Определение № 2581 от 28.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4602/2023 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от И. Д. А., чрез адвокат Н. Н., срещу въззивно решение № 592/04.05.2023 г., постановено от Софийския апелативен съд по в.гр.д. № 1598/2022 г. Касаторът излага съображения за неправилност поради противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Насрещната страна ЗД “БУЛ ИНС“ АД отговаря в срока по чл. 287 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, евентуално – че касационната жалба е неоснователна. Претендира разноски за инстанцията. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и копия на съдебните актове, на които се позовава касатора, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Софийски апелативен съд, като отменил частично решението на първостепенния Софийски градски съд, отхвърлил иска на И. Н. С., починал в хода на процеса, на чието място е конституирана по реда на чл. 227 ГПК неговата майка И. Д. А., против ЗД “БУЛ ИНС“ АД за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, настъпили в резултат на ПТП, станало на 19.05.2016 г. в размер на 24 500 лв. и осъдил ищеца да заплати сторените по делото съдебноделоводни разноски. Въззивният съд квалифицирал претенцията по чл. 432, ал. 1 КЗ, като уточнил, че по правната квалификация на предявеното право нямало оплаквания във въззивната жалба, сочещи на квалификация на спорното право по реда на КТ, отм, вр. § 22 ПЗРКЗ. За да постанови крайния резултат, втората инстанция установила, че ответникът по иска - ЗД “БУЛ ИНС“ АД е застраховал гражданската отговорност на Д. П.. На 16.05.2016 г., около 12.55 ч., в [населено място], общ. К., на [улица], в светлата част на деня, между лек автомобил, управляван от Д. П., и мотоциклет, управляван от ищеца по делото И. С., е станало ПТП. Платното за движение е било разделено на две пътни ленти с единична непрекъсната линия, като ПТП е настъпило в зоната на път към квартал на селото на около 20 м. вдясно от входа на изоставена бензиностнация в лявата част на платното за движение, като в мястото на отклонението не е имало линия. Лекият автомобил е спрял в този район и след това е потеглил, за да извърши маневра с цел завиване надясно по земния път. Съдът приел, че автомобилът при извършване на маневрата се е движил не повече с не повече от 17, 6 км/ч, а при удара – 17,26 км/ч. Скоростта на движение на мотоциклетиста, движил се по същото време в същата посока, преди удара е била не повече от 50 км/ч, на колкото възлиза максималната в населено място. Разстоянието между мотоциклета и автомобила в началото на маневрата е било 57,6 м, като всеки от водачите е могъл да възприеме другия. Според въззивната инстанция, ако водачът на мотоциклета е спрял в началото на маневрата, при отстояние от лекия автомобил на 57,6 м, той е могъл да спре на около 24 м. от мястото на удара, при опасна зона за спиране от 32,74 м, при необходимото за това време от 3,51 сек. Към момента на удара мотоциклетистът не се е намирал върху мотора, скочил от него преди това, а мотоциклетът се е плъзнал по дясната си страна и е ударил в дясното ходово колело автомобила. Нормално е сигналът за завиване да се подаде 3 сек преди маневрата, в случая, първо наляво, поради което от момента на подаване на сигнала разстоянието между двамата е било над 106 м. Съдът намерил, че водачът на лекия автомобил не е нарушил чл. 35, ал. 2 ЗДвП (когато радиусът на завиване на пътното превозно средство е по-голям от радиуса на завоя, завиването може да започне и от друга част на платното за движение, но водачът на завиващото превозно средство е длъжен да пропусне пътните превозни средства, преминаващи от дясната му страна). В конкретния случай пресичането на единичната непрекъсната линия и частичното навлизане в другата лента за движение (забранено съгласно чл. 16, ал. 1, т. 1 ЗДвП и чл. 63 ППЗДвП) не представлява нарушение в причинна връзка с процесното ПТП, тъй като ПТП е настъпило при завиването надясно в дясната пътна лента. След подаване на сигнал за маневра завой надясно, а и в по-късен момент – при предпиемане на маневрата, започнала с частично навлизане в другата пътна лента, отстоянието между двете пътни превозни средства е било достатъчно, така че да не настъпи удар между тях (отстояние от над 100 м в първия случай и 57,60 м във втория). Не се твърдяло, че светлинният пътепоказател е подаден в по-късен момент, нито че маневрата не е била сигнализирана. Следователно, маневрата по завиване надясно е била съобразена с пътната обстановка и положението на другото ППС (чл. 25, ал. 1 ЗДвП ), като няма основание да се приеме, че водачът на автомобила е бил длъжен, преди да извърши маневрата, да пропусне мотоциклетиста, който е в същата пътна лента и не е преминаващ от дясната му страна. Посочено е, че с оглед на подадения сигнал за завой надясно и при положение, че от другата страна на платното за движение няма отклонение, не може да се възприеме теза, че поведението на водача на автомобила не е било насочено към извършване на маневра като извършената, а е планирана друга маневра и е предстояло друго логическо развитие на пътната ситуация. Съдът е допълнил, че не налице хипотеза, при която водачът на автомобила да е напуснал лентата си за движение изцяло, нито хипотеза, в която водачът да е навлязъл в лентата за движение на мотоциклетиста. Дори да се приеме, че опасността за движението е възникнала при частичното навлизане в лентата за насрещно движение (при неподаване на сигнал или по-късно подаване), с оглед изчисленията на автотехническата експертиза и предотвратимостта на удара, изводите биха били идентични откъм липса на доказано противоправно поведение с оглед данните по делото за механизма на ПТП. Съдът, също така посочил, че водачът на мотоциклета е имал задължението да се движи със съобразена с конкретната пътна обстановка скорост, така че да бъде в състояние да спре пред завиващия автомобил (чл. 20, ал. 2 ЗДвП), а и на такова разстояние от движещото се пред него превозно средство, така че да може да избегне удряне в него, когато то намали скоростта или спре рязко (чл. 23, ал. 1 ЗДвП ), както и при отчитане на недопустимостта на изпреварването на ППС от дясната им страна (чл. 41, ал. 1 ЗДвП ), каквато като резултат се е осъществявало от мотоциклетиста непосредствено преди удара, без същият да е предприел действия, с които да го избегне. След подаване на сигщнал за маневра завой надясно, а и в по-късен момент – при предприемане на маневрата, отпочнала с частично навлизане в другата пътна лента, отстоянието между двете превозни средства е било достатъчно, така че да не настъпи удар между тях – отстояние над 100 м. в първия случай и 57,60 м. във втория. Съдът заключил, че липсва противоправно поведение на ответника по иска (водача на лекия автомобил), намиращо се в пряка причинноследствена връзка с ПТП и причиненото увреждане на ищеца (водача на мотоциклета) Въззивната инстанция още приела за недоказано получаването на твърдяното в исковата молба травматично увреждане на ищеца – счупване на горния край на тибиата на десния долен крайник. Това е така, защото съобразно медицинската документация, съставена в деня на ПТП, и поясненията на вещото лице по назначената СМЕ, фрактурата е получена във времевия отрязък от датата и след датата на настъпване на пътно-транспортното произшествие, без да може да се формира категоричен извод, че е получена като последица от произшествието при първоначално поставена диагноза “съмнение за счупване в областта на кондила на големия пищял“, неизвършен контролен преглед и вероятност фрактурата да е настъпила и от неспазване на щадящия за увредения крайник предписан режим. Съдът отчел и противоречието между заявеното от ищеца в застрахователната претенция и извършените му изследвания и заключението на СМЕ относно това коя ръка е била увредена при ПТП-то и възприемайки заключението на СМЕ – основно и допълнително, приел, че увредата е била в горен ляв крайник, макар пред застрахователя да е предявена претенция за увреда на дясната ръка в областта на китката. В застрахователната претенция, с която ответникът е сезиран на 27.06.2017 г. от ищеца, е посочено, че ищецът е получил контузии и наранявания, от които е получил скъсване на ставния хрущял на дяснато коляно, за възстановяването на който е претърпял операция на 30.08.2016 г., разкъсно-контузна рана на подбедрицата на десния крак, контузия на дясната ръка в областта на китката и повърхностно нараняване на кожата на дланта на дясната ръка. Съдът е посочил още, че вещото лице – лекар не може да потвърди кога е получена фрактурата на десния крак – дали на датата на ПТП или в тригодишния срок след това (прегледите са осъществени през 2019 г. във връзка с настоящото дело). В мотивите са анализирани и гласни доказателства, че действително има данни за счупен десен крак (свидетелски показания на св. П.), но въпреки това не може да се приеме за безспорно установено получаване на травматично увреждане на ищеца като твърдяното в исковата молба – счупване на горния край на тибиата на десния долен крайник. При тези съображения, въззивният съд намерил, че не е възникнала отговорността на застрахователя наоснование застраховаателното правоотношение. Поради недоказаност на противоправно поведение, което да се отнесе към правната сфера на застрахования не подлежи на обсъждане и евентуално съпричиняване на вредоносния резултат от действията на самия пострадал. Като резултат, искът по чл. 432, ал. 1 КЗ е намерен за неоснователен и искът е отхвърлен. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване с хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК със следните въпроси: в хипотезата на чл. 45 ЗЗД, когато изяснява установената причинно-следствена връзка между поведението на дееца и увреждането, чието обезщетение се търси, съдът задължен ли е да вземе предвид всички установени явления/събития и да определи връзката на всяко с настъпилото увреждане, или е допустимо да се изследва връзката с увреждането само на някои от същите явления, окато твърди противоречие с решение № 9 от 02.02.2018 г. на ВКС по гр.д. № 1144/2017 г., III г.о. и решение № 165 от 03.02.2021 г. на ВКС по гр.д. № 123/2020 г., III г.о.; длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства по делото – приети и относими към спора, като посочи в мотивите на решението изводите, които е направил от всяко от доказателствата, като твърди противоречие с решение № 220/02.10.2015 г. по гр.д. № 2314/2015 г. на III г.о., решение № 113/18.05.2016 г. по грд. № № 5961/2015 на III г.о., решение № 60156/14.07.2021 г. по гр.д. № 3156/2020 г. III г.о., всички постановени от ВКС, както и с ППВС № 1/1953 г. Касаторът релевира и довод за очевидна неправилност на въззивното решение във връзка с обосновката по приложението на чл. 35, ал. 2 ЗДВП по конкретния казус. Съставът на Върховния касационен съд намира, че поставените правни въпроси са относими към предмета на спора и от значение за изводите и постановения от въззивния съд резултат. Установява се и поддържаното противоречие с цитираната съдебна практика, което сочи на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Касационно обжалване следва да бъде допуснато по уточнените от настоящата инстанция правни въпроси: по тълкуването на чл. 45, ал. 1 ЗЗД – как се установява причинноследственият процес и пряката връзка на деянието с вредоносния резултат; по тълкуването на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК – как следва съдът да гради фактически изводи по релевантните за спора факти. В заключение касационно обжалване следва да се допусне. Мотивиран от горното, съдът