Определение № 333 от 27.05.2022 г. на ВКС по т. д. № 1565/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на В. И. Г., чрез процесуален пълномощник, и на „Първа инвестиционна банка“ АД, с ЕИК[ЕИК], чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 10084 от 22.01.2021 г. по в.гр.д. № 334/2020 г. по описа на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, четиринадесети състав. „Първа инвестиционна банка“ АД обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение от 13.06.2019 г. по гр.д. № 5007/2018 г. на Софийски градски съд, I ГО, десети състав, в обжалваната му осъдителна част, с която банката е осъдена да заплати на В. И. Г. на основание чл. 59 ЗЗД сумата от 96 968.24 лв. и законната лихва върху нея, считано от 16.04.2018 г., представляваща размера, с който се е обогатила без основание поради спестени разходи, съответстващи на размера на задатъка за участие в три поредни публични продани по изп. дело № 20127190400632 по описа на ЧСИ С. Я., за сметка на имуществото на претърпялото обедняване лице, чийто дълг не е бил намален с тези суми в изпълнителното производство. В. И. Г. обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено същото първоинстанционно решение в отхвърлителната му част, с която искът по чл. 59 ЗЗД е отхвърлен за разликата над уважения до пълния претендиран размер от 157 295 лв. В касационната жалба на „Първа инвестиционна банка“ АД се поддържат оплаквания за недопустимост, материална и процесуална незаконосъобразност и необоснованост на въззивното решение в обжалваната от този касатор осъдителна част. Недопустимостта на въззивното решение се аргументира с твърдението, че в нарушение на диспозитивното начало и излизайки извън посочените от ищцата твърдения и оплаквания, съставът на Апелативен съд – София е подменил волята на ищцата и се е произнесъл по непредявен иск – първоначално от Софийски градски съд е прието, че е сезиран с иск с правно основание чл. 49 ЗЗД във връзка с чл. 45 ЗЗД; същата квалификация е залегнала в проекта за доклад по делото, но в съдебното решение съдът е разгледал и се е произнесъл по иск с правно основание чл. 495 ГПК; Апелативен съд – София, от своя страна, е приел, че искът е с правно основание чл. 59 ЗЗД, като трите иска имат различен предмет, различни обстоятелства, които подлежат на доказване, както и различна доказателствена тежест, макар да произтичат от една и съща фактическа обстановка. В частта, с която първоинстанционното решение е потвърдено в неговата осъдителна част, кредитната институция изразява несъгласие с извода на въззивния съд, че в конкретния казус ищцата не разполага с иск за защита против ответника, поради което са налице предпоставките на фактическия състав на неоснователното обогатяване по чл. 59 ЗЗД. Сочи, че, действително, искът с правно основание чл. 59 ЗЗД е субсидиарен и е допустим единствено когато за ищеца не е налице друго средство за защита, какъвто обаче не е настоящият случай, защото за ищцата е налице друг иск, с който може да се защити и да оспори размера на вземането на кредитора, а именно – искът с правно основание чл. 439 ГПК, като по този начин може да се реализира търсената защита – намаляване на задължението на ищцата към банката по изпълнително дело № 20127190400632 по описа на ЧСИ С. Я. в резултат на оттеглянето на наддавателните предложения. Твърди, че ищцата, чиято е доказателствената тежест за това, не е установила по делото общия правопораждащ обедняването и обогатяването факт (проведените три публични продани) да е породил едновременно обогатяване на ответника и обедняване на ищцата. Сочи, че без да е проведено пълно и главно доказване, както за размера на претендираните имуществени вреди, като част от предмета на повдигнатия правен спор, така и на наличието на „пропусната сигурна полза“ за ищцата, съответно „обогатяване без основание“ на ответника, искът е уважен неправилно, основавайки се единствено на твърдения на ищцовата страна. Касаторът навежда и доводи, че отговорността се свежда до действително претърпените вреди от провеждането на нестаналата продан, но ищцата не твърди и не претендира за заплащане на обезщетение за вреди в размер на задатъка по проведените продани, поради което напълно неоснователно и без да е сезиран с подобно искане, както първоинстанционният съд, така и въззивният съд в обжалваното решение приема, че отговорността на ответника се определя в размера на задатъка по първите три продани, които би внесъл наддавач, без да има качеството на взискател в публичната продан. Твърди, че нито с първоначалната, нито с допълнителната молба, нито в хода на въззивното производство ищцата не е твърдяла приетия за безспорен извод на съда, че „вземането на взискателя не е намалено със стойността на три задатъка“. В редакцията на чл. 495 ГПК към датата на проведените продани, съдебният изпълнител нито е имал право, нито възможност да намали вземането на взискателя с един задатък. Такова правомощие на съдебния изпълнител - да редуцира дълга на взискателя с един задатък е предоставено едва с изменението на ГПК, обнародвано в ДВ, бр. 86/2017 г., което има действие занапред и е недопустимо прилагането му за отношенията между страните, реализирали се през 2013 г. Моли за обезсилване на въззивното решение, респ. – за отмяната му в обжалваната осъдителна част, с искане за присъждане на разноски. Искането за допускане на касационно обжалване е основано на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Подлежи ли на санкция в размер на един задатък взискателят, обявен за купувач на недвижим имот, продаден на публична продан, ако след обявяването му за купувач е направил отказ/оттегляне на наддавателното предложение, като се вземе предвид редакцията на ГПК преди изменението с ДВ, бр. 86/2017 г.; 2. Налице ли е „неоснователно обогатяване“, когато в резултат на публична продан, на която взискателят е обявен за купувач, се оттегли наддавателното предложение и съдебният изпълнител не санкционира взискателя с един задатък, ако дори да се намали задължението на взискателя остава неудовлетворен дълг, който не може да бъде удовлетворен поради липса на имущество на длъжника и 3. Допустим ли е иск с правно основание чл. 59 от ЗЗД, когато е налице друг иск, с който може да се защити ищецът. Допълнителната селективна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се обосновава с позоваване на следните решения на ВКС: решение № 90 от 15.09.2020 г. по гр. д. № 3937/2019 г., IV г.о. и решение № 79 от 07.07.2020 г. по гр. д. № 2688/2019 г., III г.о. – по въпрос № 3. По отношение на първия и втория въпрос се поддържа, че е налице допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като те са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, като за първия въпрос касаторът цитира практика на Апелативен съд – София, Окръжен съд – Русе и Окръжен съд – Пловдив, съгласно която, според него, е недопустимо санкционирането на взискателя с един задатък преди изменението на чл. 493, т. 1 ГПК с ДВ, бр. 86/2017 г. Касаторът сочи и самостоятелните селективни основания по чл. 280, ал. 2, предл. второ и предл. трето ГПК – вероятна недопустимост и очевидна неправилност на въззивното решение, първата от които се обосновава с изложените в касационната жалба твърдения за произнасяне на въззивния състав по непредявен иск в нарушение на чл. 6, ал. 2 ГПК, а вторият – с приложена от съда несъществуваща правна норма, приемайки, че отговорността на взискателя, отказал се от правото да придобие определен недвижим имот, е в размер на един задатък за всеки отказ. В касационната жалба на В. И. Г. се поддържат оплаквания за материална и процесуална незаконосъобразност на атакувания съдебен акт, с искане за касирането му в обжалваната част и уважаване на предявения срещу кредитната институция иск в цялост. Релевират се доводи за неправилно дадена от въззивния съд правна квалификация на спорното право, съобразно заявените от ищцата правопораждащи фактически твърдения и отправеното до съда искане, в резултат на което въззивният съд неправилно е разгледал предявения иск като такъв по чл. 59 ЗЗД, вместо действително предявените от ищцата в условията на евентуалност искове по чл. 495 ГПК и по чл. 3 ГПК. За неправилно счита извършеното от въззивната инстанция тълкуване на разпоредбата на чл. 495 ГПК, в редакцията й към 2013 г., в смисъл, че отговорността на взискателя се ограничава до задатъка, а не до размера на действително причинените вреди, т.к. подобно ограничение е въведено през 2017 г., но същото има действие единствено занапред, а отношенията между страните следва да се уреждат в съответствие с действащата към датите на провеждане на съответните публични продани правна норма. Поради това счита, че според действащата към 2013 г. правна уредба отказът на взискателя, който води до обявяване на публичната продан за нестанала, е скрепен със санкция – той отговаря за вредите и разноските по проданта, без да е предвидено каквото и да е ограничение на тази отговорност. В случая, в резултат на трите отказа имотът е придобит от „Първа инвестиционна банка“ АД вместо за сумата от 391 550 лв. за сумата от 234 255 лв., което несъмнено е довело до вреда, изразяваща се в разликата между продажната цена на първата продан и продажната цена на четвъртата продан, или сума в размер на 157 295 лв. Касаторът навежда твърдения и относно извършено от въззивната инстанция неправилно тълкуване на приетата за приложима разпоредба на чл. 59 ЗЗД. Счита за неправилен извода на съда, че по делото не са събрани доказателства, че обогатяването на ответника се изразява в по-висок размер от сумата от 96 968.24 лв., а именно за сумата от 157 295 лв. – разликата между цената на придобиване от банката на недвижимия имот от първата до четвъртата публична продан. Сочи се и допуснато процесуално нарушение – липса на произнасяне, както от първоинстанционния, така и от въззивния съд, по предявения и последователно поддържан в процеса от ищцата иск по чл. 3 ГПК, отговорността по който не е ограничена до размера на задатъка. Искането за допускане на касационно обжалване е основано на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Трябва ли съдът да прецени всички събрани по делото доказателства, както и да отговори на всички доводи и възражения на страните; 2. Отговорността на взискателя по изпълнителното дело в хипотезата на чл. 495 от ГПК (в редакцията от 2010 г.) ограничава ли се до 10 % от началната цена на публичната продан или взискателят отговаря до размера на действително причинените вреди; 3. Когато взискателят по изпълнителното дело се откаже да придобие правото на собственост върху имота след като е обявен за купувач на публичната продан, отговорността му следва да бъде ангажирана по чл. 495 от ГПК или по чл. 59 от ЗЗД и 4. Допустимо ли е спестяването на разходи от обогатилото се лице за сметка на обеднялото лице да бъде ограничено до определена сума или следва да бъде присъдена цялата сума, с която се е обогатило лицето. Допълнителната селективна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се обосновава с позоваване на следните решения на ВКС: решение № 298 от 28.04.2010 г. по гр. д. № 3972/2008 г., IV г.о., решение № 331 от 19.05.2010 г. по гр. д. № 257/2009 г., IV г.о., решение № 411 от 27.10.2011 г. по гр. д. № 1857/2010 г., IV г.о., решение № 445 от 02.11.2011 г. по гр. д. № 1733/2010 г., IV г.о., решение № 344 от 21.09.2012 г. по гр. д. № 862/2011 г., IV г.о. и решение № 189 от 20.06.2014 г. по гр. д. № 5193/2013 г., IV г.о. – по въпрос № 1, и решение № 90 от 15.09.2020 г. по гр. д. № 3937/2019 г., IV г.о. – по въпроси №№ 3 и 4. По отношение на втория въпрос се сочи допълнителната селективна предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Жалбоподателката се позовава и на очевидна неправилност на въззивното решение, като твърди, че видно от доказателствата по делото и извършената злоупотреба с права от страна на банката, в качеството й на взискател по изпълнителното дело, на ищцата са причинени вреди в пълния претендиран от нея размер, а не само до размера на приетата за основателна част от иска, както и поради липсата на произнасяне от въззивния съд по предявения иск по чл. 3 ГПК. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК всяка от страните е депозирала подробен писмен отговор, с който взаимно си оспорват наличието на твърдените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, а по същество – и основателността на подадените касационни жалби. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Кaсационните жалби са подадени от легитимирани страни, в рамките на предвидения в чл.283 ГПК преклузивен срок и са насочени срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Поради това се преценяват като процесуално допустими. За да потвърди обжалвания от кредитната институция осъдителен резултат, съдебният състав на Апелативен съд – София преди всичко е посочил, че при произнасянето си относно правилността на първоинстанционното решение по реда на чл. 269, изр. второ ГПК констатира, че същото е постановено в нарушение на материалния закон. Мотивирал се е, че с оглед изложеното в исковата молба и направените към нея уточнения, предявеният по делото осъдителен иск следва да бъде квалифициран като такъв с правно основание чл. 59 ЗЗД, вместо с правна квалификация чл. 495 ГПК във вр. с чл. 21 ЗЗД. Обстоятелствата, на които ищцата основава претенцията си, са, че ответникът в качеството си на взискател и наддавач по изпълнително дело за период от три години е участвал при провеждането на три публични продани и последователно оттеглял наддавателните си предложения, с което цената на имота /собственост на ищцата – длъжник/ значително била намалена спрямо първоначалната тръжна цена и като резултат банката – ответник е придобила собственост върху имота за сума от 234 550 лв., вместо за цената от 391 550 лв., за която първоначално е обявена за купувач, с която сума е следвало, но не е бил намален размерът на дълга. Поддържано е още, че с процесуалното си поведение по изпълнителното дело банката се е облагодетелствала, придобивайки имот на занижена, нереална цена, и от този правен резултат е последвало „ощетяването“ на ищцата в качеството й на длъжник, чийто дълг е останал непогасен и е продължил да се олихвява. Според въззивния съд, в исковата молба и уточняващата молба действително пространно се излагат фактически обстоятелства във връзка с възникване на спорното притезание – придобиване на собственост на занижена цена поради оттеглени наддавателни предложения и прекратяване на три поредни публични продани, определени като злоупотреба с процесуални права, както и настъпили в резултат на тях вреди, изразяващи се в ощетяване /респ. увреждането й като длъжник, чийто дълг не е погасен с разликата между първоначалната и занижената тръжна цена/. Също в уточняващата молба ищцата е квалифицирала иска си по чл. 495 ГПК. Въззивният съдебен състав е изтъкнал, че дадената от ищцата правна квалификация на иска в уточняващата молба пред СГС, а именно - по чл.495 ГПК, не обвързва съда, който определя спорното материално право съобразно всички въведени фактически твърдения, обуславящи възникване на твърдените права. За подвеждащи са счетени употребените понятия като обезщетение, увреждане,вреди, но съществените в случая обстоятелства, според състава на Апелативен съд – София, се отнасят до групата, изтъкнати в исковата молба факти във връзка с действията на ответника в качеството му на взискател и участник в публична продан, в резултат на които се е облагодетелствал за сметка на ищцата от занижената цена на имота, а тя е била ощетена, като дългът й не е бил погасен или намален. Посочените в исковата молба група факти, имащи отношение към неоснователното разместване на имуществени блага, от които произтича обедняването на ищцата и обогатяването на ответника, са предопределили дадената от въззивния съд правна квалификация на иска - по чл.59 ЗЗД, с посочване на предпоставките за основателност на този иск. При тази правна квалификация, решаващият съдебен състав е изложил съображения, че, когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало съдът се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран, или, когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, тогава решението е процесуално недопустимо, като е разгледан иск на непредявено основание. Счел е, че в настоящия случай, първоинстанционният съд е разгледал фактите, на които ищцата се е позовала в исковата молба, и които не са били спорни между страните, но е определил неправилна квалификация на спорното право, което задължава въззивния съд да даде вярната квалификация и да се произнесе по същество на спора в съответствие с действителното правно основание, в който смисъл е и съдебната практика на ВКС / цитирана в мотивите към решението/. По отношение на фактите въззивната инстанция е посочила, че не е имало спор между страните пред първоинстанционния съд и за безспорни са обявени обстоятелствата относно: образуваното по молба на взискателя – ответник изпълнително производство № 20127190400632 по описа на ЧСИ С. Я., рег.№ 719, против ищцата, в качеството й на длъжник, и провеждането на първа поред публична продан на собствения й имот с идентификатор 10135.2555.15, представляващ дворно място с площ от 700 кв. м. в [населено място], заедно с изградените в него жилищни сгради, при начална тръжна цена от 391 450 лв. и провеждането на следните публични продани: първата - проведена в периода 17.03.2013 г. – 17.04.2013 г., като единственото наддавателно предложение е било подадено от ответника за посочената тръжна цена, но след обявяването му за купувач с протокол от 18.04.2013 г. същият е заявил отказ и проданта е обявена за нестанала; втората публична продан е обявена при начална цена от 313 232.40 лв. и е проведена в периода 24.05.2013 г. – 24.06.2013 г., когато отново е подадено само едно наддавателно предложение от ответника, последният е бил обявен за купувач, след което е депозирал молба - отказ за придобиване на имота; третата публична продан с начална цена от 265 000 лв. е проведена в периода 04.08.2013 г. – 04.09.2013 г., по която отново взискателят –ответник е подал единственото наддавателно предложение, а след обявяването му за купувач е направил поредния отказ да придобие имота; на четвъртата публична продан, започнала при цена от 212 000 лв., са подадени две наддавателни предложения – от взискателя и от трето лице, като в този случай няма оттегляне на предложението и имотът е възложен на взискателя при цена от 234 255 лв. При тези факти, въззивната инстанция е изложила съображения, че съгласно разпоредбите, действали към момента на извършване на процесните продани, след обявяване за купувач на наддавача, предложил най-висока цена, той е длъжен в едноседмичен срок от приключване на проданта да внесе предложената от него цена, като приспадне внесения задатък, а ако цената не бъде платена, внесеният от наддавача задатък служи за удовлетворение на взискателите, съгл. чл. 492 ГПК. Когато взискателят е наддавал и е обявен за купувач, съдебният изпълнител извършва разпределение и взискателят е длъжен в едноседмичен срок от разпределението да внесе сумата, необходима за изплащане на съразмерните части от вземанията на другите взискатели, или сумата, с която цената надминава неговото вземане, когато няма други взискатели. В тази връзка, подаването на наддавателно предложение представлява за взискателя правна възможност за придобиване собственост върху имота, която не е скрепена със задължение, а наддавателното предложение има характер на оферта за сключване на сделка с вещноправен характер и наддавачът е обвързан от направеното от него предложение до момента на плащането на цената при обявяването му за купувач, или изрично заявен отказ да плати тази цена. При невнасянето на цената обаче, купувачът независимо от основанието /отказ, оттегляне на предложението или бездействие в предвидения срок/ отговаря с регламентирания в закона размер на внесения задатък, който служи за удовлетворяване на взискателите, съгл. разпоредбата на чл.493, т. 1 ГПК. Въззивният съдебен състав е споделил изводите на първостепенния съд, че към датата на процесната продан, законодателят е установил размера на отговорността на наддавача и това е стойността на задатъка, който не се връща, а се задържа и служи за удовлетворение на взискателите, и че правните последици от невнасяне на цената от взискател ще са идентични с тези, когато наддавач е трето на изпълнението лице. Според апелативния съд, този извод се подкрепя и от приетото изменение в чл. 493, ал. 1 ГПК - ДВ, бр. 86 от 2017 г., предвиждащо намаляване на вземането на взискателя с размера на един задатък, ако цената не бъде внесена в срок. Поради това, независимо дали купувачът е взискател или трето за изпълнението лице, когато не внесе дължимата цена в срок, ще отговаря с размера на задатъка. Горният извод е мотивиран и с основната функция на задатъка - да направи наддавателното предложение сериозно, изпълнима чрез възможността за неговото задържане, когато обявеният купувач не е внесъл остатъка от предложената от него цена. Съдът е изтъкнал, че при публичната продан обявеният купувач не придобива имота, той му се възлага с последващ акт – постановление за възлагане, след внасяне на остатъка от цената. Ако остатъкът от цената не бъде внесен, обявеният купувач губи задатъка, но отпада задължението му да плати остатъка от цената, тъй като имотът няма да му бъде възложен. За аналогична е счетена и хипотезата, когато за купувач е обявен взискател, участвал в наддаването без задатък, като в този случай той губи съответна част от своето вземане. Изхождайки от тези мотиви, решаващият състав е обосновал правен извод, че са налице предпоставките от фактическия състав на чл. 59 ЗЗД, като се е позовал и на решение № 97 от 01.08.2014 г. по гр. д. № 1250/2011 г. на ВКС, в което е прието, че фактическият състав на неоснователното обогатяване по чл. 59 ЗЗД е изпълнен и когато обогатяването на получателя се изразява в спестяване на разходи за сметка имуществото на претърпялото обедняване лице, която позиция се застъпва и в ППВС № 1/1979 г. С оглед липсата на спор, че вземането на взискателя, респ. дългът на ищцата, не е намален от съдебния изпълнител в изпълнителното производство с размера на задатъците по първите три продани, по които ответникът се е отказал от наддавателни предложения – 10 % от началната цена по всяка продан, или общо в размер на 96 968.24 лв. /39 145 лв. + 31 323.24 лв. + 26 500 лв./, решаващият въззивен състав е приел, че именно с тази сума, представляваща спестен разход, ответникът се е обогатил реципрочно на обедняването на ищцата, чийто дълг в изпълнението не е намален със стойността на задатъците по трите продани. По този начин ищцата е пропуснала сигурната полза, която би реализирала вследствие намаляването на дълга й и този факт положително би настъпил, ако наддавач в публичната продан бе трето лице. Развитите олаквания в жалбата на банката против легитимацията на ищцата да отхвърлени, доколкото право да получат съразмерни части от цената на продаденото имущество имат само другите взискатели, по съображения, че задатъкът се смята за постъпил в имуществото на длъжника и затова се използва за удовлетворяване на взискателя - чл. 493, т. 1 ГПК, а не се връща на купувача, чиято отговорност се изчерпва със задатъка. Когато купувач е кредиторът и е участвал без задатък, той губи съответната част от своето вземане, с което се намалява задължението на длъжника. Съдът е изтъкнал, че за наличието на неоснователното разместване на блага в хипотезата на чл.59 ЗЗД е без правно значение дали ответникът е действал виновно, както и дали действията на ЧСИ са били незаконосъобразни, а е достатъчно да се установи имуществено разместване без правно основание, както и връзка между обедняването и обогатяването, които произтичат от обща група факти. Въззивната инстанция е посочила още, че искът по чл. 59 ЗЗД е субсидиарна защита, което изключва възможността ищецът да реализира правата си срещу същия ответник на друго основание, като в случая ищцата не разполага с друг иск за защита против ответника, чиято отговорност не би могла да се ангажира на деликтно основание – подаването на наддавателно предложение представлява за ответника правна възможност да придобие собственост, а невнасянето на цената в срок не е противоправно. В мотивите към решението апелативният съд е мотивирал, че правните последици в този случай са идентични на развален договор за продажба – за своята неизправност купувачът отговаря с размера на задатъка и с това се изчерпва неговата отговорност. Приел е, че с размера на задатъка е следвало да бъде намален дългът на ищцата в изпълнителното производство, което е било в правомощията на съдебния изпълнител и спрямо него, а не от взискателя би могла да се търси отговорност за вреди от непозволено увреждане в причинна връзка с процесуално незаконосъобразно поведение. Произнасяйки се по въззивната жалба на ищцата, апелативният съд е отчел липсата на доказателства, установяващи, че обогатяването на ответника за сметка на ищцата се изразява в по-висок от уважения от първата инстанция размер, до който е налице неоснователно разместване на имуществени блага – обогатяване на ответника със стойността на спестените му разходи за плащане на задатъци в публичните продани за сметка обедняването на ищцата, чийто дълг не е намален. Съдът е съобразил безспорно установените факти, че ответникът – взискател е единственият наддавач в първите три публичните продани, съставляващо достатъчно основание за отхвърляне на иска над посочения размер. За неоснователни са счетени и доводите за съществено процесуално нарушение на съда, който не се е произнесъл по заявения евентуален иск по чл. 3 ГПК, по съображения, че независимо, че въззивният съд е квалифицирал иска на различно материалноправно основание, споделя изводите на първата инстанция, че спорното притезание произтича от едно и също правно основание, и че предмет на разглеждане не са отделни искове, съединени помежду си в условията на евентуалност, в който случай би дължал произнасяне при отхвърляне на главния иск. С тези мотиви и въпреки различните съображения, доколкото като краен резултат изводите на двете инстанции съвпадат, въззивният съд е потвърдил изцяло първоинстанционно решение. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на атакуваното от страните по делото въззивно решение. Не се установява поддържаното от касаторите самостоятелно основание по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК, доколкото по делото не са налице данни апелативният съд да се е произнесъл на непредявено основание, или сочените от касационните жалбоподатели нарушения да засягат процесуалноправни норми, свързани с изискванията за допустимост на решението. Твърденията в тази насока на касаторката – ищца са основани на част от изложените в исковата молба и уточненията към нея фактически обстоятелства и дадената от нея правна квалификация, които не са възприети от въззивната инстанция, по подробно изложените в мотивите към решението съображения. Като несъответстващи на данните по делото следва да се преценят доводите на банката, че съдът се е произнесъл по предмет, с който не е сезиран, и е квалифицирал спорното материално право въз основа на обстоятелства, на които не е налице позоваване от ищцовата страна. Всъщност, обосновката на касаторите на поддържаната вероятна недопустимост на атакуваното решение, е относима изцяло към неговата материална законосъобразност, преценката на която е предмет на касационния контрол, но не и на селективната фаза по чл.288 ГПК. За недоказани следва да се приемат доводите на касационните жалбоподатели, че въззивното решение е очевидно неправилно. Съгласно трайната практика на ВКС, атакуваният съдебен акт би бил очевидно неправилен при прилагане на несъществуваща правна норма /отменена или изменена/, при превратно тълкуване на приложима правна норма или при явна необоснованост поради грубо нарушаване на правилата на формалната логика, които да са установими само от неговото съдържание. В случая, самостоятелното основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК е обосновано с доводи за неправилност на извода на съда за размера, до който е основателна исковата претенция, както е сторено от жалбоподателката В. Г., или с доводи на „Първа инвестиционна банка“ АД, относими само към част от мотивите на въззивния съд /съдържаща съпоставка на приложимите към момента на публичните продани норми с последващо изменение на ГПК/, а не към директно прилагане от съда на по-късно приета процесуална норма - за санкцията спрямо обявен от ЧСИ купувач, след проведена публична продан на недвижим имот, който не е внесъл дължимата цена в срока по чл.493, т.1 ГПК /каквото прилагане не се установява от съобразителната част към решението/. Горните доводи не биха могли да се съотнесат към поддържаното основание, съобразно установените в съдебната практика критерии. Формулираните от банката въпроси не удовлетворяват общата селективна предпоставка, разяснена в т.1 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Въпросите са изцяло относими към правилността на изведените от въззивния съд изводи за доказаност по основание на предявената искова претенция, квалифицирана по чл.59 ЗЗД, и за размера на сумата, с която ответникът се е обогатил до размера на обедняването на ищцата. Вторият въпрос не би могъл да се квалифицира като правен и поради фактологичната му обусловеност, като отговорът на този въпрос предпоставя извършването на касационен контрол на поддържаните в жалбата основания по чл.281 т.3 ГПК, какъвто е недопустим в производството по селекция на жалбите. Третият въпрос обективира несъгласието на банката с извода на апелативния съд - за допустимост на субсидиарната искова защита по чл.59 ЗЗД, тъй като ищцата не разполага с друг иск за защита. При формулиране на въпросите не са отчетени дадените разяснения в цитираното по-горе тълкувателно решение за изискванията, на които следва да отговарят поставените от касатора въпроси в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, и за липсата на тъждество между основанията за допускане на касационно обжалване и основанията за неправилност на съдебния акт. Поставените от касационната жалбоподателка въпроси също не биха могли да послужат като основание за допускане на касационен контрол. Третият и четвъртият въпрос обобщено се свеждат до: правилността на дадената от въззивния съд правна квалификация на предявения иск и до правилното определяне на сумата, с която ответната банка се е обогатила. Както е посочено по-горе, преценката за законосъобразност и обоснованост на фактическите и правни изводи на решаващия съд е извън предмета на производството по допускане на касационен контрол. Такава би могла да бъде реализирана само в производството по чл.290 ГПК. Вторият въпрос, свързан с отговорността на взискателя в хипотезата на чл.495 ГПК изобщо не съответства на обективираната в решението правораздавателна воля на апелативния съд. Процесуалноправният въпрос – относно задължението на въззивния съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствения матерлиал по делото и да обсъди доводите и възраженията на страните, макар да е значим за изхода на делото, по него не е установена поддържаната допълнителна предпоставка за достъп до касация. По делото липсват данни за допуснато от апелативния съд отклонение от тълкувателната практика на ВКС и от цитираните от жалбоподателката решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК. Видно от съобразителната част към въззивното решение, съдебният състав е извършил надлежна преценка на релевантните факти, обсъдил е доводите и възраженията на страните, поддържани в производството пред СГС, както и оплакванията и доводите, обективирани във въззивните жалби и съответните отговори по чл.263 ГПК. При този изход на делото, не се дължи присъждане на претендираното от банката юрисконсултско възнаграждение. Водим от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение