Определение № 189 от 10.11.2017 г. на ВКС по гр. д. № 4073/2017 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3, т.1 ГПК. Образувано е по частна жалба с вх. № 92678 от 10.07.2017 г. на М. Д. И., приподписана от адв. С. Б., против определение № 11227 от 25.04.2017 г. по ч.гр.д № 1660 по описа за 2017 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено определение от 29.07.2016 г. по описа на Софийски районен съд, с което исковата му молба против Е. И. С. е върната и производството по делото е прекратено. Ответната страна по частната жалба – Е. И. С. е подала писмен отговор чрез пълномощника си адв. С. Т., в който счита, че същата е недопустима, евентуално, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване, а по същество е неоснователна. Частна касационна жалба е процесуално допустима – насочена е срещу прекратителен съдебен акт, подлежащ на касационно обжалване съгласно чл.274, ал.3, т.1 ГПК, като е подадена от надлежна страна в срока по чл.275, ал.1 ГПК. За да прецени наличието на основание за допускане на касационно обжалване, настоящият съдебен състав съобрази следното: За да потвърди прекратителното определение, въззивният съд е приел, че предявеният от М. Д. И. против Е. И. С. иск е недопустим. Ищецът се е легитимирал като законен наследник на майка си Б. Д. и поискал да се прогласи нищожността на направения от наследодателката му отказ от наследството на майка й Е. Д.. Съдът е посочил, че възражението относно валидността на направения отказ вече е било предмет на разглеждане в производството по допускане на делба на апартамент в [населено място] между М. Д. И., И. Т. Д. – негов наследодател и Д. М. И. – наследодател на Е. И. С., приключило в първа фаза с влязло в сила решение от 26.01.1998 г. М. И. Д. претендирал, че самото изявление за отказ от наследство не било представено в производството по делба, но след справка с оригиналният документ впоследствие установил, същият не бил подписан от Б. Д. и подписът не бил удостоверен от нотариус. Първоинстанционният съд прекратил производството като посочил, че М. Д. И. е следвало да възрази срещу валидността на отказа в производството по делба – гр.д № 1495 по описа на 1995 г. на Софийски Районен съд. Този извод е потвърден от въззивния съд, който изрично се е позовал на разпоредбата на чл.344, ал.1 ГПК и е посочил, че в производството по делба всяка страна следва да изчерпи всички свои възражения срещу правото на собственост на противната страна. Този извод е обусловил крайното разрешение, че настоящата претенция е преклудирана със сила на пресъдено нещо. Жалбоподателят счита, че е налице основание за допускане до касационна проверка във връзка с въпроса: „Налице ли е сила на пресъдено нещо с решението по гр.д № 1495/1995 г. по описа на Софийски районен съд, 52 с-в по допускане на делбата между страните в настоящото производство, по отношение на молбата, депозирана пред 1-ви районен съд за вписване на отказ от наследство от наследодателката на доверителя ми, след като по делото не е представен самият отказ, а само удостоверение от което е видно, че такъв отказ е вписан по съответния ред? Ограничава ли се правото да се търси допълнителна защита чрез установяване на действителността на самия отказ?“. По поставения въпрос не е обосновано основанието по чл.280, ал.1, т.1 или т.2 ГПК, доколкото липсва позоваване на практика на ВКС или на съдебна практика, която да го разрешава противоречиво. Не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. В практиката на ВКС /например решение № 112 от 07.11.2014 г. по гр. д. № 1394/2014 г., II г.о./ е дадено тълкуване, че решението по чл.344, ал.1 ГПК /чл.282, ал.1 ГПК-отм./ формира сила на пресъдено нещо по въпросите за наличието на съсобственост върху определен имот, лицата, притежаващи дял в съсобствеността и размера на правата им, като забраната на чл.299, ал.1 ГПК за пререшаване на спор, разрешен с влязло в сила решение, по същество означава преклудиране на всеки факт и основаните на него права, осъществен преди постановяване на решението, независимо дали тези права са били релевирани от ответника в съдебното производство или не. Изводите на въззивният съд за недопустимост на предявения иск съответстват на практиката на ВКС, поради което не следва да се допусне касационно обжалване на атакуваното определение. С оглед изхода на спора по настоящото производство и на основание чл.78, ал.3 ГПК в тежест на жалбоподателя следва да бъдат възложени сторените от ответната страна по жалбата разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 400 лв., удостоверени в приложения по делото договор за правна помощ. С оглед изложените съображения Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение