Определение № 693 от 11.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3569/2022 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от В. Г. Г., чрез адвокат Д. Д., срещу въззивно решение № 10052 от 20.05.2022 г., постановено от Софийския апелативен съд по в.гр.д. № 121/2019 г. в частта, с която е прието за установено в отношенията между страните, че В. Г. Г. дължи на „УниКредит Булбанк“ АД суми по договор за банков кредит 54 102.27 лв. – главница, ведно със законната лихва, считано от 29.12.2017г. до окончателното издължаване; 3 706.83 лв. - възнаградителна лихва за периода от 25.05.2016г. до 14.03.2017 г.; 6 185.62 лв. - лихва за просрочие на главницата за периода от 25.05.2016г. до 14.03.2017 г., както и съдебноделоводните разноски. Касаторът излага доводи за неправилност поради противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Насрещната страна “УниКредит Булбанк“ АД, представлявана от изпълнителните директори Л. Х. и Е. М., чрез адвокат Г. С., отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, евентуално – че касационната жалба е неоснователна. Претендира разноски за инстанцията. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Софийски апелативен съд, като изменил частично решението на първостепенния Видински окръжен съд, установил, че В. Г. Г. дължи на “УниКредит Булбанк“ АД следните суми по договор за банков кредит: 54 102.27 лв. – главница, ведно със законната лихва, считано от 29.12.2017г. до окончателното издължаване; 3 706.83 лв. - възнаградителна лихва за периода от 25.05.2016г. до 14.03.2017 г.; 6 185.62 лв. - лихва за просрочие на главницата за периода от 25.05.2016г. до 14.03.2017 г. За да постанови този резултат, въззивният съд установил, че на 05.11.2008г. е сключен договор за ипотечен кредит, по силата на който „Уникредит Булбанк“ АД се е задължил да предостави на кредитополучателя Г. кредит в размер на 55 000лв. за довършителни строително-ремонтни дейности на недвижим имот. Кредитът е бил обезпечен чрез учредяване на ипотека върху недвижим имот в [населено място]. Срокът на договора е бил 20 г., а уговореният годишен лихвен процент - 10.88% (формиран от 1м. SOFIBOR - 7.349% към момента на сключване на договора) и фиксирана надбавка от 2.635%. Сумата е усвоена изцяло от кредитополучателя. Впоследствие са сключени Анекс №1 от 15.03.2010г., Анекс №2 от 22.02.2011г., Анекс №3 от 22.04.2013г. и Анекс №4 от 11.11.2015г., с които страните са се договорили, че отношенията им във връзка с предоставения по договор №TR73084580/05.11.2008г. кредит ще се уреждат с тези анекси, както и приетите към този момент ОУ на банката. С анексите е изменена възнаградителната лихва по кредита, както следва – с анекс 1: от 10.88 % на 11.70 %; с анекс 2 - на 12.055%; с анекс 3 и 4 – 12.06%. Кредитополучателят е извършил частично погасяване на задълженията си в размер на 47 828 лв. Последната платена сума по кредита е постъпила на 25.04.2016 г. Съдът е приел за неравноправни клаузите, които регламентират предпоставките, при които кредиторът може да променя уговорения годишен лихвен процент - т. 11.2 от договора за кредит и т. 9.4 от Общите условия (кредитополучателят дава съгласието си кредиторът да променя едностранно размера на годишния лихвен процент по т.4.1а, съответно размера на анюитетната вноска, при условията на т.9.4 от ОУ; при кредити, погасявани чрез анюитетни вноски, при всяко нарастване на базовия лихвен индекс - SOFIBOR в случая, с повече от 0.5% спрямо действащия към момента на промяната размер, банката променя годишния лихвен процент в същия размер, като промяната влиза в сила автоматично с публикуване на новата стойност на съответния лихвен индекс и без за това да е необходимо сключване на допълнително споразумение между страните). Прието е още, че и анексите са нищожни - имат за предмет предоговаряне на кредит, в които задълженията на кредитополучателя са определени въз основа на неравноправни клаузи на първоначалния договор. Направен е извод, че дължимите от ответника суми за главница и възнаградителна лихва следва да бъдат определени при първоначално договорените условия. За неравноправна е приета и клаузата за допълнителна наказателна лихва за просрочие по т. 4.3 от договора. Прието е, на следващо място, че изявлението на кредитора за предсрочна изискуемост не е достигнало до длъжника преди образуването на исковото производство, тъй като нотариалната покана, в която това изявление е било обективирано, не му е била връчена надлежно. Съдът посочил, че в хода на процеса длъжникът е получил препис от посочената нотариална покана и обосновал извод, че предпоставките за предсрочна изискуемост на целия дълг следва да се преценяват към 29.12.2017 г. Направен е извод, че към датата на връчване на изявлението за предсрочна изискуемост на кредита кредитополучателят е имал неиздължени в срок задължения за главница и възнаградителна лихва. Прието е, че с обявяването на предсрочната изискуемост на задължението за връщане на главницата по договора за кредит по отношение на кредитополучателя е отпаднал погасителният план към договора. Посочено е, че част от извършено от ответника плащане – в размер на 10 615.87лв., е отнесена за погасяване на наказателна лихва, но не е отразено дали става въпрос за лихвата по т.4.2 или по т.4.3 (последната клауза, както бе посочено по-горе, е приета за нищожна). Съдът е заключил, че извършените в срока на договора плащания от кредитополучателя не са достатъчни за погасяване на всички възникнали към 02.12.2021г. задължения и с оглед отпадането на погасителния план, погасяването на задълженията следва да бъде съобразено по установения в разпоредбата на чл. 76, ал. 2 от ЗЗД ред - разноски, лихви и главница, независимо от начина, по който банката е отнасяла извършените плащания. Съответно, с така платените суми следва да се считат погасени задълженията за такси по обслужване на кредита и застрахователна премия в размер на 1 111.36лв., както и за възнаградителна лихва в размер на 46 717.03лв. Направил извод, че остава неизплатен остатък от дължимата възнаградителна лихва за периода до обявяване на предсрочната изискуемост в размер на 10 709.6 лв., както и цялата дължима главница по договора, която е станала предсрочно изискуема от момента на получаване на изявлението на кредитора за това. Посочил още, че в случая се претендира и непогасена част от възнаградителната лихва, която касае период, който предхожда образуването на производството и приел, че предявеният по отношение на тази претенция иск е изцяло основателен и следва да бъде уважен в заявения размер от 3 706.83лв. Присъдена е и лихва за просрочие върху приетия размер на дължимата главница (54 102,27 лв.) по т. 4.2. от договора за кредит в размер на 6185,62 лв. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване с хипотезата на чл. 280, ал. 1 ГПК, като счита още, че въззивното решение е очевидно неправилно. Поставя въпроси, свързани с приложението на чл. 20 ЗЗД - подлежи ли договорът за кредит на тълкуване от съда, когато съдържащите се в него уговорки са ясни и точни и разкриват недвусмислено действителната воля на страните да се обвържат от определени права и задължения; длъжен ли съдът, тълкувайки договора, да установи действителното съдържание на постигнатото при сключване на договора общо съгласие, съобразявайки и поведението на страните след сключването му. Твърди се противоречие с решение № 142 от 30.03.2020 г. на ВКС по т.д. № 2970/2018 г., I т.о.; решение № 30 от 20.05.2020 г. на ВКС по т.д. № 739/2019 г., I т.о.; решение № 81 от 07.07.2009 г. на ВКС по т.д. № 761/2008 г., I т.о.; решение № 1 от 24.07.2012 г. на ВКС по гр.д. № 777/2010 г., I г.о. Съставът на Върховния касационен съд намира, че въпросите са неотносими, защото въззивният съд е установил нищожност на отделни клаузи от договора, съответно – нищожност на анексите. Преценил е, че те не влекат нищожност на договора изцяло и се е произнесъл относно отношенията между страните въз основа на договора, без да зачита нищожните клаузи. Касае се за приложение на чл. 26 ЗЗД, съответно на специалната разпоредба на чл. 146, ал. 2 ЗЗПотр, а не до тълкуване на неясни клаузи по чл. 20 ЗЗД. Следващият въпрос е: длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички възражения и доводи на страните, както и събраните доказателства за релевантните факти, на които те се основават и да изложи мотиви по тях – твърди се противоречие с т. 3 на ППВС № 1/1953 г. и множество съдебни актове на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Първо, следва да е ясно, че уредбата на въззивното производство по действащия сега ГПК задължава съдът да се произнесе само по непреклудирани твърдения, възражения и доказателствени искания на страните. На следващо място, за да прецени относимостта на така поставения въпрос към постановеното от съда, съответно налице ли е действително противоречие със съдебна практика на ВС и ВКС, касационният състав следва да е наясно какви са конкретните оплаквания на касатора – точно кои възражения, кои доводи на В. Г. и кои доказателства въззивният съд не е обсъдил. В случая дори няма касационен довод за допуснати нарушения на въззивния съд по приложението на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, а касационната инстанция е контролноотменителна и не извършва служебно самостоятелна проверка на въззивното решение, извън изрично предвидените изключения, а случаят не е такъв. Касационният съд не извършва сам служебно проверка по всяко едно наведено от страните възражение и довод - доколко са релевантни, съответно ако са – били ли са обсъдени от въззивния съд; не проверява поотделно всяко едно доказателство, събрано по делото дали е относимо, съответно трябвало ли е и преценено ли е било от въззивния съд. Следващите правни въпроси, поставени в изложението, също не са в съответствие с касационните оплаквания – не попадат в предмета на касационното обжалване, което касаторът очертава с касационната жалба, като посочва съдебния акт, който обжалва, в каква част, конкретните оплаквания по чл. 281 ГПК и какво иска. Основното съдържание на касационната жалба е по съществото си за необоснованост в изводите на съда – противоречиви и несъответстващи на заключенията на съдебните експертизи, които според касатора, макар и „непълни и спорно компетентни“, съдържат достатъчно данни за установяване на спорните релевантни обстоятелства. Т.е., според самата страна, дори и да е допуснато нарушение на процесуалните правила от въззивния съд във връзка с допускането, изготвянето и приемането на съдебните експертизи, това нарушение не е съществено, защото заключенията съдържат достатъчно данни за установяване на фактическата обстановка по делото. В жалбата следва анализ на експертизите и договорите от страната и нейното разбиране за установените факти и правните последици. Въпросите са: при обосновано оплакване за погрешно установяване на факти по делото въззивният съд дължи ли служебно събиране на доказателства (твърди се противоречие с ТР № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК); следва ли съдът да прецени доказателствената сила на експертизата с оглед на обосноваността ѝ и да изложи мотиви за оценката на заключението на вещото лице (твърди се противоречие с решение № 602237 от 23.11.2021 г. на ВКС по гр.д. № 859/2021 г., III г.о.; решение № 118 от 15.05.2012 г. на ВКС по гр.д. № 588/2011 г., III г.о.; решение № 241 от 23.10.2013 г. на ВКС по гр.д. № 3194/2013 г., I г.о.; решение № 108 от 16.05.2011 г. на ВКС по гр.д. № 1814.2008 г., IV г.о.). Независимо от изложеното, следва да се посочи, че по тези въпроси не се установява и поддържаното от касатора противоречие по см чл. 280, ал. 1 ГПК. Не е ясно какво точно доказателство апелативният съд е трябвало да събере служебно и за установяване на кои факти по делото. Друг е въпросът, че подобни оплаквания няма – нито във въззивната жалба, подадена от банката, нито в отговора на В. Г.. Позоваването на ТР № 1/2013 г. е некоректно. В тълкувателното решение е изяснено, че въззивният съд е длъжен да събере доказателствата и то само тези, които се събират служебно от съда (експертиза, оглед, освидетелстване) и то, единствено ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма. Именно при условията на последната хипотеза, въззивният съд служебно е допуснал съдебна експертиза, намирайки, че делото е останало неизяснено във връзка с възражението за наличие на неравноправни клаузи в договора между страните. Сам касаторът – въззиваема страна по въззивното дело, не е въвел оплаквания, които да изискват от съда служебно да събере още доказателства – експертиза с друга задача, оглед или освидетелстване. Направил е възражение срещу последното допълнително заключение, прието във въззивното производство, но няма касационни оплаквания, че въззивният съд е бил длъжен да допусне повторна или тричленна експертиза, а и поставеният в изложението правен въпрос не е свързан с приложението на чл. 201 ГПК. В мотивите на въззивното решение изрично съдът е посочил, че приема заключението на допуснатата във въззивното производство експертиза за обективно и компетентно дадено, поради което изцяло го кредитира. Относно заключението, изслушано от първостепенния съд, апелативният не е имал изобщо основание да не приема констатациите му, защото те са изцяло възприети от окръжния съд, а относно тези фактически заключения на първата инстанция не е имало оплакване във въззивната жалба, нито в отговора към нея. Проверката на въззивния съд е ограничена в рамките на разпореденото в чл. 259 ГПК. Заключенията са обсъждани ведно с другите доказателства по делото при изграждане на фактически изводи. Касаторът се позовава и на очевидна неправилност на въззивното решение, но сам не сочи на пороци на въззивния съд, които биха могли да попаднат в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т., предл. 3 ГПК; настоящата инстанция служебно също не установява такива. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. Несъгласието с фактически и/или правен извод на съда не значи, че има допуснато противоречие със закона и неговото нормативно или казуално тълкуване, а и само по себе си, подобно несъгласие не попада в хипотезата на чл. 280, ал. 3, предл. 3 ГПК, нито съставлява друго, самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване. В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване. Ответникът по касационната жалба е поискал присъждане на съдебноделоводни разноски, но не е представил доказателства, че е сторил такива, поради което разноски за инстанцията не се присъждат. Мотивиран от горното, съдът