Определение № 4581 от 14.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4900/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на двете насрещни страни в исковото производство, насочени срещу въззивно решение № 121 от 30.06.2023 г. по в. гр. д. № 95/2023 г. на Великотърновски апелативен съд, с което ответникът Прокуратурата на Република България е осъден на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ да заплати на ищеца А. Т. К. сумата 10 000 лв., съставляваща обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение в престъпление по чл. 304, ал. 2 вр. с чл. 26, ал. 1 НК, по което е постановена влязла в сила оправдателна присъда, и сумата 11 133. 66 лв., съставляваща обезщетение за имуществени вреди от горепосочения деликт, изразяващи се в пропускане да бъде получено нетно трудово възнаграждение за периода: 20.02.2020 г. – 07.10.2020 г., ведно със законната лихва върху двете главници, считано от 27.05.2022 г. до окончателното изплащане, като искът за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата до целия предявен размер от 50 000 лв. като неоснователен. Ищецът А. Т. К. обжалва въззивното решение в отхвърлителната му част, поддържайки, че е неправилно като постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон и като необосновано. Поддържа, че неправилно въззивният съд е съобразил при определяне на размера на процесните неимуществени вреди паралелно водено наказателно производство, без ответникът да е ангажирал доказателства за търпените по него вреди. Счита, че е присъден занижен размер на претендираното обезщетение за неимуществени вреди от процесния деликт, който моли след отмяна на атакуваното решение да бъде завишен до предявения размер от 50 000 лв., който счита за справедлив. Претендира сторените съдебно – деловодни разноски пред ВКС. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната си жалба ищецът навежда основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. Какво е съдържанието на понятието „справедливост“ и кои са критериите, по които се извършва преценката на съда за справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди от деликт, по който поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВС и ВКС, обективирана в ППВС № 4/23.12.1968 г., ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС и решения на ВКС по чл. 290 ГПК, които не цитира, и 2. Следва ли да се мотивира въззивния съдебен акт при преценката за отразяването на друго наказателно производство върху преживяванията на ищеца и презюмира ли се то или е необходимо ангажиране на съответните доказателства и посочването им и обсъждането им в мотивите на съдебния акт?, за който не е посочена практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, на която обжалваното решение противоречи. Касаторът – ищец релевира и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност, изразяваща се в несъобразяване в атакуваното решение на действително претърпените и доказани неимуществени вреди от ищеца, които счита за справедливи в предявения размер. Ответникът - Прокуратурата на Република България не подава отговор на касационната жалба на ищеца. Прокуратурата на Република България обжалва въззивното решение в частта му, с която са уважени предявените искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за заплащане на обезщетения за неимуществени и имуществени вреди от процесния деликт. Поддържа, че атакуваното въззивно решение е неправилно, постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Счита, че присъденият размер на процесното обезщетение за неимуществени вреди е необосновано завишен и е несъответстващ на действителните вреди. Поддържа, че въззивният съд не е съобразил всички правнозначими обстоятелства в контекста на нормата на чл. 52 ЗЗД или ги е оценил несъответно. По отношение на иска за заплащане на обезщетение за имуществени вреди от процесния деликт поддържа, че не е установена причинно-следствената връзка между процесното незаконното обвинение и твърдените вреди, тъй като през периода на отстраняване от длъжност ищецът е бил в отпуск по болест, т.е. не е полагал труд и не е получавал трудово възнаграждение. Моли атакуваното въззивно решение да бъде отменено в осъдителната му част – изцяло или частично при съобразяване с наведените касационни основания. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната си жалба касаторът - ответник навежда основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса за начина на определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди от деликт и за приложението на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 ЗОДОВ, за който твърди, че е разрешен в противоречие с т. 2 ППВС № 4/1968 г.; т. 3 и т. 11 ТР № 3/22.04.2005 г. по т. д. № 3/2004г. на ОСГК на ВКС; т. 19 ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС; решение № 53 от 07.05.2019 г. по гр. д. № 3528/2018 г. на ВКС, III г. о. и решение № 138 от 30.05.2019 г. по гр. д. № 4309/2014 г. на ВКС, IV г.о.. Ищецът А. Т. К. не подава отговор на касационната жалба на ответника. Касационните жалби са допустими, като подадени в срока по чл. 283 ГПК, от надлежни страни и като насочени срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. По предявените искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за обезщетения за неимуществени и имуществени вреди от процесния деликт, въззивният съд е приел за установено, че ищецът е бил "младши автоконтрольор 1 степен" в група "Организация на движението, пътен контрол и превантивна дейност" на сектор "Пътна полиция" към отдел "Охранителна полиция" при Областна дирекция на МВР - Русе. К. е привлечен като обвиняем по сл. дело № 76/2019 г. на ОСлО - Русе за това, че на 01.08.2019 г., на 02.08.2019 г. и на 30.09.2019 г. на три пъти в условията на продължавано престъпление, предложил дар - парична сума от 1 000 лева до 5 000 лева на длъжностно лице - системен оператор в група "Регистрация и отчет на пътни превозни средства и собствениците им и водачи" в сектор "Пътна полиция" към отдел "Охранителна полиция" към ОД на МВР - Русе, за да наруши служебните си задължения, като състави проект за наказателно постановление с неверен регистрационен номер на моторното превозно средство, с което е извършено административното нарушение, или невярно място на извършване на административното нарушение по административнонаказателна преписка по съставен акт за установяване на административно нарушение № АА 60782/27.07.2019 г. на МПС и като обработи и въведе в АИС неверни данни, различаващи се от данните от входящите документи по посочената административнонаказателна преписка - неверен регистрационен номер на моторното превозно средство, с което е извършено административното нарушение или невярно място на извършване на административното нарушение, което да доведе до недействителност на наказателното постановление и отмяната му от съда, което е престъпление по чл. 304, ал. 2 вр. с чл. 26, ал. 1 НК. Със същото постановление спрямо него е взета мярка за неотклонение "парична гаранция" в размер на 1 000 лв.. По горепосоченото обвинение в престъпление е образувано н.о.х.д. № 277/2020 г. на РОС, по което е постановена оправдателна присъда на първа съдебна инстанция, влязла в сила на 08.12.2021 г.. По иска за неимуществени вреди и справедливия размер за тяхното обезщетяване, апелативният съд е съобразил продължителността от около две години на процесното наказателно производство; тежестта на престъплението, по което е повдигнато обвинение; незабавно последвалото дисциплинарно уволнение на ищеца; отстраняването му от длъжност като мярка по чл. 69 НК; предприетата процесуална принуда по чл. 68 НК - забрана за напускане на страната; наложената мярка за неотклонение "парична гаранция" в размер на 1 000 лв.; преживените негативни емоции от наказателното преследване (ищецът е бил притеснен, тревожен, затворил се e в себе си, не e искал да излезе от дома си, останал e без доходи и без работа за известен период от време, чувствал се омерзен, унижен, обезверен) и дискредитирането на името на ищеца поради публичното оповестяване на наказателния процес. Взел е предвид, че през времетраенето на процесното наказателно производство, спрямо ищеца е бил висящ и друг наказателен процес, приключил с влязла в сила осъдителна присъда - за извършено престъпление по чл. 216, ал. 5, пр. 3 вр. с ал. 1 вр. с чл. 142, ал. 2, т. 6 НК, както и че според свидетелските показания на съпругата му К. той се е притеснявал по равно и за двете водени срещу него наказателни производства. Посочил е, че изпитваните притеснения, страх от бъдещия изход на делото, неудобството, опетняването на доброто име в обществото и накърняването на достойнството и честта, са във връзка с всички обвинения, независимо дали са повдигнати в едно или в отделни дела. В течение на процесния период, през който се е развило процесното незаконно наказателно преследване, ищецът е търпял неблагоприятни последици, както от него, така и от другото, паралелно, такова, по което с влязла в сила присъда е признат за виновен и осъден за горепосоченото престъпление. При съпоставянето на негативните изживявания от двете наказателни производства, апелативният съд е съобразил, че паралелното наказателно производство е продължило около 4 г. и 8 м., че също е за тежко умишлено престъпление и е първо по времезапочване (около 3 години преди процесното); приключило е с влязла в сила осъдителна присъда 9 дни след оправдателната присъда по процесното, като по него са проведени много повече съдебни заседания; че наложеното с осъдителната присъда наказание "лишаване от свобода" за срок от една година и шест месеца, отложено на основание чл. 66 НК с изпитателен срок от три години, е кумулирано с още едно ограничаващо наказание на основание чл. 37, ал. 1, т. 7 НК - лишаване от правото да упражнява професия или дейност, свързани с охрана, за срок от две години. По процесното незаконно обвинение е взел предвид, че продължителността на наказателното преследване е разумна; че мярката за неотклонение "парична гаранция" в размер на 1 000 лв. не е ограничила правата на придвижване и работа на обвиняемия; че процесуалните действия по него не са многобройни, а оправдателната присъда е постановена още на първа инстанция; че това обвинение също е за тежко престъпление, което е било медийно оповестено; че са били наложени мерки по чл. 69 НК - отстраняване от длъжност за периода: 12.02.2020 г. - 06.10.2020 г. и по чл. 68 НК - забрана за напускане на страната за периода: 10.02.2020 г. - 09.11.2020 г., които, макар за период от 8 - 9 месеца, са се отразили на финансовото състояние на ищеца и на възможността да издържа семейството си. Съобразил е и социално - икономическите условия и стандарта на живот в страната към момента на увреждането. Посочил е, че отношенията в семейството на ищеца и с неговите близки не е установено да са влошени; ищецът е започнал друга работа в "Трансис" ЕООД, Русе в периода от 06.01.2021 г. до м. 02. 2022 г. като международен шофьор, в периода от 06.03.2022 г. до 06.06.2022 г. в "Раг България" ООД като шофьор на товарен автомобил, а от 01.08.2022 г. работи в "Спн. Карс Интернешънъл" като шофьор. Заключил е, че не са установени специфични или над обичайните увреждания, произтичащи само от наказателното преследване, приключило с оправдателна присъда, за да е налице основание за присъждане на обезщетение в по-голям размер. По тези съображения е приел за основателен иска с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за неимуществени вреди от процесното непозволено увреждане до размера на сумата 10 000 лв., а за разликата до предявения размер от 50 000 лв. го е намерил за неоснователен. Решаващият съд е счел за основателен предявения иск за заплащане на обезщетение за имуществени вреди от процесния деликт, като е посочил, че ответникът носи отговорност за периода на отстраняването на ищеца от работа и че размерът на вредите се съизмерява с неполученото трудово възнаграждение за периода от отстраняването му до неговото дисциплинарно уволнение, изчислен от заключението на икономическата експертиза на 11 133. 66 лв.. Настоящият състав на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение. Поставените от касаторите въпроси могат да бъдат обобщени до един правен въпрос за начина на определяне на обезщетението за неимуществени вреди при деликт, вкл. квалифицирания такъв по ЗОДОВ, и критериите, които трябва да бъдат взети предвид за точното прилагане на принципа на справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, както и за обективирането на тази преценка в мотивите на съдебния акт. Правният въпрос осъществява общото основание за допускане на касационния контрол по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като е обусловил решаващите правни изводи в обжалвания съдебен акт, но спрямо него отсъства релевираното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК - противоречие с практиката на ВС и ВКС. По този правен въпрос е формирана трайна, безпротиворечива практика на ВС и ВКС, с която атакуваното въззивно решение е съобразено. Според нея (ППВС № 4/23.12.1968г., т. 11 ТР № 3/2004г. на ОСГК на ВКС и практиката на ВКС по приложението на чл. 52 от ЗЗД вр. с чл. 4 ЗОДОВ, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, вкл. сочената от жалбоподателите в касационните им жалби, както и решение № 112/14. 06. 2011г. по гр. дело № 372/2010г. на IV г.о. на ВКС, решение № 376/21. 10. 2015г. по гр. д. № 514/2012г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 832/10. 12. 2010г. по гр. д. № 593/2010г. на ІV г.о. на ВКС, решение №449/16. 05. 2013г. по гр. д. № 1393/2011г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 554/2012г. по гр. д. № 266/2012г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 263 от 21. 03. 2017г. по гр. д. № 627/2016г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 70/29. 03. 2016г. по гр. д. № 5257/2015г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 251/21. 12. 2015г. по гр. д. № 812/2015г. на ІІІ г.о. на ВКС; решение № 140 от 14.12.2017 г. по гр. д. № 919/2017 г. на III г. о. на ВКС; решение № 361 от 17.06.2024 г. по гр. д. № 1851/2023 г. на IV г. о. на ВКС, и др.), размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост въз основа на преценка на конкретни обективно съществуващи обстоятелства, като например вида и тежестта на незаконното обвинение; продължителността на наказателното производство; наличието или не на наложена мярка за неотклонение и/или на процесуална принуда, както и техния вид и срок; доказателствата за физическото и психическото здраве на увредения, респективно за неговото влошаване поради наказателното преследване; негативните последици, претърпени от ищеца в личния и социалния му живот; възрастта на пострадалия, а също и редица други обстоятелства, от значение за конкретния спор, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди, като например: съдебното минало и наличието на други висящи наказателни производства срещу пострадалия през времетраенето на наказателния процес, от който се претендират вреди по делото и не са налице условия за определяне на глобално обезщетение по смисъла на т. 11 ТР № 3/22.04.2005г. по тълк. гр. д. № 3/2004г. на ОСГК на ВКС, доколкото търпяните болки и страдания са произтекли от всички обвинения в престъпления, с оглед преценка личността на ищеца и интензитета на негативните изживявания, които са различни при лица, спрямо които никога не е била упражнявана процесуална принуда и при лица, които са били обект на наказателно преследване и са осъждани за други престъпления. В мотивите към решението си съдът трябва да обсъди всички конкретни обстоятелствата, които е взел предвид, като посочи и тяхното значение за определения от него размер на обезщетението. Това се отнася и за въззивната инстанция, когато пред нея остава спорен размерът на обезщетението за неимуществени вреди. В качеството си на втора инстанция по съществото на материалноправния спор, въззивният съд извършва самостоятелна преценка на доказателствата и установените от тях правнорелевантни факти, след което въз основа на тях извежда своите собствени правни изводи по съществото на спора. Както е видно от мотивите на обжалвания акт, решаващият съд е взел предвид именно горепосочените правнозначими обстоятелства, установени спрямо ищеца – продължителността на процесното наказателно преследване от около две години, която е разумна; наложената мярка за неотклонение "парична гаранция" в размер на 1 000 лв., която не е ограничила правата на придвижване и работа на обвиняемия; обстоятелството, че процесуалните действия по процесното наказателно дело не са многобройни, а оправдателната присъда е постановена още на първа инстанция; обстоятелството, че незаконното обвинение е за тежко престъпление, свързано със службата на ищеца, което е било медийно оповестено; наложените мерки по чл. 69 НК - отстраняване от длъжност за периода: 12.02.2020 г. - 06.10.2020 г. и по чл. 68 НК - забрана за напускане на страната за периода: 10.02.2020 г. - 09.11.2020 г., които за период от 8 - 9 месеца са се отразили на финансовото състояние на ищеца и на възможността да издържа семейството си; възрастта на пострадалия; претърпените негативни психо - емоционални преживявания, ненадхвърлящи обичайните при подобни деликти; социално-икономическата конюнктура и паралелното наказателно производство, водено срещу ищеца, с двойно по-голяма продължителност, приключило с осъдителна присъда за също тежко престъпление, по която наказанието „лишаване от свобода“ с отложено изтърпяване е кумулирано с наказание по чл. 37, ал. 1, т. 7 НК, които е преценил в тяхната съвкупност и взаимовръзка, излагайки подробни аргументи за значимостта на всяко от тях при определяне на справедливия размер от 10 000 лв. на процесното обезщетение за неимуществени вреди. Паралелно воденото срещу ищеца наказателно производство, приключило с влязла в сила осъдителна присъда, е съобразявано единствено от гледна точка на личността на увредения и интензивността на търпените неимуществени вреди от процесното наказателно преследване, които са със значително по-ниска интензивност от интензивността на вреди, които биха били понесени, ако отсъстваше друго наказателно производство. В горепосочения контекст, терминологично неточното и неправилно позоваване на т. 11 ТР № 3/22.04.2005г. по тълк. гр. д. № 3/2004г. на ОСГК на ВКС от въззивния съд и извеждането на глобален размер на обезщетение за неимуществените вреди от двете паралелни наказателни производства, при положение че за това, което е приключило с осъдителна присъда, неимуществени вреди въобще не се дължат, не е в състояние и не се е отразило на решаващата дейност на въззивния съд при определяне на справедливия размер на процесното обезщетение за неимуществени вреди по смисъла на чл. 52 ЗЗД, както и на изложените във връзка с нея решаващи мотиви във въззивното решение. Поради гореизложеното атакуваното въззивно решение е изцяло в съответствие с горецитираната практика на ВС и ВКС, при което не е налице релевираното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Наведената очевидна неправилност на обжалваното решение също не е осъществена. Тя се отнася само до квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт: допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма, на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, както и при грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти. Касаторът - ищец не е изложил аргументи за очевидна неправилност, различни от тези, сочени за основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК и от изложените обстоятелства за неправилност по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, които не покриват горепосоченото съдържание на квалифицирани състави на неправилност на въззивното решение. Не са налице и основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 ГПК за допускане на искания касационен контрол поради вероятна нищожност и вероятна недопустимост на обжалвания акт. Водим от гореизложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение