Определение № 52 от 09.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 108/2021 г.

Производството е по чл. 274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от адв. Г. А. и адв. Ст. С. като процесуални представители на „ЕП Комерс” ООД със седалище и адрес на управление в [населено място], срещу въззивно определение № 600 от 01.11.2020 г. по в.ч. гр.д. № 306/2020 г. на Бургаския апелативен съд. С него е оставена без уважение подадената от „ЕП Комерс” ООД частна жалба срещу определение № 2342 от 28.08.2020 г. по гр.д. № 2055/2020 г. на Бургаския окръжен съд, с което на основание чл. 129, ал.3 във вр. с чл. 130 ГПК е прекратено производството по делото. В частната касационна жалба са изложени оплаквания за неправилност на въззивното определение поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Жалбоподателят поддържа, че диспозитивът на съдебния акт не съответства на разпоредбите на чл. 129, ал.3 и чл. 130 ГПК, тъй като съдът не е постановил връщане на исковата молба, а е пристъпил пряко към прекратяване на делото. На следващо място сочи, че не са били налице предпоставките на чл. 129, ал.3 ГПК за връщане на исковата молба, тъй като съдът не е дал пълни и ясни указания за отстраняване на конкретни нередовности на исковата молба, неизпълнението на които би могло да служи като основание за нейното връщане. Поддържа също, че въззивният съд не е извършил проверка за допустимостта на предявения иск, а на практика е иззел правото на ищеца да установи, формира и потърси защита на своя правен интерес, като го е насочил към предявяване на друг иск. Подробно излага съображения, с които обосновава правния си интерес от предявяване установителен иск за установяване принадлежността на правото на собственост върху посочения в исковата молба недвижим имот. Иска се въззивното определение да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса следва ли, при наличието на различни правни способи за защита на субективно материално право, в това число и искове на различни правни основания - вещен и облигационен, страната, която твърди, че ответникът е носител на спорното право, или отрича, че тя е носител на същото по отношение на ответника, да бъде задължавана да избере определен от тях. Поставен е и въпросът дали при извършване на публична продан на недвижим имот и издаване на постановление за възлагането му, което впоследствие е оттеглено от съдебния изпълнител, и при възникнал спор по действителността на оттеглянето, лицето, към чийто патримониум е принадлежал имота до провеждане на проданта, има правен интерес от завеждането на положителен или отрицателен установителен иск за установяване принадлежността на правото на собственост върху недвижимия имот срещу лицето, на което имотът е бил възложен както спечелил наддавач. По този въпрос жалбоподателят счита, че са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: Жалбоподателят в настоящото производство „ЕП Комерс” ООД е предавил против „Трансвагон” АД със седалище и адрес на управление в [населено място] иск с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК за установяване, че ответникът „Трансвагон” АД е собственик на недвижим имот, предстовляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор ......... по КККР на [населено място]. Правният си интерес от предявяване на този иск е обосновал с твърдението, че той е бивш собственик на посочения недвижим имот. Въз основа на изпълнителен лист, издаден на основание осъдително решение по т.д. № 154/204 г. на Бургаския апелативен съд ответникът е образувал изпълнително дело. Процесният имот е бил изнесен на публична продан и с Постановление за възлагане на недвижим имот от 30.07.2015 г. е възложен на взискателя по делото, който внесъл сумата 86 200 лв., представляваща дължимо ДДС за възложения му имот. Със съобщение от 06.08.2015 г. ЧСИ уведомил ищеца в качеството му на длъжник по изпълнителното дело, че е извършена публична продан на имота и за купувач е обявен ответникът „Трансвагон” АД. Впоследствие с постановление № 2608 от 28.08.2015 г. по искане на взискателя ЧСИ е спрял производството по изпълнителното дело. На 17.02.2016 г. издал удостоверение, че публичната продан е успешна. На 21.03.2016 г., докато изпълнителното дело е било спряно, ЧСИ издал постановление, с което отменя постановлението за възлагане от 30.07.2015 г. На 31.07.2019 г. обявил публичната продан за неуспешна и с ново постановление от 31.07.2019 г. отново отменил постановлението за възлагане от 30.07.2015 г., след което с обявление от 23.07.2020 г. обявил нова публична продан на имота. Тезата на ищеца е била, че постановлението за възлагане от 30.07.2015 г. е влязло в сила и е породило вещнопрехвърлително действие, поради което за него, като длъжник по изпълнителното дело, не е без значение да установи, че задължението му е погасено и момента, когато това е станало, тъй като задължението му е лихвоносно и без установяване на действителното правно положение ще бъде задължено да плати натрупаната лихва. Първоинстанционният съд е приел, че с оглед така изложените обстоятелство ищецът няма правен интерес от предявяване на вещен иск за собственост, а следва да защити правата си посредством облигационни искове. Въззивният съд е споделил това становище. Посочил е, че в случая ищецът свързва с правния си интерес с необходимостта да бъде установено, че задължението му изпълнителното дело е погасено с приключване на публичната продан с издаване на постановление за възлагане на процесния имот на ответника, тъй като това постановление е влязло в сила и е породило вещнопрехвърлително действие, но този интерес не обосновава предявяване на установителен иск за собственост, който служи за защита на вещни права. Въпросът за съществуването, респ. погасяването на задължението му по изпълнителното дело не може да бъде разрешен с решението по този иск. Търсената от него защита на облигационни права може да се осъществи чрез предявяване на облигационен иск. Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на въззивното определение до касационно обжалване по първия от поставените в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК правни въпроси. За да обоснове твърдяното противоречие с практиката на ВКС жалбоподателят се позовава на част от мотивите на т.1 от ТР № 8 от 27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГК на ВКС, в които е посочено, че диспозитивното начало в гражданския процес се проявява в това, че участникът в правен спор сам определя кога, доколко и какъв обем защита да търси; че правният интерес от решаване на правния спор винаги произтича от конкретните обстоятелства, в които спорът се изразява и чрез които всеки от спорещите твърди, че се засяга правната му сфера; че видът на иска е призван да гарантира постигането на необходимата и достатъчна по вид и обем защита на материалните права. Въззивното определение не влиза в противоречие с тези принципни положения, а напротив - съобразено е изцяло с тях, тъй като преценката на въззивния съд за липса на правен интерес от провеждането на установителен иск за собственост се основава именно на изложените от ищеца обстоятелства. Съгласно чл. 124, ал.1 ГПК всеки може да предяви иск, за да възстанови правото си, когато то е нарушено, или за да установи съществуването или несъществуването на едно правно отношение или на едно право, когато има интерес от това. Установителният иск за собственост е иск за установяване съществуването или несъществуването на правото на собственост. В зависимост от това дали ищецът претендира, че е носител на това право, или отрича претендираното от ответника право на собственост, установителният иск може да бъде положителен или отрицателен. На твърдението на ищеца, че той е собственик на вещта, кореспондира петитум да бъде установено това негово право. При отрицателните установителни искове за собственост ищецът отрича притежанието на това право от ответника. На този иск съответства петитум да бъде установено, че ответникът не е собственик на вещта. В съответствие с изложеното, трайно възприето в правната доктрина и в съдебна практика, въззивният съд е направил извод, че за ищеца липсва правен интерес от предявяването на положителен или на отрицателен установителен иск за собственост на недвижимия имот, изнесен на публична продан и възложен на ответника с постановлението за възлагане от 30.07.2015 г., защото ищецът нито претендира, че е собственик на вещта и постановлението за възлагане смущава или застрашава това негово право, нито оспорва правото на собственост на ответника, придобито на основание това постановление, т.е изложените в исковата молба обстоятелства не сочат на правен спор относно правото на собственост. Целта на ищеца - да бъде установено, че задължението му по изпълнителното дело е погасено от датата на влизане в сила на постановлението за възлагане от 30.07.2015 г., не може да бъде постигната с уважаването на иска за собственост, тъй като решението по този иск формира сила на пресъдено нещо само по въпроса относно притежанието на това право. Други правоотношения между страните, които са обусловени от принадлежността на правото на собственост, са извън предмета на делото и по тях решението не формира сила на пресъдено нещо. Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване и по втория въпрос, поставен от жалбоподателя. По съображенията, изложени по-горе, обстоятелството дали съдебният изпълнител разполага с правомощие сам да отмени издаденото от него и влязло в сила възлагателно постановление, респ. дали публичната продан е произвела вещнопрехвърлително действие, не може да особоснове допустимост на установителен иск за собственост, с който ищецът иска да бъде установено, че ответникът е собственик на вещта, тъй като разпоредбата на чл. 26, ал.2 ГПК не допуска предявяване на чужди права пред съд, освен в предвидените в закон случаи. След като ищецът не твърди, че към момента на предявяване на иска той е собственик на имота, нито отрича придобиването на това право от ответника, той няма и правен интерес от провеждане на иск за собственост. Диспозитивното начало в гражданския процес не дерогира процесуалните правила за предявяване на иск. По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване. Водим от гореизложеното съдът