Определение № 952 от 20.12.2012 г. на ВКС по гр. д. № 809/2012 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по подадена от [фирма] [населено място], представлявано от управителя М. Г. И., П. П. Б., Е. М. Б. и П. Х. Б., всички от [населено място] касационна жалба срещу решение № 2399 от 06.04.2012 г. по гр. д. № 13899/2010 г. на СГС, с което е потвърдено решение от 14.12.2009 г. по гр. д. № 19386/2008 г. на СРС, с което първият касатор е осъден да предаде държането, а останалите владението на апартамент № 18, намиращ се на ІІ етаж, във вх. „А” на жилищната сграда, построена в П-12,13,14,15 от кв. 2786 по плана на [населено място], м. „Зона Б-19”, със застроена площ от 51.86 кв. м. и мазе № 17 с площ от 6.57 кв. м. на Л. и П. А.. Касационните доводи са за необоснованост, незаконосъобразност и постановяване на решението в нарушение на съдопроизводствените правила. Ответниците по касация не са взели становище по касационната жалбата. Подадена е и частна касационна жалба от същите страни срещу определение от 04.07.2012 г. постановено по същото въззивно дело, с което е отказано да се измени решението в частта за разноските поради направено възражение за прекомерност. Ответниците по частната жалба Л. и П. А. я намират за неоснователна. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК от надлежни страни, срещу подлежащо на обжалване въззивно решение, поради което е допустима. Допустима е и частната жалба, като подадена от легитимирани страни и в определения в закона срок срещу подлежащо на обжалване определение Върховният касационен съд за да се произнесе по допускане на въззивното решение до касационно обжалване взе предвид следното: Въззивният съд за да потвърди първоинстанционното решение, с което е уважен осъдителния иск по чл. 108 ЗС е намерил за установено от фатическа страна следното: През 1996 г. физически лица, съсобственици на УПИ .... от кв. 2786 по плана на [населено място], м. „Зона ..”, са учредили право на строеж в полза на А. П., действащ като едноличен търговец с фирма „С.-А. П.” за построяване на жилищна сграда с магазини и гаражи съгласно одобрен архитектурен проект, като са си запазили правото на строеж за част от обектите срещу поето от него задължение за построяване на сградата в определен срок. Договорът е обективиран в н. а. № 50 от 25.04.1996 г. по н. д. № 7914/1996 г. А. П., действащ като едноличен търговец, се е разпоредил с правото на строеж за ап. 18 в полза на Л. и П. А. чрез договор за покупко-продажба от 05.07.1996 г., за който е съставен н. а. №144 т. LXXІІ по н. д. № 14403/1996 г. Правото на строеж е продадено за сумата 7500 лв., която е била изплатена напълно и в брой преди подписването на договора, съгласно записаното в нот. акт. Поради неизпълнение в срок на договора за построяване на сградата, собствениците на терена са предявили иск за разваляне на договора за суперфиция. С влязло в сила решение от 11.01.1999 г. по гр. д. № 2946/1998 г. на СРС, 27 с-в договорът е развален. Собствениците на терена през 1999 г. са учредили право на суперфиция в полза на [фирма], [населено място] като са си запазили правото на строеж за определени обекти, между които и за ап. 18 (н. а. № 129, т. ІІ, по н. д. № 358/1999 г. ). П. и Л. А. са предявили срещу собствениците на терена и на [фирма] установителен иск за собственост на ап. 18 в сградата в описания имот, след като тя е била построена до степен на завършеност в груб строеж. За обезпечаване на иска им е била допусната възбрана върху имота, която е вписана на 10.05.2000 г. С решение от 01.03.2005 г. по гр. д. № 3450/2003 г. на СГС искът е уважен. Ищците са признати за собственици на апартамента, като е намерено че, прекратяването на първоначалния договор за суперфиция не е рефлектирал върху придобитото от тях право на строеж за ап. 18, поради което при завършване на сградата в груб строеж от [фирма] на 25.10.2000 г., когато е съставен акт № 14, а фактически към 16.01.2001 г., когато допусната техническа експертиза е извършила оглед и установила степента на завършеност, правото им на строеж се е трансформирало в право на собственост за посочения обект. Намерено е за неоснователно възражението, че такъв апартамент не съществува, тъй като изграденият е с площ от 70 км., след като е установено, че площта на ап. 18 е увеличена с 13 кв. м. прсъединени към апартамента поради неизпълнение на проектираното стълбище. Придадената площ в резултат на присъединяване е станала част от главната вещ – проектирания първоначално апартамент № 18. Решението по установителния иск е влязло в сила на 05.12.2007 г., когато с решение обявено на тази дата, постановено по гр. д. № 396/2006 г. на ВКС, въззивното решение е било оставено в сила. На 24.07.1999 г. [фирма] като собственик на правото на строеж на сградата в описания имот сключва с П. Х. Б. предварителен договор за продажба на строителен продукт, представляващ апартамент № 18, с площ от 73.70 кв. м., в сградата, която ще построи за цена 104 008 лв., която сума е уговорено да се плати на два пъти: при завършване на сградата в груб строеж 55 000 лв. и при сключване на окончателния договор за покупко-продажба още 53008 лв. Плащането на първата вноска е доказано с представена разписка от 01.02.2005 г. съставена между страните по договора, която не е оспорена. На 08.04.2005 г. [фирма], представлявано от управителя М. И. е сключил с П. П. Б., син на П. Х. Б., договор за продажба на 42 обекта построени в сградата в описания недвижим имот, между които и апартамент № 18, на втория етаж, индивидуализиран с площ от 73.70 кв. м. при граници: ул. Д. Ж.”, [улица], ап. 16 и коридор (н. а. № 59, т. І, н. д. № 52/2005 г. Купувачът и съпругата му Е. Б. прехвърлят правото на собственост върху имота с договор за дарение на Р. Б., баба на П. Б., на 04.05.2005 г. (н. а. № 61, т. І, н. д. № 58/ 2005 г.). Р. Б. почива на 06.05.2006 г. и оставя за наследник сина си П. Х. Б.. Ответниците по иска [фирма], П. Х. Б., П. П. Б. и Е. Б. са направил възражение за задържане на имота до заплащане от ищците на всички дължими разноски за построяване на апартамента. С подадено „уточнение” на 23.04.09 г., са конкретизирали, че разходите за създаване на имота са направени от името и за сметка на [фирма] и възлизат на сумата 104 008 лв. Въз основа на така установените факти е направен извод, че влязлото в сила решение, постановено по установителния иск за собственост, предявен от А., е задължително за [фирма]. Спорното право е било прехвърлено в хода на процеса, поради което правоприемниците са обвързани от силата на пресъдено нещо, формирана с решението на основание чл. 226, ал. 3 ГПК. Няма спор между страните и за това, че имотът се държи от ответника [фирма] и владее от П. Х. Б., от което е направен извод, че ревандикационният иск е основателен по отношение на тези двама ответници, доколкото те фактически владеят имота без правно основание. По отношение на останалите ответници Е. Б. и П. П. Б. искът е уважен само в установителната му част, като е признато по отношение на тях, че ищците са собственици на имота. По отношение възражението за признаване право на задържане е намерено, че е направено от страна, която няма качеството на добросъвестен владелец. Сключеният от П. Х. Б. на 24.07.1999 г. с [фирма] предварителен договор за закупуване на готов строителен продукт – ап. 18, в описаната сграда няма транслативно действия и не е годен да направи купувача собственик. От това следва, че той няма качеството на добросъвестен владелец по смисъла на чл. 70 ЗС. Намерено е и това, че този ответник не е установил да е извършвал строителни действия в имота със знанието и без противопоставянето на ищците, както и че по делото не е установено в какво състояние е била сградата към момента на разваляне на договора за суперфиция с едноличния търговец П. и към момента на учредяване на това право в полза на [фирма]. В изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК е направено позоваване на предпоставката по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК за допускане на касационна проверка на въззивното решение по разрешените с него въпроси дали ответникът П. Х. Б. има качеството на добросъвестен, алтернативно на недобросъвестен владелец, действащ със знанието и без противопоставянето на ищците, както и дали и в двете качества има правото да задържи имота до заплащане на направените разноски. Не е обосновано, с какво разрешения въпрос ще допринесе за точното прилагане на закон. Въпросът за това дали ответникът П. Х. Б. има качеството на приравнен на добросъвестен владелец е от значение за изхода на спора относно заявеното от него с възражение правото на задържане върху имота до заплащане на сумата, с която се е увеличила стойността на вещта. Той е решен в несъответствие с данните по делото и формираната задължителна практика, поради което обуславя общата предпоставка по чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на касационна проверка по него. Поради допусната касационна проверка по въззивното решение, съдът ще се произнесе по частната жалба подадена срещу определение от 04.07.2012 г., постановено по същото въззивно дело, с което е отказано да се измени решението в частта за разноските, след разглеждане на касационната жалба. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на І г. о.