Определение № 1516 от 29.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3386/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на С. Ю. Р.- Ч., ЕГН [ЕГН], чрез пълномощника й адв. П. К., против Решение №136 от 11.04.2023г. по в. гр. д. №90/2023г. по описа на Окръжен съд- Стара Загора, в частта му, с която е потвърдено Решение №554 от 22.11.2022г. по гр. д. №2149/2021г. на Районен съд- Казанлък, в частта му, с която е отхвърлен предявения от касаторката против Дневна детска ясла №8 „Васил Левски“- гр. Казанлък, ул. "Иларион Макариополски" № 40, представлявана от директора Р. Т. Т., иск за заплащане на разликата над 55000 лв. до 150000 лв., представляващи обезщетение за причинените й от настъпила на 15.07.2020г. трудова злополука неимуществени вреди. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното решение- касационно основание по чл.281, т.3 от ГПК, като се иска отмяната му в обжалваната му част и постановяване на ново решение, с което в полза на касаторката се присъди сумата от още 95000 лв.- обезщетение за неимуществени вреди.

Към касационната жалба е приложено изложение, в което касаторът се позовава на основания за допустимост по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 от ГПК.

Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от Дневна детска ясла №8 „Васил Левски.“- гр. Казанлък, ул. Иларион Макариополски" № 40, представлявана от директора Р. Т. Т., приподписан от юрисконсулт на Община Казанлък, с който се изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение.

За да се произнесе по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, съобрази следното:

С обжалваното въззивно решение е прието, че ищцата С. Ю. Р.- Ч. работи на длъжността „детегледачка“ в Дневна детска ясла № 8 „Васил Левски.“- гр. Казанлък, като на 15.07.2020 г., около 16:30 ч., при изпълнение на служебните си задължения е претърпяла злополука, която е била призната за трудова с разпореждане № 57/22.07.2020 г. на ТП на НОИ- [населено място], изразяваща се в счупване на петата на левия крак, настъпила в двора на детското заведение при тичане след дете в двора. Позовавайки се на заключението на приетите по делото основна и допълнителна съдебно- медицински експертизи съдът е приел, че травмата наложила извършването на оперативно лечение за поставянето на фиксационни импланти- канюлирани винтове. Впоследствие в хода на оздравителния процес, който е с обичайна продължителност от 4-5 месеца, настъпило усложнение- развитие на мекотъканна, а в последствие и на костна инфекция, поради появила се непоносимост към чуждото остеосинтезно средство, което наложило извършването на още пет оперативни интервенции за лечение. В резултат на травмата С. Р.- Ч. развила остеомиелит, а след инцидента развила и синдром на Р., който според вещото лице, е възможно да е следствие от стреса. Възстановяването след оперативните интервенции налагало използването на помощни средства /патерици/, без да се стъпва на контузения крак, за продължителни периоди от време, което обусловило нуждата от чужда помощ. През времетраенето на лечението и възстановяването от различните медицински процедури С. Р.- Ч. изпитвала значителни и интензивни физически болки и страдания, придвижвала се с патерици и не можела да се обслужва сама. Състоянието й не й позволявало да се грижи за детето си, както и да върши всички обичайни домакински дейности. Психическото й състояние също се влошило, и на няколко пъти изпадала в депресии, тъй като се опасявала, че ще трябва да й отрежат крака. Съгласно заключението на съдебно-психологическата експертиза С. Р.- Ч. развила разстройство в адаптацията- трайна личностна промяна, изразяваща се в продължителен и различен от преди начин на живот. С решения на ТЕЛК на ищцата била определена трайно намалена работоспособност от 75 % за срок до 01.04.2023г. Съгласно заключението на допълнителната съдебно-медицинска експертиза, прието пред въззивната инстанция, 31 месеца след травмата състоянието на С. Р. не е възстановено от претърпените телесни увреждания, настъпили в резултат на трудовата злополука и продължава да лекува породените от тях усложнения - остеомиелит на петната кост, некротична лезия на лявото ахилесово сухожилие, хиподинамична анкилоза /обездвижване/ на глезенната, подглезенната и талонавикуларната става, новооткрит остеомиелит на ладиевидната ходилна и на тибиалната кост, незарастваща, декубитална, атонична рана в областта на лявата пета. Травматичните увреждания, лекувани с многократни оперативни интервенции, са довели до много дълги периоди на ползване на помощни средства и отбременяване на левия крак след всяка оперативна интервенция. Това е водило до несигурна походка, невъзможна самостоятелност, невъзможност за самообслужване, невъзможно провеждане на рехабилитационни мероприятия. Инфекцията, която е засегнала петната кост, а в последствие и меките покривни тъкани, е налагала дълги периоди на лечение с антибиотик, което пък е довело до нарушаване на имунната защита на целия организъм. Дефектите, които постепенно са се увеличили върху левия глезен, са налагали небалансирано използване на десния крак, а оттам и поява на болки в ставите на същия. През повечето време от 31 лечебни месеца левият крак е бил с превръзка, което допълнително натоварва, затормозява и ограничава пострадалия. Прогнозата за настъпването на изцяло оздравителен момент е песимистична, тъй като остеомиелитът на петата на левия крак започва да засяга и някои от съседните кости и се е превърнал в хроничен, с възможна ремисия от 6-8-10 месеца и последваща екзацербация и фистулизиране. На 14.11.2022 г. С. Р. - Ч. е посетила клиника по специализирана реконструктивна хирургия в Република Турция, където са й били извършени микробиологично изследване и й е предложена оперативна интервенция, които са за лечение на гноеродни микроорганизми, чиято поява е в пряка причинно-следствена връзка с трудовата злополука и усложненията при нея. В края на м.02.2023 г. й е била извършена поредна оперативна интервенция за хирургично лечение на животозастрашаващи инфекции на меките и костни тъкани. При така установените факти по делото при определяне на размера на дължимото на ищцата обезщетение за претърпените от нея неимуществени вреди въззивният съд е изложил съображения, че получените от ищцата С. Р. - Ч., която е била в работоспособна възраст- 42 години, увреждания и лечението им са свързани с продължително физическо, емоционално и психическо страдание; че ищцата е търпяла редица неудобства в процеса на лечение и възстановяване, като е бил нарушен нормалният й ритъм на живот. Посочил е, че лечението и възстановяването на ищцата не са приключили, а след всяка оперативна интервенция С. Р.- Ч. е изпитвала значителни по сила и интензитет физически болки, продължава да търпи неудобства, свързани с наличен дефицит на движенията на левия крак, и несамостоятелна походка, а освен това е развила и разстройство в адаптацията. За така претърпените от ищцата неимуществени вреди въззивният съд е приел, че следва да й се присъди обезщетение в размер на 50 000 лв., като на основание чл.235, ал.3 от ГПК е отчел и настъпилите след приключване на съдебното дирене пред първата инстанция обстоятелства, които са от значение за спорното право, а именно че С. Р.- Ч. е продължила да се възстановява от травмата, причинена й от трудовата злополука, във връзка с което е претърпяла още една оперативна медицинска интервенция за премахването на гноеродните микроорганизми в раната на петата й, и е продължила да изпитва физически и психически болки и страдания, за които й е определил допълнително обезщетение в размер от 5 000 лв., като общият размер на присъденото й обезщетение е станал 55000 лв. Счел е за неоснователно възражението на ответника за съпричиняване на вредите от ищцата, тъй като от събраните по делото доказателства не се установява последната да е допуснала груба небрежност при изпълнение на служебните си задължения. За разликата до пълния предявен размер от 150 000 лв. искът е преценен за неоснователен с оглед социално-икономическите условия в страната и възможността допълнително настъпилите след приключване на настоящото производство вреди от трудовата злополука да бъдат претендирани чрез отделен иск.

В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, позовавайки се на основанията за допустимост по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 от ГПК касаторката поставя следните въпроси:

• Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД и кои са критериите, които трябва да се съобразят при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди?

• Длъжен ли е съдът да посочи всички относими критерии и реално да ги съпостави с всички конкретни увреждания и търпени болки на пострадалия и настъпили последици и да ги съобрази в тяхната съвкупност, като оцени значението им за размера на вредите?

-Длъжен ли е съдът да извърши задълбочено изследване на общите и специфичните факти, които формират съдържанието на понятието „справедливост“, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика- ППВС № 4/68г.?

/По тези въпроси се твърди, че решението противоречи на постановените по реда на чл. 290 от ГПК- Решение № 151/12.11.2013г. на ВКС по т.д. № 486/2012г., II ТО; Решение № 104/25.07.2014г. на ВКС по т.д. № 2998/2013г., I т.о.; Решение № 28/09.04.2014г. на ВКС по т.д. № 1948/2013г., II т.о./;

-Длъжен ли е съдът да вземе предвид всички увреждания на пострадалия и последици за здравето и психиката и да съобрази значението на всяко увреждане и характера, продължителността и значението на последиците ?

-Длъжен ли е да отчете неочаквания и несвоевременен характер на причинените от деликт увреждания?

/По този въпрос се твърди, че решението е в противоречие с ППВС 4/68г., както и с Решение № 151/12.11.2013г на ВКС по т.д. № 486/2012г., II т.о.; Решение № 104/25.07.2014г. на ВКС по т.д. № 2998/201Зг., I т.о./;

-Как следва да се отчита липсата на възстановяване и обективната невъзможност за пълноценен живот, какъвто е воден преди деликта, и последвалото трайно влошаване на качеството на живот и липса на възможност за пълноценен живот, какъвто е имало преди, и посоченото представлява ли съществен, значим критерий за правилно приложение на принципа на справедливост?

/Този въпрос се твърди, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, а освен това в общия си смисъл за правилно отчитане на всички значими критерии е разрешен в противоречие с посочената към първата група въпроси съдебна практика, поради което са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 и т.З ГПК/;

-Длъжен ли е съдът да търси “точен паричен еквивалент“ на търпените морални вреди и длъжен ли е да намери „справедлив еквивалент“ на същите или е достатъчно да се търси „някакво компенсиране“, както е направено в обжалваното решение?

/По този въпрос се твърди противоречие с Решение № 124/П.П.2010г. на ВКС по т.д. № 708/2009г., II т.о.; Решение № 88/17.06.2014г. на ВКС по т.д. № 2974/2013г., II т.о./;

-За да се гарантира правилно приложение на принципа на справедливост и изпълнение на задължителните критерии, въведени с ППВС № 4/68г., длъжен ли е съдът да направи преценка на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства, като ги прецени адекватно и в тяхната съвкупност с мотивирано изложение за точната преценка за значението на всяко от обстоятелствата спрямо справедливото обезщетение, а не само да се изброят уврежданията ?

/По този въпрос се твърди, че решението е постановено в противоречие на Решение №88/09.07.2012г. на ВКС по т.д. № 1015/2011г., II т.о./

-Длъжен ли е съдът при определяне на справедливо обезщетение да се позове на обичайната съдебна практика, при компенсиране на вреди от съответния тип и съответно при правилна съпоставка да обоснове аналогичен размер на обезщетението, в съответствие с обичайно присъжданите за аналогични увреждания и последици; Голямото отклонение от обичайно присъждани обезщетения трябва ли да бъде мотивирано конкретно?/Така поставените въпроси се твърди, че са решени в противоречие на посочената задължителна съдебна практика, както и че са от значение за развитие на правото и точното прилагане на закона/.

-Липсата на анализ и правилно съпоставяне на задължителните критерии по приложение на чл. 52 от ЗЗД, с действително търпените морални вреди и всички факти, имащи значение в тази връзка, представлява ли нарушаване на принципа на справедливост при определяне на справедливо по размер обезщетение?

-Длъжен ли е съдът да вземе предвид конкретните факти и обстоятелства, които обуславят търпените вреди, преживените болки, негативни емоции, както и цялостната промяна в живота на пострадалото лице и да изложи съображенията си по тях в мотивите на съдебното решение? /По тези въпроси се твърди, че решението е в противоречие с ППВС 4/1968г., както и с практиката на ВКС: Решение № 93/23.06.2011г. на ВКС по т.д. 566/2010г., II т.о.; Решение №111/01.07.2011г. на ВКС по т.д.676/2010г., II т.о.; Решение №177/27.10.2009г. на ВКС по т.д. №14/2009г., II т.о.; Определение №271/12.05.2014г. на ВКС по т.д. № 1053/2012г., II т.о./

Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 от ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е:1.решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд; 2. решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз; 3. от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а съгласно ал.2 на същата разпоредба независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност.

Според настоящия състав на съда е налице соченото от касаторката основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по въпросите от изложението, уточнени от настоящата инстанция съобразно правомощията й по т. 1 от ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, а именно: относно съдържанието на понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД и критериите, които са от значение за определяне дължимото обезщетение за неимуществени вреди, настъпили в резултат на трудова злополука, и за задължението на въззивния съд да изложи конкретни мотиви във връзка с тях. Касационното обжалване следва да се допусне, за да бъде извършена проверка за съответствието на въззивното решение в обжалваната му част с Постановление № 4/1968г. на Пленума на Върховния съд.

Мотивиран от изложеното, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховния касационен съд