага мотиви, че при дългосрочни кредити е възможно уговаряне на плаваща нефиксирана лихва, формирана от променлив компонент и фиксирана надбавка, но кредитополучателят следва да е запознат с метода за изчисляване на лихвата, както и условията, при които може да се променя лихвата до пълното погасяване на кредита /чл. 58, ал. 1, т. 2 ЗКИ/, като за валидността на уговорката следва да е предвидена възможност за промяна на лихвата както в посока увеличение, така и в посока намаление, така че да не ползва единствено икономически силната страна - банката. Решаващият съдебен състав намира, че в процесния договор за ипотечен кредит и в ОУ към него не се съдържат условията по кредита, регламентиращи методиката, по която банката може едностранно да променя лихвата, поради което клаузата на чл.25.3. от ОУ, въвеждаща право на кредитора едностранно да променя БЛП, е неравноправна. Предвид изложеното и с оглед установеното по делото изменение на лихвения процент на 10,19 % от м.12.2008г., стига до извод, че размерът на дълга към момента на подаване на заявлението по чл.417 ГПК е установен от банката на основание извършено неправомерно едностранно увеличаване на прилаганата лихва по договора. С оглед недопустимото увеличаване на размера на лихвата по кредита от страна на банката, съдът счита, че следва да се съобрази откога би настъпила забавата в случай, че размерът на задължението по процесния договор за кредит е формиран при приложение на първоначално уговорения размер на договорната лихва. Намира, че платеното от кредитополучателя, вкл. 55.01 лева - санкционна лихва, за която няма доказателства, че би се дължала при плащания по първоначално уговорен лихвен процент, би било достатъчно да покрие изцяло месечните погасителни вноски за периода 18.07.2014г. - 18.08.2015г. вкл., т.е. към 16.10.2015г., когато е обявена предсрочната изискуемост на кредита, не е осъществена забава в плащанията на дължими суми повече от 90 дни, на която банката се позовава, за да инициира съдебното производство, макар че в уведомлението до кредитополучателя продължителността на забавата не е уточнена изрично. Предвид изложеното, апелативният съдебен състав приема, че не е настъпила твърдяната от ищеца предсрочна изискуемост на задълженията по процесния договор. Излага доводи, че обявяването на предсрочната изискуемост по смисъла на чл.60, ал.2 ЗКИ /ред. след изм.- ДВ, бр.59 от 2007г., в сила от 01.03.2008г./ предполага изявление на кредитора, че ще счита целия кредит или непогасения остатък от кредита за предсрочно изискуеми. С обявяването на предсрочна изискуемост, която има действие от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й, кредиторът упражнява преобразуващо право едностранно да измени срока за изпълнение на задължението за връщане на предоставената парична сума. Съдът счита, че е недопустимо за първи път в исковото производство да се установяват други основания за предсрочна изискуемост, при които самата банка не твърди да е упражнила правото си на предсрочна изискуемост, или да се уточнява при какви предпоставки е упражнено правото на банката /арг. от чл.60, ал.2 ЗКИ, т.18 от ТР №4 от 18.06.2014г. по тълк.д. №4/2013г., ОСГТК на ВКС и ТР №8 от 02.04.2019г. по тълк. д. №8/2017г., ОСГТК на ВКС/. Като възприема разясненията в ТР №8 от 02.04.2019г. по тълк. д. №8/2017г. на ОСГТК на ВКС, въззивният състав приема, че следва да бъде уважен частично искът и за вноските с настъпил падеж след 10.06.2019г. до 15.05.2023г., които изчислени по реда на чл.162 ГПК на база погасителния план са в общ размер на 16 252.54 лева. Предвид изложеното намира, че за тази сума решението на СГС в отхвърлителната му част по иска за главница следва да се отмени и вместо това да се признае вземане на банката за главница и в посочения размер от 16 252.54 лева, а в останалата обжалвана част следва да се потвърди като правилно. Съдът счита, че решението в частта, в която е признато вземане за договорна лихва в размер на 2 620.18 лева за периода 19.09.2015г. – 04.11.2015г., предвид дължимостта на вноските и след 18.09.2015г., също подлежи на потвърждаване като правилно. Като съобразява периода, за който е предявен искът за договорни лихви, както и обстоятелството, че наказателните лихви предполагат предсрочна изискуемост, а относно претендираните такси не е доказано основание за тяхното начисляване, въззивният съд стига до извод, че следва да бъде потвърдено като правилно решението на първата инстанция в останалата отхвърлителна част. Решаващият съдебен състав съобразява, че ответницата /въззивник/ не е навела във въззивната жалба, респ. в отговора на въззивната жалба от „Банка ДСК“ АД, оплаквания, свързани с възражението й за персонална симулация, като приема, че тя не поддържа това възражение във въззивното производство. Независимо от изложеното, съдът и по същество намира за неоснователно възражението за персонална симулация, като счита, че за банката кредитополучател се явява ответницата, която е подписала договорът и е получила сумата по кредита. Излага доводи, че договорът на Л. С. с третото лице помагач /договор от 15.06.2007г., с който С. се задължава от свое име, но за сметка на В. С. М. да кандидатства за ипотечен кредит в размер на 200 000 лева, да преведе на М. получената от банката сума, а М. да обслужва кредита и при евентуално принудително изпълнение срещу С. да й възстанови платеното/ е непротивопоставим на банката- кредитор, като не е възможно без съгласие на кредитодателя длъжник да стане лице, с което не е договарял. Намира, от една страна, че е без значение за кредитодателя на кого е била предадена сумата по усвоения кредит и на какво основание, т.е. коя е икономическата страна по сделката, а от друга, че по делото няма данни за съгласие на прикрита и на явна страна относно действителните титуляри на правата и задълженията по договора за кредит. За да обезсили частично първоинстанционното решение, с което са отхвърлени изцяло обратните искове, предявени от Л. С. срещу В. М., с правно основание чл.55, ал.1, пр.2 ЗЗД, чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД и чл.79, ал.1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 199 841 лева като получена на отпаднало основание, на неосъществено основание, а при условията на евентуалност поради договорно неизпълнение на задълженията по договора от 15.06.2007г., въззивният съд намира за допустимо производството по обратния иск само до размера на уважената част от претенциите по исковете срещу ответницата на основание договора за банков кредит, респективно за недопустимо в останалата част- над сумата 30 711.13 лева. За да потвърди решението по обратните искове в частта, с която са отхвърлени претенициите за сумата 30 711.13 лева на всички посочени основания /договорни и извъндоговорни/, решаващият съдебен състав приема, че сключването между ответницата и третото лице договор от 15.06.2007г., предхождащо сключването на процесния договор за кредит, сочи на косвено представителство /чл.280 и сл. ЗЗД/, неразкрито пред трети лица, вкл. банката. Счита, че логическата последователност на предявените основания, на които се търси заплащане на процесната сума от ответницата, изисква първо да бъде разгледан искът, основан на договорно неизпълнение, а едва при неговото отхвърляне на соченото извъндоговорно основание- неоснователно обогатяване, но в конкретната хипотеза, доколкото са разгледани и отхвърлени всички претенции, първоинстанционното решение е правилно като резултат. Въззивният състав намира, че с оглед представения в заповедното производство от самата ответница /ищец по обратния иск/ договор за прехвърляне на вземането й по договора от 15.06.2007г. срещу В. М., който цесионен договор е представен и в исковото производство от третото лице помагач и ответник по обратния иск, процесното вземане е прехвърлено на трето неучастващо по делото лице, чийто органен представител е ипотекарният длъжник. С оглед изложеното и като счита, че за действието на договора за цесия между страните /цедент и цесионер/ няма значение дали прехвърлянето е съобщено на длъжника, съдът стига до извод, че ищцата по обратния иск не е легитимирана да иска възстановяване на сумите, които е осъдена да плати на „Банка ДСК“ АД, на основание договора с В. М.. Наличието на договор между страните по обратния иск, който регулира отношенията им, изключва възможността да бъдат уважени претенциите на соченото извъндоговорно основание. Въззивният съд счита за неоснователно възражението за нарушение на чл.176 ГПК, като излага мотиви, че първоинстанционният съд не е разпореждал на ответницата по обратния иск да даде обяснения по делото, за да се преценява процесуалното й поведение при условията на чл. 176, ал. 3 ГПК. Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно, като няма основание да бъде допуснато до касационен контрол за проверка за вероятна недопустимост. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Настоящият състав на ВКС намира, че по отношение на поставените от касатора „Банка ДСК“ АД правни въпроса не е налице общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Първият въпрос е непрецизно формулиран и не е съобразен с мотивите на въззивния съд, поради което не е значим за изхода на спора. На първо място експертното заключение е доказателствено средство, а не правнорелевантен факт, който следва да бъде съобразен от съда по чл.235, ал.3 ГПК. На следващо място, в конкретния случай въззивният съд е изложил обстойни мотиви относно допуснатото и прието във въззивното производство заключение на съдебно-счетоводната експертиза като е посочил в коя част, т.е. по кой въпрос го кредитира, в коя част не го кредитира и на какво основание и в коя част счита, че не следва да го обсъжда, тъй като е допуснато в нарушение на процесуалния закон. Вторият въпрос - относно задълженията на въззивния съд да обсъди доказателствата по делото, доводите и възраженията на страните, не може да обуслови допускане на въззивното решение до касационен контрол, тъй като не съответства на мотивите на съда, доколкото е свързано с оплаквания за необсъдено заключението на съдебно-счетоводната експертиза и несъобразяване на настъпила в хода на делото предсрочна изискуемост. Въззивният съд е изложил мотиви по отношение на заключението на съдебно-счетоводната експертиза, както и на наведените от ищеца твърдения за обявена предсрочна изискуемост на вземанията по процесния договор за кредит, като несъгласието на касатора с изводите на съда, както и оплакванията му за необоснованост и незаконосъобразност на решението не подлежат на разглеждане в настоящия етап на касационното производство. Следва да се има предвид, че въззивният съд е ограничен в своята проверка по чл.269 ГПК, като относно правилността на първоинстанционното решение се произнася само по оплакванията във въззивната жалба, освен ако следва да приложи императивна материалноправна норма или в други специфични хипотези съгласно разясненията в т.1 на ТР №1/2013 от 09.12.2013г. по т.д. №1/2013г. на ОСГТК на ВКС. В случая „Банка ДСК“ АД, като въззивник, е оспорила констатациите на първоинстанционния съд относно размера на погасените от кредитополучателя вноски към момента на отправяне на изявлението за обявяване на вземанията по кредита за предсрочно изискуеми с писмо изх.№01-20-06998/06.10.2015г. /за което няма спор, че е получено от кредитополучателката на 16.10.2015г./, както и към 02.11.2015г.- твърдяната от банката дата на настъпване на предсрочната изискуемост и към момента на подаване на заявлението по чл.417 ГПК, но не е навел оплаквания за допуснато от съда процесуално нарушение поради необсъждане на релевантни факти и обстоятелства, настъпили в хода на делото, включително последваща забава за изпълнение на задълженията на кредитополучателя и настъпила предсрочна изискуемост с получаване от ответницата на преписа от исковата молба. С оглед изложеното и третият въпрос- относно възможността в производство по реда на чл.422 ГПК обявяването на кредита за предсрочно изискуем да бъде извършено чрез връчване на препис от отговора на исковата молба и приложеното към нея изявление за обявяване на кредита за предсрочно изискуем и представлява ли това факт, който трябва да бъде съобразен от съда по чл.235, ал.3 ГПК, не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд и не е решаващ за изхода на спора. Едва в касационното производство ищецът заявява, че е упражнил правото си да обяви вземанията по процесния договор за кредит за предсрочно изискуеми поради последваща забава за плащане с исковата молба, като предсрочната изискуемост е настъпила с връчване на преписа от исковата молба на ответницата. Поставените от касатора Л. С. правни въпроси не отговарят на общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не са обусловили изхода на спора, а по отношение на тях не е обосновано наличието и на допълнителните критерии по т.1 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не се сочи практика на ВКС, на която въззивното решение да противоречи, нито се излагат доводи за значението на въпросите за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Първият въпрос - относно приложението на чл.176, ал.3 ГПК, не е обсъждан, тъй като решаващият съдебен състав е констатирал, че няма определение на първоинстанционния съд по чл.176, ал.1 ГПК, т.е. третото лице помагач и ответник по обратния иск не е задължавано да се яви лично, за да даде обяснения за обстоятелствата по делото. Вярно е, че от страна на ищцата по обратния иск е поддържано такова искане, но същото не е уважено от съда. Вторият въпрос не представлява правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, а обективира оплаквания за допуснато процесуално нарушение и необоснованост на въззивното решение, които подлежат на обсъждане само при допускане на решението до касационен контрол при наличие на някое от основанията по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение. Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд