Определение № 709 от 29.09.2023 г. на ВКС по т. д. № 2525/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК, образувано по частна касационна жалба на ищеца ЗК „Лев инс“ АД. Ответниците „Авус Международно регулиране на щети“ ЕООД & Ко. КД, Австрия, и „Авус Интернационал“ СРЛ, Румъния, оспорват жалбата. По допускането на касационното обжалване по реда на чл. 288 вр. чл. 274, ал. 3 ГПК съдът прие следното. Първоинстанционният съд е прекратил производството по предявените срещу ответниците осъдителни искове, основани на неизпълнение на задължения на ответниците по сключени между тях и ищеца договори. За да потвърди определението, въззивният съд е приел, че от страна на втория ответникът възражението за липса на международна компетентност е направено своевременно, с подадения в срок отговор на исковата молба, като е приел за установено, че исковата молба е била връчена на ответника на 08.10.2021 г. По същество е приел, че липсата на международна компетентност произтича от правилото по чл. 7, параграф 1 от Регламент /ЕО/ № 1215/2012 с оглед уговореното от страните място на изпълнение на задълженията на ответниците по процесните договори за предоставяне на услуги, евентуално от общото правило по чл. 4 от регламента, а именно с оглед седалището на ответниците. Разглеждайки относимите към предмета на частното производство клаузи на двата договора, съдът е приел също, че не е налице предвиденото в чл. 25 от регламента изключение – пророгационно споразумение, доколкото с тези клаузи страните не са направили избор на съд, а са посочили възможността споровете да бъдат подчинени на юрисдикцията на различни съдилища, както по седалище на ищеца, така и по седалище на ответниците, като не са предвидени ясни критерии за компетентност на едните и на другите съдилища. Допускане на касационното обжалване се иска на основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 2 и пр. 3 ГПК, както и по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. Не се установяват данни за вероятна недопустимост на въззивното определение по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК. Тезата за недопустимост, както на въззивното, така и на потвърденото първоинстанционно определение, се обосновава с това, че въпросът за международната компетентност в конкретния случай е окончателно решен със задължително за инстанциите по същество определение на ВКС по ч. т. д. № 2175/2020 г. Оплакването е неоснователно. С посоченото определение на ВКС предходните определения на въззивния и първоинстанционния съд за прекратяване на производството поради липса на международна компетентност са отменени, но по съображение, че първоинстанционният съд недопустимо е извършил служебна проверка в тази насока преди да е връчил преписи от исковата молба на ответниците с оглед правилото на чл. 26, параграф едно от регламента. Следователно задължителната сила по чл. 278, ал. 3 ГПК на касационното определение се отнася до необходимостта от връчване на преписи от исковата молба, без да изключва възможността за повторна преценка на международната компетентност след връчването на такива преписи и съответното предявяване на възражения от ответниците в тази насока. Не се установяват и данни за очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Съгласно установената последователна практика на ВКС такава неправилност е налице при установими от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. В разглеждания случай от мотивите на обжалваното определение не се установява да е налице очевидна неправилност в посочения по-горе смисъл. Определението нито е явно необосновано при грубо нарушаване на правилата на формалната логика, нито се основава на приложение на несъществуваща или отменена норма или приложение на норма в смисъл, противоположен на действителния. В конкретния случай очевидната неправилност се извежда от нарушени от въззивния съд основни принципи на гражданския процес, с което незаконосъобразно е отказана дължимата защита и съдействие по подадената искова молба, а именно, че въззивният съд неправилно е интерпретирал относимите договорни клаузи, неправилно е тълкуват и приложил чл. 25 от регламента и в нарушение на процесуалния закон е извършил тълкуването и приложението в разрез с правилата на логиката и при вътрешно противоречие на мотивите, както и че не е обсъдил всички изложени в частната жалба възражения. Изложените оплаквания обаче са такива по правилността на въззивното определение, доколкото не се отнасят до приложение на норма в противоположен на действителния смисъл, респ. на несъществуваща или отменена норма, нито грубо нарушение на правилата на формалната логика като признаци на квалифицираната форма на неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, обосноваваща директен достъп до касация. Поради това във връзка с посочените оплаквания касационно обжалване може да бъде допуснато само при надлежно обосноваване на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. По чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС и с решения на Съда на ЕС по въпросите: 1) за задължителния характер на влязлото в сила определение на горестоящ съд, с което се отменя преграждащ производството акт на долустоящ съд, както и произтичащото от тази отмяна задължение на първоинстанционния съд да реши спора по същество; 2) за задълженията на съда, ако по делото са представени документи на чужд език без превод на български – съдът задължен ли е да укаже на страната да представи такъв и как следва да процедира по-нататък, както и може ли да обсъжда такъв документ, без да е изпълнено това условие; 3) дали призоваването и участието по делото на ответника по иска, за когото е установено, е обичайното му местопребиваване е в държава членка на Европейския съюз следва да става при съблюдаване на правилата на международния граждански процес /на процесуалноправните норми на правото на Европейския съюз/; 4) за правното значение на изискването за наличие на достоверна дата; 5) за доказателствената сила на частен свидетелстващ документ; 6) за приложение критериите на чл. 20 ЗЗД и целта на тълкуването на договорни клаузи при спор между страните относно действителното съдържание на постигнатото при сключване на договора общо съгласие и целените с договора правни последици; 7) длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички възражения и доводи на страната, допустими и относими към предмета на спора, фактите, на които се основават и доказателствата за тях; 8) уговорката, че съдилищата в държавите членки по седалището на всяка от страните по договора са възможна компетентна юрисдикция за разрешаване на спорове по въпросите, възникващи от сключеното споразумение, покрива ли изискванията на чл. 25 от Регламент (ЕС) № 1215/2012 и обосновават ли неговото приложение. По първия въпрос не е налице специалната предпоставка по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК предвид липсата на противоречие между въззивното определение и постановеното предходно касационно определение съобразно изложеното по-горе във връзка с основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК. Вторият, четвъртият и петият въпрос не отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото не са били предмет на обсъждане от въззивния съд. Третият въпрос също не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото изводът на въззивния съд се основава на приетия за установен факт на връчване на преписа от исковата молба на втория ответник въз основа на представената призовка, без да е обсъждан въпросът за приложимия ред за връчване на съдебните книжа. По шестия въпрос също не е обосновано значение на същия за решаващите мотиви на въззивния съд, доколкото изложението по чл. 280 ГПК и в касационната жалба се ограничава до възпроизвеждането на относимата към въпроса практика на ВКС и оспорването на правилността на даденото от въззивния съд тълкуване, не са изложени конкретни аргументи за обосноваване на допуснато от въззивния съд отклонение от установените в чл. 20 ЗЗД критерии. Седмият и осмият въпрос, като отнасящи се според дадената аргументация до приложението на чл. 25, от Регламента, не отговарят на общото изискване за допускане на касационно обжалване, предвид приетото от въззивния съд, че процесните клаузи не установяват ясни критерии, според които да се определи международната компетентност на посочените в тях различни съдилища. Допускането на касационно обжалване се иска и на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК във връзка с въпросите: 9) има ли изразено съгласие от страните по договора за избор на компетентен съд по чл. 25 от регламента, когато в договора е налице уговорка, че съдилищата в държавите членки по седалището на всяка от страните са възможна компетентна юрисдикция за разрешаване на спорове по въпросите, възникващи от сключеното споразумение; 10) уговорката, че съдилищата в държавите членки по седалището на всяка от страните са възможна компетентна юрисдикция за разрешаване на спорове по въпросите, възникващи от сключеното споразумение, покрива ли изискванията на чл. 25 от регламента и обосновава ли неговото приложение; 11) при предприета процедура по връчване съгласно чл. 4-11 от Регламент (ЕО) № 1393/2007 може ли съдът да приеме за валидно връчване на определена дата в съответствие със законодателството на държавата адресат въз основа на документ, различен от удостоверението по чл. 10 от същия регламент и ако да – въз основа на какъв документ, или следва да стори това единствено въз основа на такова удостоверение; може ли да стори това въз основа на поставен от ответника-адресат входящ номер, т. е. на изходящ от ответника частен запис/изявление. Поддържа се, че по тези въпроси липсва трайна и безпротиворечива практика на българските съдилища, която да дава отговор конкретно на тези въпроси по изричен начин, като значението им за точното прилагане на закона и за развитието на правото произтича от връзката им с международната компетентност по граждански и търговски дела и правилното приложение от българските съдилища на разпоредбите на Регламент (ЕС) № 1215/2012. Според разясненията по т. 4 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК основанието „значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото“ изисква наличието на едно от следните условия: 1) създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, която следва да бъде изменена; 2) съдебна практика, създадена при остарели правна уредба или обществени условия, която следва да бъде осъвременена поради настъпили изменения в уредбата или обществените условия; 3) непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, поради което съдебната практика следва да бъде създадена или осъвременена. В разглеждания случай не се обосновава нито една от посочените форми на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не се твърди по поставения въпрос да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена. Не се поддържа също да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика. Поддържа се липса на практика (което се свързва с третата форма на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК), без обаче да се обосновава наличие и на останалите елементи на тази форма – да е налице непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която именно да налага създаването на съдебна практика. Аргументи в тази насока не са изложени, което е достатъчно основание да не се допусне касационно обжалване. По изложените съображения касационно обжалване не следва да се допуска. Направеното искане за отправяне на преюдициално запитване до Съда на ЕС следва да се остави без уважение. Производството по преюдициално запитване съгласно чл. 267 ДФЕС има за предмет валидност или тълкуване на актове на съюза. Предпоставка за отправяне на преюдициално запитване е необходимостта от тълкуване на разпоредба от правото на съюза, каквато необходимост в разглеждания случай не се обосновава. Напротив, изрично се сочи, че съответните разпоредби от правото на ЕС са ясни, като не са формулирани и каквито и да било правни въпроси в тази насока. С тези мотиви съдът