Определение № 2469 от 21.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 5250/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца М. С. Ю., подадена чрез пълномощника адв.А. К., против решение № 1015 от 22.08.2023г., постановено по въззивно гр.дело № 640/2023г. на Варненския окръжен съд, V състав, в частта, с която е отменено решение № 12/13.01.2023г. по гр.д.№ 484/2022г. на РС-Провадия и вместо това е отхвърлен искът на касатора с правно основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, причинени от незаконно обвинение за извършено престъпление, за което е оправдан с влязла в сила присъда за разликата над 4 000 лева да присъдените от първоинстанционния съд 6 500 лева, както и в частта, с която е отхвърлен искът по чл.86 ЗЗД за разликата над 1 218,87 лева до 3 740 лева -обезщетение за забавено изпълнение в размер на законната лихва върху главницата. Въззивното решение, като необжалвано от страните, е влязло в сила в частта, с която Прокуратурата на РБ е осъдена на основание чл. 2, ал.1, т.3, предл.1 ЗОДОВ, да плати на ищеца обезщетение за неимуществени вреди в размер 4000 лева и обезщетение за имуществени вреди в размер 1870 лева, ведно със законната лихва върху сумите, считано от 19.05.2022г. до окончателното плащане и ведно с обезщетение за забавено изпълнение по чл. 86 ЗЗД върху присъдените суми. Касаторът-ищец обжалва въззивното решение в посочената отхвърлителна част с доводи за неправилно приложение на материалния закон, допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК формулира въпроси, за които счита, че е налице основанието за достъп до касация по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и по които въззивният съд се произнесъл в противоречие с практиката на ВКС: 1. Как следва да се прилага обществения критерий за справедливост по чл.52 ЗЗД при определяне размера на обезщетение за неимуществени вреди по иск с правно основание чл. 2, ал.1, т.3 ЗОДОВ и длъжен ли е въззивният съд да посочи конкретно и да отчете всички относими факти и обстоятелства, които са в причинно-следствена връзка с незаконното обвинение, обуславящи неимуществените вреди и да изложи мотиви за всяко от тях поотделно, относно значението им за определяне размера на обезщетението. Този въпрос според касатора е разрешен в противоречие с ППВС № 4/1968г., т. 11 на ТР № 3/2005г. по тълк. дело № 3/2004г. на ОСГК на ВКС и т. 19 на ТР № 1/2001г. на ОСГК на ВКС, както и с решение по гр.д.№ 2683/2019г. на ІІІ ГО, решение по гр.д.№4400/ 2019г. на ІІІ ГО и др. По въпроса: 2. Кои са критериите за оценка на икономическата конюнктура в страната, които съдът следва да вземе предвид при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди в производството по ЗОДОВ и от значение ли са за определяне размера на това обезщетение социално-икономическите условия в страната, стандарта на живот в държавата, а като ориентир да се ползват официалните данни на НСИ за средностатистическите показатели за доходите на едно лице към датата на влизане на оправдателната присъда в сила, твърди противоречие с решение по гр.д.№2034/2017г. на ІV ГО, решение по гр.д.№2321/2018г. на ІV ГО, решение по гр.д.№909/2021г. на ІІІ ГО и др. Формулира и въпрос: 3. Следва ли да се отчитат извършените процесуални действия с участието на ищеца само в съдебната фаза на процеса или и тези, които са извършени в досъдебното производство, за който твърди, че е решен в противоречие с решение по гр.д.№1937/2022г. на ІV ГО, решение по гр.д.№ 4546/2016г. на ІІІ ГО и решение по гр.д.№ 256/2022г. на ІІІ ГО. Според касатора е налице основанието за достъп до касация по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпросите, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото: 4. Какви са критериите за преценка разумната продължителност на наказателното производство и водещ ли е критерият за изтичане на абсолютната давност за наказателно преследване или следва да се вземат предвид и други особености на конкретния процес, както и изброените в чл.2б, ал.2 ЗОДОВ обстоятелства, установени в практиката на ЕКПЧ по приложението на §6, ал.1 ЕКЗПЧОС; 5. Носи ли държавата отговорност в хипотезата на чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, когато прокуратурата поддържа обвинение за престъпление, за което в хода на наказателния процес е изтекла абсолютната давност да наказателно преследване и допустимо ли е установени факти по отхвърлен иск с правно основание чл. 2, ал.1, т.6 ЗОДОВ да бъдат съотнесени като правно значими обстоятелства при определяне размера на глобално обезщетение за неимуществени вреди по иска с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ; допустимо ли е ищецът да твърди понасянето на вреди, позовавайки се на изтекла погасителна давност за наказателно преследване в производството по иска по чл. 2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, след като не е направил това възражение в хода на наказателното производство; следва ли да се счита за незаконно поддържането на обвинение за престъпление, за което наказателното преследване е погасено по давност в хода на процеса и в тази връзка следва ли да бъде отчетено от съда, като обстоятелство завишаващо интензитета на вредите; 5а. Попада ли в хипотезата на т.8 от ТР №3/ 22.04.2005г. по тълк.дело №3/2004г. на ОСГК на ВКС повдигнато обвинение за престъпление, чието наказателно преследване е забранено, поради изтичане на предвидената давност в хода на наказателното производство и въпреки това продължава да се поддържа от Прокуратурата. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани и въпросите: 6. Следва ли при повдигнати повече от едно обвинения и частично оправдаване, съдът задължително да съпостави тежестта на тези, за които деецът е осъден с тези, за които е оправдан и 7. Допустимо ли е при оценка на психическото състояние на увредения да се извлича липса на „дистрес, дезадаптивно поведение и неадекватно социално взаимодействие“ без за установяването на тези състояния да са използвани специалните знания на експерт в областта на психиатрията и психологията. По последните два въпроса касаторът твърди противоречие с разясненията, дадени в т.11 от ТР №3/ 22.04.2005г. по тълк.дело №3/2004г. на ОСГК на ВКС, в т.3 от ТР №1/09.12.2013г. по тълк.дело №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, както и с решение по гр.д.№ 60238/2016г. на ІV ГО и решение по гр.д.№ 582/2018г. на ІV ГО. В предвидения в процесуалния закон срок, Прокуратурата на РБ не взема становище по жалбата на ищеца. Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, поради което са процесуално допустими. Върховният касационен съд, състав на ІV ГО по предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване, намира следното: Разгледани са искове с правно основание чл. 2, ал.1, т.3 ЗОДОВ. От фактическа страна въззивният съд е установил следното: на 16.05.2011г. ищецът бил привлечен като обвиняем за това, че на 15.08.2010г. в [населено място], обл.В., по хулигански подбуди причинил две средни телесни повреди на Г. Д. и лека телесна повреда на А. Х.-престъпления по чл.131, ал.1, т.4, предл.3 и т.12, пр.2 и пр.4, във вр. с чл.129 ал.1, във вр. с чл.130, ал.2 от НК; както и че на 15.08.2010г в [населено място], обл.В., в съучастие като съизвършител с още три лица извършил престъпление по чл.325 ал.2 предл.2 вр.ал.I вр.чл.20 ал.2 от НК; по отношение на ищеца била взета мярка за неотклонение „Подписка“. С присъда № 23/ 21.03.2013г. по нохд № 513/2011г. на РС-Провадия ищецът бил признат за виновен за извършване на престъплението по чл.131, ал.1, т.12, пр.1, във вр. с чл.130, ал.2 и чл.55 ал.1 т.2 б.„б“ НК с пострадал А. Х., било му наложено наказание „пробация“ с приложение на пробационни мерки и бил признат за невиновен и оправдан по обвинението за извършване на престъпление по чл.131, ал.1, т.4, пр.3 НК с пострадал Г. Д. и по чл.325, ал.2, пр.2, във вр. с ал.1, във вр. с чл.20 ал.2 от НК. С решение № 305/28.10.2013г. по внохд № 992/2013г. на ОС-Варна присъдата била отменена изцяло и делото върнато за ново разглеждане от друг състав на РС, който по нохд № 580/2013г. се произнесъл с присъда № 1/11.01.2016г., с която ищецът отново бил признат за виновен за причинената на А. Х. лека телесна повреда и осъден на пробация и признат за невиновен и оправдан по обвиненията по чл.131, ал.1, т.4, пр.3, вр.чл.129 ал.1 от НК и чл.325 ал.2 пр.2 вр. ал.1 вр.чл.20 ал.2 от НК. Тази присъда била потвърдена с решение №113/25.05.2017г. по внохд № 203/2017г. Присъдата влязла в сила на 25.05.2017г. Въззивният съд приел за установено, че неоснователното обвинение предизвикало у ищеца душевни страдания-притеснение, страх от осъждане и социална изолация. При така установеното, съдът е счел, че следва да бъде ангажирана отговорността на Прокуратурата за причинените на ищеца неимуществени вреди, настъпили от действията на длъжностни лица при ответника, които са повдигнали и поддържали обвинението, за което ищецът е бил оправдан с влязлата в сила присъда. За да определи размера на обезщетението за тези вреди съдът е съобразил, че ищецът е обвинен за извършване на тежко, по смисъла на чл.93 т.7 от НК престъпление; наказателното преследване продължило от 16.05.2011г. до 25.05.2017г. или общо 6 години; на ищеца била наложена най-лека мярка за неотклонение „подписка“ и той взел лично участие в процесуално-следствените действия; наказателното производство общо в двете му фази е в рамките на разумните срокове (чл.22 ал.1 и ал.2 НПК и чл.234 НПК), както и съобразно установената от ЕСПЧ практика относно понятието „разумен срок”; ищецът е с обременено съдебно минало, поради което интензитетът на страданията му не би могъл да се сравни с тези на лице, по отношение на което за първи път е повдигнато обвинение. В обобщение съдът е посочил, че претърпените от ищеца неимуществени вреди-безпокойство, неудобство, притеснение и несигурност, не надхвърлят обичайните и е определил сумата 4 000 лева, като справедлив размер на обезщетение, като е отчел и нивото на жизнен стандарт, както в страната, така и на ищеца. Въззивният съд не е споделил изводите на РС, че към определения размер на обезщетението по чл. 2, ал.1, т.3, предл.1 ЗОДОВ следва да се прибави и сумата 2 500 лева за изтърпяното от ищеца наказание „пробация“ за деянието, за което е признат за виновен с присъдата от 11.01.2016г. Посочил е, че предявеният от ищеца самостоятелен иск за присъждане на 4 000 лева, като обезщетение за неимуществени вреди в резултат на изтърпяване на наказанието „пробация“ за срок от една година за деяние, чието наказателно преследване е погасено по давност, квалифициран с правно основание чл.2 ал.1 т.6 от ЗОДОВ е отхвърлен от първоинстанционния съд; решението на РС в тази отхвърлителна част не е било обжалвано и е влязло в законна сила и е недопустимо фактическите твърдения по този иск да бъдат отнесени и към първата претенция за 10 000 лева, с която се търси обезщетение за вреди, произтичащи от оправдателната присъда, на основание чл.2, ал.1, т.3, предл.1 ЗОДОВ. Поради всичко изложено съдът е приел, че искът по чл. 2, ал.1, т.3, предл.1 ЗОДОВ е основателен за сумата 4 000 лева, ведно със законната лихва в размер 1 218,87 лева за периода от 19.05.2019г. до датата на подаване на ИМ- 19.05.2022г., както и ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното плащане. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Първите три въпроса, четвърти и шести въпрос обобщено се отнасят до критериите, които съдът следва да съобрази при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, съблюдавайки принципа на справедливост, залегнал в чл. 52 ЗЗД. Тези въпроси осъществяват общата предпоставка за достъп до касация, тъй като обуславят решаващата воля на въззивния съд, но не удовлетворяват допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, нито по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по отношение на четвъртия въпрос. По приложението на чл.52 ЗЗД е налице непротиворечива съдебна практика на ВКС, включително и задлъжителна такава - ППВС № 4/23.12.1968г., т.11 от ТР № 3/22.04.2005г. на ОСГК на ВКС, съдебна практика по чл. 290 от ГПК, в това число и цитираните от касатора съдебни решения. Съгласно тази практика, понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Такива правно релевантни обстоятелства-критерии за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди при исковете по чл.2, ал.1, т.3, пр.1 от ЗОДОВ са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления-умишлени или по непредпазливост, за които ищецът е оправдан; продължителността на наказателното производство, вкл. накърнен ли е принципът за разглеждане на делото в разумен срок; вида на взетата мярка за неотклонение, другите наложени на ищеца ограничения в рамките на наказателното производство; по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца-има ли влошаване на здравословното му състояние и в каква степен и от какъв вид е то, конкретните преживявания на ищеца, и изобщо-цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му-семейство, приятели, професия и професионална реализация, обществен отзвук и пр. Като ориентир за определяне паричния еквивалент на неимуществените вреди, следва да служи още и стандартът на живот в страната към периода на увреждането; връзката между стандарта на живот и цялостния начин, по който незаконното наказателно преследване е засегнало неимуществената сфера на увреденото лице е израз на общественото проявление на критерия за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Обезщетението за неимуществени вреди от деликта по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ се определя глобално за всички неимуществени вреди, претърпени от ищеца в резултат на приключилото с оправдателна присъда, незаконосъобразно наказателно преследване срещу него. В мотивите към решението си съдът трябва да посочи всички конкретни обстоятелствата, които е взел предвид, както и тяхното значение за определения от него размер на обезщетението. Въззивният съд не се е отклонил, а е съобразил тези правни разрешения, посочил е кои обстоятелства счита за установени и за значими и не е постановил решението си без обосновка. Не е налице и твърдяното противоречие с разрешението, дадено в т. 19 от ТР № 1/2001г. на ОСГК на ВКС, съгласно която „мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност“. Несъгласието на касатора с постановения краен резултат, касаят правилността на решението, която не е предмет на проверка в селективната фаза по чл. 288 ГПК. Въззивното решение не следва да бъде допуснато до касация и по петата група въпроси, както и по последния седми въпрос, тъй като са некоректно формулирани, не са съобразени с данните по делото за извършените от съда и страните процесуални действия, както и не са обуславящи решаващата воля на съда. Несъгласието на жалбоподателя с фактическите и/или правни изводи на съда, както вече се отбеляза, не означава допуснато противоречие със закона и неговото нормативно или казуално тълкуване и не съставлява самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване. В производството по чл. 288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е направил определени доказателствени изводи. След като в случая не се установява наличието на поддържаните от касатора основания по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, касационен контрол на решението на ОС-Варна не може да се допусне. Така мотивиран Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО