Определение № 5021 от 04.11.2025 г. на ВКС по д. № 1171/2025 г.

Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК.

ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на Софийски градски съд срещу въззивното решение на Софийски окръжен съд /ОС/ по гр.д. №409/23 г. и по допускане на обжалването. С обжалваното въззивно решение касаторът е осъден да заплати на Е. М. на осн. чл.2б ЗОДОВ сумата 3 000 лв., обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва от 15.02.19 г. и сумата 7200 лв. – обезщетение за имуществени вреди, ведно със законната лихва от 23.07.18 г., като обезщетените вреди са следствие от нарушаване на правото на ищцата на разглеждане и решаване в разумен срок на нчхд №23623/12 г. по описа на СРС.

Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима.

За допускане на обжалването касаторът се позовава на вероятна недопустимост и евентуално - на очевидна неправилност на въззивното решение. Намира, че СГС недопустимо е осъден за цялата продължителност на нчхд №23623/12 г. на СРС, в отклонение от искането в исковата молба обезщетение да се присъди само за забавеното разглеждане на нчхд №5047/16 г. на СГС. По същите съображения касаторът се позовава и на очевидна неправилност на въззивното решение. Сочи и други основания за това – ищцата М. е завела иска по чл.2б ЗОДОВ с твърдения, че са нарушени правата й за разглеждане и решаване в разумен срок на нчхд, по което тя има качеството на пострадала. В обжалваното въззивно решение е прието, че са накърнени правата на ищцата като пострадала от престъпление да получи справедливост, възмездие и спокойствие, постигайки наказване на извършителя, а не получаване на гражданско обезщетение. Така с въззивното решение е дадена защита на материално право и субект, по отношение на които чл.2б ЗОДОВ не се прилага. В тази насока касаторът се позовава на самия текст на чл.6 ЕКЗПЧОС, който визира като легитимирано обвиненото лице и на решения на ЕСПЧ, които според касатора следва да се тълкуват в смисъл, че чл.6 ЕКЗПЧОС не се прилага в случаи, при които целта на пострадалия при встъпването му в наказателното производство / като граждански ищец или частен обвинител/ е да постигне наказване на извършителя, а не да получи лично гражданско обезщетение. Така според касатора нормата на чл.2б ЗОДОВ е приложена от въззивния съд в противоположен, несъответстващ на пар.6 от Конвенцията смисъл. Навежда още в хипотезата на чл.280, ал.2 ГПК основание за отвод на вещото лице от СПЕ.

Касаторът се позовава и на чл.280, ал.1,т.1 ГПК. Поставя като значими за спора и решени от въззивния съд в противоречие с цитираната практика на ВКС следните прави въпроси:

1. Задължен ли е въззивният съд да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК като изложи фактическите си и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл.263, ал.1 ГПК?

2. Какво е съдържанието на понятието „справедливост“, изведено като принцип при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди в рамките на претенция, заведена по ЗОДОВ?

3. Въз основа на какви критерии съдът определя обезщетението за неимуществени вреди по иск по чл.2б, ал.1 ЗОДОВ?

4. Достатъчно ли е само единствено да бъдат формално изброени тези критерии или следва решаващият състав на съда да извърши задължителна преценка на всички установени по делото, релевантни, обективно съществуващи обстоятелства и да посочи значението им за размера на неимуществените вреди?

По допускане на обжалването ВКС намира следното: Въззивният съд е приел, че първият критерий, който съдът следва да прецени по заведения иск с пр. осн. чл.2б ЗОДОВ е общата продължителност на производството. Производството по заведеното на 21.12.12 г. пред СРС нчхд №23623/15 г., по тъжба на ищцата срещу Г. Б. за престъпление по чл.148, ал.1,т.2, вр. с чл.146, ал.1 НК, извършено на 12.10.12 г., е продължило 2 г., 4м. и 21дни. Проведени са 9 съдебни заседания. С присъда от 20.05.15 г. първоинстанционният съд е оправдал подсъдимата Б. и с допълнително определение от 18.06.15 г. й е присъдил деловодните разноски.

Присъдата е обжалвана от тъжителката и с решение от 10.11.15 г. на СГС е отменена изцяло поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на СРС.

След връщането му на първата инстанция делото е образувано като нчхд №19383/15 г. и производството по него е продължило 10м. и 4 дни. Проведени са 6 съдебни заседания. С присъда от 16.09.16 г. СРС е признал подсъдимата Б. за виновна за извършено спрямо тъжителката престъпление по чл.148, ал.1,т.1 и 2, вр. с чл.146, ал.1,вр. с чл.26, ал.1 НК за част от деянията, като на осн. чл.78а, ал.1 НК я е освободил от наказателна отговорност и й е наложил административно наказание глоба. За друга част от деянията подсъдимата била оправдана. С присъдата в нейна тежест били възложени деловодни разноски в размер на 4 570 лв.

Присъдата е обжалвана от подсъдимата Б. и е образувано вхчхд №5047/16 г. на СГС. Въззивното производство продължило 7 месеца, били насрочени две съдебни заседания, първото от които било отложено по молба на подсъдимата. В съдебно заседание на 21.03.17 г. бил даден ход на съдебните прения и делото било обявено за решаване. С решение на СГС от 15.06.17 г. била потвърдена осъдителната първоинстанционна присъда.

По молба на осъдената на 3.10.17 г. главният прокурор на РБ направил искане пред САС за възобновяване на наказателното дело на осн. чл.422, ал.1,т.5 НПК. С решение от 14.02.18 г. САС възобновил производството по нчхд №5047/16 г., отменил постановеното решение от 15.06.17 г. и потвърдената с решението първоинстанционна присъда в осъдителната й част и прекратил наказателното производство на осн. чл.24, ал.1,т.3, вр. с чл.81, ал.3, вр. с чл.80, ал.1,т.3 НК поради изтекла на 12.04.17 г. абсолютна давност. Делото било върнато на СРС на осн. чл.306, ал.1,т.4 НПК за произнасяне по разноските. Тъжителката била осъдена да заплати на подсъдимата деловодни разноски в размер на 7200 лв., които й превела по банков път с платежно нареждане от 10.02.20 г.

При тези данни въззивният съд е приел, че общата продължителност на заведеното от ищатаа като частен тъжител нчхд е 4 г.,5м. и 15 дни – от 21.12.12 г. до 15.06.17 г.

При преценката за спазване на разумния срок за разглеждане на делото въззивният съд е приел, че фактите, които е следвало да бъдат установени с оглед на повдигнатото обвинение, не се отличават с особена сложност. Не се е налагало да се приложи чужд закон, нито получаване на документи от чужбина и разпит на множество свидетели. Частната тъжителка е с добро процесуално поведение – депозирала е тъжбата в двумесечен срок и делото не е отлагано поради нейно неправомерно поведение и злоупотреба с права. Това сочи, че наказателното дело е било от значение за тъжителката и тя е искала възможно най-бързо да изчисти доброто си име.

Правото на тъжителката на разглеждане на делото в разумен срок е нарушено – значим в тази насока факт според въззивния съд е и погасяването на наказателното преследване по давност. Ищцата като пострадала от престъплението е материалноправно легитимирана да води иска по чл.2б ЗОДОВ – нейните права са засегнати от неоправданото забавяне на наказателното производство и изходът му е от съществено значение за тези права. Според практиката на ЕСПЧ разглеждането на делата в разумен срок е с цел съхраняване на доверието на обществото в правораздавателната система и възмездяване на чувството за справедливост на страните, както по отношение на лицата, спрямо които е инициирано наказателното преследване, така и по отношение на пострадалите. Съществен критерий за определяне на разумната продължителност на делото е и значението му за лицето, което не се преценява само с оглед крайния резултат от производството, но и с оглед на предмета му. Правото да се получи справедливост, възмездие и спокойствие, че виновните ще бъдат наказани е толкова по –интензивно засегнато, колкото по-значими са накърнените от престъплението права. В случая накърнени са честта и достойнството на тъжителката – затова и изходът на делото и значимостта му за ищцата следва да се отчетат по иска с пр. осн. чл.2б ЗОДОВ.

При определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд е преценил ангажираните от ищцата доказателства/ св. показания и съдебно психиатрична експертиза –СПЕ/ за негативните й психоемоционални преживявания – ищцата била разочарована, стресирана, отчаяна и изнервена от бавенето на делото, загубила надежда за справедливост, въпреки активността й в наказателното производство. След прекратяване на производството поради изтекла абсолютна давност се сринала, изпаднала в тежко състояние на фрустрация и тревожно-депресивна реакция. Наред с това ОС е отчел и другите значими за определяне на обема и изражението на моралните вреди обстоятелства – личността на увредената, начинът й на живот, ценностната й система, професионалната и социалната й биография на журналист и активен участник в обществения живот, медийната разгласа на случая, отражението на забавеното дело върху личния, обществения и професионалния й живот. След преценка на всички тези значими за обезвредата обстоятелства е присъдил на ищцата обезщетение за неимуществени вреди от 3000 лв., на осн. чл.2б ЗОДОВ. Присъдил й е и обезщетение за имуществени вреди от 7 200 лв., в размер на разноските по нчхд, платени от ищцата заради забавянето му, довело до прекратяване на наказателното производство поради изтекла абсолютна давност и осъждането й като тъжителка да заплати разноските на противната страна.

При тези данни по делото неоснователни са доводите на касатора СГС за вероятна недопустимост и очевидна неправилност на въззивното решение – обезщетението е присъдено за забавата на СГС допусната по образуваното по частна тъжба на ищцата първоначално под №23623/12 г. на СРС наказателно частно производство, развило се пред ответния СГС като нчхд №5047/16 г. В исковата молба ищцата макар и лаконично се е позовала на цялото нчхд производство и допуснатата от съда забава /л.5,абз. последен/ като е акцентирала на тази в края му – по нчхд №5047/17 г. на СГС при постановяване на окончателната инстанционна присъда. Правото на пострадалия от престъпление да води иска по чл.2б ЗОДОВ без сочените от касатора ограничения, е несъмнено изведено, както в практиката на ЕСПЧ, на която се е позовал въззивният съд, така и в тази на ВКС. Така напр. в р. по гр.д. №3356/21 г. на трето г.о. и р. по гр.д. №1701/21 г. на четвърто г.о. е посочено: по смисъла на Конвенцията понятието "при определяне на неговите граждански права и задължения" обхваща всеки гражданин, чиито права и задължения се засягат пряко от производството, включително и от досъдебното, тоест и лицето, пострадало от престъпление, каквото качество съобразно разпоредбата на чл. 76 НПК има частният обвинител. Разпоредбата на чл. 6 от Конвенцията може да се приложи дори при отсъствие на искане за парично обезщетение – достатъчно е изходът от производството да е решаващ за въпросното "гражданско право"/ параграф 65 от делото Перез срещу Франция, пар. 66 от делото М. де Азеведо срещу Португалия и пар. 29 от делото Хелмърс с/у Швеция -Европейски съд по правата на човека/.

Наведените от касатора основания за отвод на в.л. от СПЕ не се обхващат от осн. по чл.280, ал.2 ГПК – те сочат на осн. по чл.281,т.3 ГПК, за което ВКС не се произнася в това производство/ ТР №1/19.02.10 г. ОСГТК/.

Не е налице и соченото от касатора осн. по чл.280, ал.1,т.1 ГПК по поставените правни въпроси:

Във връзка с първия въпрос въззивният съд е обсъдил защитните възражения на касатора/отв. по иска/. По отношение на представеното от въззивника решение от 16.09.20 г. на СГС по друго водено от ищцата производство по чл.2б ЗОДОВ, въззивният съд е приел, че другото производство не разкъсва причинно-следствената връзка между неразумната продължителност по конкретното дело и търпените вследствие на забавата вреди – стрес, загуба на доверие в институциите, безпомощност и неудовлетвореност. Обсъдени са и другите решаващи възражения и доводи на ответника по иска, видно от изложеното по-горе. За заключението на вещото лице е прието, че е логично и мотивирано, кореспондира с другите доказателства по делото и няма основание да не бъде кредитирано. Така въззивното решение не противоречи, а напротив – съответства на сочената от касатора практика на ВКС.

Въззивният съд не се е отклонил от трайната практика на ВКС и по въпросите, свързани с определянето на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост – обсъдил е всички конкретни обстоятелства на случая с оглед заявената за обезщетяване вреда, преценил ги е и е посочил значението им за определяне на обезщетението / ППВС №4/68 г./. Оценени са при определяне на обезщетението общата продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните процесуални или законни представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и всички други факти, които са от значение за спора – личността на пострадалата ищца и значението на делото за нея, медийната му разгласа, негативното въздействие на забавата и на изхода от наказателното дело в случая върху живота, здравето и поведението на ищцата/ р. по гр.д. №924/19 г. на четвърто г.о., р. по гр.д. №339821 г. на трето г.о., р. по гр.д. №4482/17 г. на четвърто г.о. на ВКС и др./.

Не са налице сочените от касатора основания за допускане на обжалването. Касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, а на ответницата по жалба следва да се присъдят поисканите с отговора разноски в размер на 750 лв., за адвокатско възнаграждение, чието плащане е удостоверено с приложения договор за правна помощ.

Поради изложеното ВКС на РБ, трето г.о.