Определение № 168 от 25.01.2024 г. на ВКС по т. д. № 2715/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Л. И. В., представлявана от адв. Р. И., срещу решение № 919 от 22.06.2022г. по гр.д. № 1598/2021г. на Софийски апелативен съд, 2 състав, с което е потвърдено решение № 261254 от 25.02.2021г. по гр.д. № 2416/2019г. на СГС, I – 19 състав в частта, с която е отхвърлен предявеният от касатора против „Банка ДСК” ЕАД главен иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК вр. чл.26, ал.1, пр.1 и пр.3 ЗЗД за прогласяване нищожност на договор за банков кредит от 10.07.2006г. поради противоречие със ЗЗП и добрите нрави и е отхвърлен частично предявеният евентуален иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК вр. чл.26, ал.1, пр.1 и пр.3 ЗЗД за прогласяване нищожност на клаузата на чл.7 от същия договор.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно, като излага доводи за противоречието му с материалния закон и съдопроизводствените правила. Твърди, че въззивният съд не е изложил мотиви по аргументите ѝ за нищожност на разпоредбата на чл.7 в цялост и за нищожност на договора, вместо което при неправилно тълкуване на договора и в противоречие с волята на страните е повторил, че те са се споразумели за фиксиран лихвен процент. Сочи, че при липса на изразена в договора воля кредитополучателят да заплаща 6,79% лихва за целия срок, каквато и стойност съдът да реши да приложи, ще се стигне до промяна на волята на страните, а направеното от въззивния съд тълкуване е изцяло в полза на кредитора. Поради това поддържа, че посоченият порок на договора е достатъчен, за да бъде обявен същият за изцяло нищожен. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК релевира основанията на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК, като сочи следните материалноправни въпроси:

1. Адекватно и ефективно средство за преустановяването на практиката за включването на неравноправни клаузи в потребителски договор ли е тълкуването, че при нищожност на клаузата относно промяната на ГЛП/БЛП следва да се прилага първоначално посоченият в договора лихвен процент, при условие че страните са се споразумени за променлив лихвен процент? Твърди се, че по въпроса е налице основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК поради противоречие с т.37 от решение от 25.11.2020г. по дело С-269/19г. на СЕС, а при условията на евентуалност – че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

2. Решението на националния съд да се прилага първоначалният ГЛП за целия срок на договора, макар страните да са договорили променлив лихвен процент, съставлява ли допълване на договора с цел отстраняване на порока как да се изчислява ГЛП, като променливият ГЛП е превърнат във фиксиран такъв? Твърди се наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради противоречие с решение № 77 от 22.04.2014г. по гр.д. № 4452/2014г. на ВКС и чл.280, ал.1, т.2 ГПК поради противоречие с решение от 14.06.2012г. по дело С-618/10г. на СЕС, а при условията на евентуалност – на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

3. Благоприятно ли е за потребителя тълкуването, че трябва да се прилага първоначално посоченият в договора ГЛП? Твърди се, че по въпроса са налице основанията на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.

4. Може ли да се приеме, че е действителна разпоредба, в която липсва посочена формула на изчисляване на базов лихвен процент, а е посочено единствено каква е цифровата му стойност към момента на сключване на договора, като същевременно от съдържанието на договора се установява, че страните са договорили променлив базов лихвен процент? Твърди се, че по въпроса е налице противоречие с решение от 03.03.2020г. по дело С-125/2018г. на СЕС.

5. Ако клаузата за промяна на годишния лихвен процент е нищожна, може ли да се обяви нищожност на договора за кредит, ако по отношение на същия вече е обявена предсрочна изискуемост или пък е изплатен към датата на постановяване на съдебното решение? Твърди се, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

Ответникът „Банка ДСК” АД, представляван от гл.юрисконсулт Я. П., представя отговор, с който оспорва касационната жалба, като излага съображения за нейната неоснователност.

Третото лице-помагач на страната на ищеца Р. М. М. не представя отговор на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Първоинстанционният съд е бил сезиран с предявени от Л. И. В. против „Банка ДСК” ЕАД иск за нищожност на сключения между тях договор за ипотечен кредит от 10.07.2006г. поради нищожност на клаузата на чл.7 от същия, а при условията на евентуалност - иск за нищожност на клаузата на чл.7 от същия договор.

С първоинстанционното решение е отхвърлен предявеният от ищцата главен иск и е прогласена нищожността на клаузата на чл.7 от договора за ипотечен кредит в частта ѝ на израза „лихва, формирана от БЛП за този вид кредит, определян периодично от касатора”, като е отхвърлен искът за прогласяване нищожност на клаузата в останалата ѝ част.

Първоинстанционното решение е обжалвано от ищцата в частта, в която са отхвърлени предявените искове.

Въззивният съд е приел за безспорно установено, че на 10.07.2006 год. между Р. М. М. и Л. И. М. - като кредитополучатели, и „Банка ДСК” ЕАД - като кредитор, е сключен договор за ипотечен кредит, по силата на който банката е предоставила на ищците кредит в размер на 27 000 евро с цел закупуване на жилище. Посочил е, че съгласно чл.7 от договора кредитополучателя заплаща лихва, формирана от БЛП за този вид кредит, който се определя периодично от кредитора, и надбавка, която може да бъде намалена за този вид кредит с отстъпка съгласно условията за ползване на префенциален лихвен процент по програма ДСК „Уют”, като към датата на сключване на договора БЛП е 3.69 %, стандартната надбавка е в размер на 5.3 процентни пункта и е намалена с отстъпка от 0.5 % или лихвеният процент по кредита е общо 6.79 %. Намерил е за неоснователни доводите на жалбоподателя за нищожност на целия договор за ипотечен кредит поради нищожността на клаузата на чл.7 от същия, предвиждащ възможност на кредитора едностранно да променя лихвения процент по него, респ. липсата на изискуема методика, по която тази промяна да се предприема, което противоречало на чл.58 ал.1 т.2 от ЗКИ. Въззивният съд, съобразявайки нормата на чл.430, ал.1 от ТЗ, установяваща естеството и съдържанието на договора за банков кредит, е приел, че не може да се обоснове извод за нищожност на договора за кредит на сочените от ищцата основания. Тълкувайки на основание чл.20 от ЗЗД съдържанието на същия, е приел, че страните биха сключили договора и без наличието на клаузата, на която се позовава ищцата, заявявайки иска си за прогласяване на същия в неговата цялост, поради което е намерил за изпълнено изискването на чл.26, ал.4 от ЗЗД. Същевременно с това е посочил, че евентуалната нищожност на клаузата на чл.7 от договора в частта, даваща възможност на кредитора да променя едностранно ГЛП, не би попречила същият да продължава да действа за страните по останалите условия, тъй като може да се изпълнява и без тази клауза, доколкото в същата страните са постигнали съгласие размерът на лихвата да е фиксиран – 6,79%, респ. в частта, съдържаща уговорка за едностранната й промяна от страна на банката, тя няма да бъде обвързваща потребителя. Приел е за неоснователни и твърденията, че запазване на договора би противоречало на добрите нрави, тъй като неблагоприятните последици от прилагането на нищожните клаузи ще останат в тежест на ищцата, като е намерил, че даденото при начална липса на основание подлежи на връщане чрез кондикционния иск по чл.55 от ЗЗД.

Настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване.

Поставените от касатора първи два въпроса са предпоставени от съдържащото се в тях твърдение, че със сключения между страните договор е уговорен променлив лихвен процент. Така формулирани, въпросите не съответстват на решаващите мотиви на въззивния съд, който не е приел, че страните са договорили променлив лихвен процент, а след тълкуване на волята на страните е приел, че те биха сключили договора и без наличието на клаузата на чл.7 в частта, даваща възможност на кредитора едностранно да променя ГЛП, както и че в останалата обвързваща страните клауза те са постигнали съгласие размерът на лихвата да е фиксиран – 6,79%. Дори и да се приеме, че тези два въпроса, както и формулираните трети и четвърти въпроси, отнасящи се до преценката дали при констатирана от съда нищожност по чл.146 ЗЗП на уговорка в клауза от договор за банков кредит, предвиждаща право за банката - кредитор да променя едностранно размера на договорната възнаградителна лихва по кредита, обуславя нищожност и на съдържащата се в същата клауза уговорка за заплащане от кредитополучателя на договорна лихва в конкретно определен размер, са обуславящи изхода на делото, по отношение на тях не са налице сочените основания на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. Въпросите не са решени в противоречие с решение № 77 от 22.04.2014г. по гр.д. № 4452/2014г. на ВКС, но което се позовава касаторът, тъй като същото не съдържа произнасяне по тях. С това решение е прието, че съдът не следва да допълва неравноправните клаузи с цел да отстрани порока им и при съмнение има право да тълкува тези клаузи по благоприятен за потребителя начин във връзка с всички останали клаузи на договора, като вземе предвид вида на стоката и услугата. По поставените въпроси е формирана постоянна практика на ВКС, обективирана в решение № 92/09.09.2019г. по т.д.№ 2481/2017г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 9 от 27.02.2020г. по т.д. № 62/2019г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 50058 от 14.07.2023г. по т.д. № 1004/2022г. на ВКС, ТК, I т.о. Прието е, че при конкретна преценка на клаузи от договори за кредит, в които размерът на възнаграждението (лихвата) на търговеца е изразен в абсолютна стойност като процент към момента на сключване на договора, е спазено изискването за яснота и разбираемост. Съображенията са изведени от възмездния по дефиниция характер на договора за банков кредит съгласно чл.430, ал.1 във връзка с ал.2 от ТЗ, при който заплащането на лихвата представлява насрещна престация на кредитополучателя за ползването на предоставените парични средства. Посочването на задължение за лихва в отнапред известен размер не нарушава изискването за добросъвестност и не води до значително неравновесие между правата и задълженията на банката и на заемополучателя. Направено е разграничение, че клауза в договор за банков кредит, с която е постигнато съгласие дължимата от кредитополучателя цена по възмездния договор за банков кредит да се формира от два компонента - БЛП с точно определен към датата на подписване на договора размер в проценти и договорна надбавка, с възможност за промяна на цената (лихвата), обусловена от промяна на БЛП, но при липса на ясна методика и условия за промяната, доведена до знанието на кредитополучателя, е неравноправна по смисъла на чл.143, т.10 и т.12 от ЗЗП и нищожна съгласно чл.146 от ЗЗП, но само в частта, даваща право на банката - кредитор да променя едностранно лихвата при промяна на БЛП, но не и в частта, определяща дължимата към момента на сключване на договора лихва, включваща БЛП и договорна надбавка в определен размер.

Не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК поради липса на противоречие с решение от 14.06.2012г. по дело С-618/10г. на СЕС и решение от 03.03.2020г. по дело С-125/18г. на СЕС, на които се позовава касаторът, тъй като в тях не е налице произнасяне в поддържания от касатора смисъл. В първото от решенията по въпроса относно последиците от констатирането на неравноправен характер на договорна клауза, уреждаща механизъм за определяне на променлив лихвен процент по договор за кредит, е прието, че след констатирането на неравноправния характер на такива клаузи и когато този договор не може да се изпълнява след премахването на съответните неравноправни клаузи, обявяването на посочения договор за недействителен би имало особено неблагоприятни последици за потребителя и не съществува никаква диспозитивна разпоредба от националното право, националният съд трябва, като вземе предвид цялото вътрешно право, да вземе всички необходими мерки, за да защити потребителя от особено неблагоприятните последици, които би могло да породи обявяването на посочения договор за недействителен. Във второто решение е прието, че договорна клауза, с която се определя променлив лихвен процент в договор за ипотечен кредит, трябва не само да бъде понятна от формална и граматическа гледна точка, но и да позволява на среден потребител, относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен, да разбере конкретното функциониране на начина на изчисляване на същия лихвен процент и съответно да прецени въз основа на точни и понятни критерии потенциално значимите икономически последици от такава клауза за финансовите му задължения. Въззивният съд съобразно тези разрешения е приел, че уговорката в частта, даваща възможност на кредитора едностранно да променя ГЛП, е неравноправна и не обвързва страните, с оглед на което е приложил уговорения от тях и ясно посочен размер на лихвата - 6,79%.

Наличието на формирана постоянна практика по поставените от касатора въпроси, която не се нуждае от промяна или осъвременяване и от която въззивният съд не се е отклонил, обуславя извода за липсва на допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

Формулираният пети материалноправен въпрос не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не е обсъждан от въззивния съд и не е обусловил решаващите му изводи. Изходът на спора не е обусловен от съобажения относно това дали вече е обявена предсрочна изискуемост на кредита или пък същият е изплатен към датата на постановяване на съдебното решение, поради което липсва произнасяне по поставения въпрос.

При този изход на делото на касатора разноски не следва да се присъждат. На ответника следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лева.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение