Определение № 3807 от 25.07.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4284/2024 г.

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от „Инпласт“ ООД, против решение № 104 от 02.08.2024 г. по гр. дело № 102/2024 г. на Окръжен съд – Кърджали, с което е потвърдено първоинстанционно решение по гр. дело № 299/2023 г. на Районен съд – Кърджали с уважен иск по чл. 50 ЗЗД на Г. К. Х. за обезщетение от 10000 лева за неимуществени вреди, претърпени в резултат от ухапване от куче на дружеството на 02.12.2022 г. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради постановяването му при неправилно прилагане на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост на изводите на въззивния съд относно справедливия размер на обезщетението, при определянето на което не са съобразени всички значими обстоятелства за вида и тежестта на вредите, липсата на установени над обичайно търпените в сходни случаи, продължителността на същите, принципът на чл. 52 ЗЗД и съпричиняването на вредите по чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Иска отмяна на решението и присъждане на разноски. Обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, с очевидна неправилност на решението при прилагане на принципа по чл. 52 ЗЗД, и с допълнителните предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, като поставя следните процесуалноправни и материалноправни въпроси: 1. За задължението на въззивната инстанция да действа като инстанция по същество, като прави собствена преценка на събраните по делото доказателства, и съответно да постанови безпротиворечиви мотиви; 2. Правилно ли е определен размерът на обезщетението за неимуществени вреди; и 3. Отговаря ли на изискванията на чл. 52 ЗЗД и извършил ли е съдът съдебния контрол в съответствие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления и извършил ли е съдебен контрол на решението на първата инстанция в съответствие със съдебни решения на ВКС, цитирани в неговото решение. Поддържа въпросите да са разрешени от въззивния съд в противоречие с решение № 532 от 24.06.2010 г. по гр. дело № 1650/2009 г. на ВКС, III г.о., решение № 439 от 14.12.2012 г. по гр. дело № 1730/2011 г. на ВКС, IV г.о., решение № 149 от 02.05.2011 г. по гр. дело № 574/2010 г. на ВКС, III г.о., решение № 391 от 13.01.2012 г. по гр. дело № 201/2011 г. на ВКС, III г.о., и решение № 335 от 10.01.2012 г. по гр. дело № 296/2011 г. на ВКС, III г.о. Ответникът по касационната жалба – ищецът Г. К. Х., е подала в законоустановения срок по чл. 287, ал. 1 ГПК писмен отговор, в който се излагат правни съображения за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационните основания. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК, обосновани в изложението, констатира следното: Касационната жалба е редовна и допустима. Подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник с редовно учредена по производството представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено от съвкупната преценка на събраните доказателства, включително и свидетелски показания на разпитаните пред първоинстанционния съд свидетели на страните, и направено признание от ответното дружество, че на 02.12.2022 г. ищецът Г. Х. в резултат от ухапване от куче, собствено на ответника „Инпласт“ ООД, е получила травматични увреждания, изразяващи се в три разкъсно-контузни рани, довели до разстройство на здравето, извън случаите на чл. 128 и 129 НК, кръвонасядания и охлузвания на кожата на лявото бедро, установени и от заключението на съдебно-медицинската експертиза, и е й причинило страдание от специфична (изолирана) фобия, т. нар. страхова невроза, и посттравматично стресово разстройство от преживения психически стрес, изразяващо се в повишена тревожност, страхови изживявания, нарушен сън, вегетативни симптоми – сърцебиене, като признаците на тази фобия са установени и към момента на приемане на експертното заключение по съдебно-психиатричната експертиза в хода на съдебното следствие, проведено от районния съд в открито съдебно заседание на 26.09.2023 г. При така установеното и съобразяване на позициите на страните е обосновал наличието на всички предпоставки за ангажиране отговорността на ответното дружество, за която е приета за спорен въпросът за размера на обезщетението за неимуществените вреди. За определянето му въззивният съд е обсъдил събраните свидетелски показания чрез разпита на свидетелите Й. Х. и С. К.. От показанията на свидетеля Й. Х. – съпруг на ищеца Г. Х., е прието за установено, че той разбрал за случилото се от нейно телефонно обаждане и когато пристигнал, видял съпругата му да плаче, а обувката й била пълна с кръв, като веднага я е закарал с колата си в спешна помощ, където я прегледали и превързали, като по време на извършването им той възприел дълбоки рани от зъби на лявото й бедро в горната част. Всеки ден, в рамките на около три месеца, правили превръзки на раните, и случилото се я е направила нервна, през нощта се събуждала внезапно, сънувала кошмари, променила се и отказвала да излиза навън, защото имало кучета. От показанията на св. С. К. е прието за установено от въззивния съд, че на 02.12.2022 г., когато се разхождали заедно с ищеца Г. Х., минавайки покрай двора на ответното дружество, внезапно били нападнати и двете от кучето в гръб, първа била нападната свидетелката, а после – ищецът Г. Х., която то ухапало в лявото бедро няколко пъти. Не са се навеждали да взимат камък, за да го замерват. След ухапването тя не била същата – преди била много засмяна, весела, а сега била тъжна, травмирана, постоянно се оплаквала, че не може да спи. Въззивният съд е обосновал извод, че е изпълнен изцяло фактическият състав на чл. 50 ЗЗД и са установени всички негови елементи. При определяне на размера на обезщетението е обсъдено и прието за неоснователно наведеното от ответното дружество възражение по чл. 51, ал. 2 ЗЗД за съпричиняване на вредите от пострадалата Г. Х. както поради липса на изложено в отговора на исковата молба твърдение за конкретно нейно поведение, така и поради липса на доказателства за поведение, с което тя да е съпричинила вредите. Посочено е от въззивния съд, че такова поведение не се установява от показанията на св. С. К., която е пряк очевидец и посочва за внезапно нападане в гръб от кучето, и от показанията на свидетеля Е. Е. - работник в ответното дружество, който посочвал, че най-вероятно двете жени, като видели кучето, едната от тях се навела и кучето тръгнало към тях, тъй като свидетелят изразявал само предположение и показанията му по никакъв начин не установяват коя от жените се е навела и съответно наличието на поведение на ищеца Г. Х., с което същата да е съпричинила уврежданията. За определяне на размера на обезщетението за претърпените неимуществени вреди въззивният съд е съобразил вида и характера на уврежданията – три разкъсно-контузни рани, довели до разстройство на здравето, извън случаите на чл. 128 и 129 от НК, кръвонасядания и охлузвания на кожата на лявото бедро, страданието й от специфична (изолирана) фобия, която е резултат от ухапването от кучето, и настъпилото посттравматично стресово разстройство поради преживения от нея психически стрес, изразяващо се в повишена тревожност, страхови изживявания, нарушен сън, вегетативни симптоми – сърцебиене, а така също и установените към настоящия момент тревожност, фобийна и поведенческа симптоматика в рамките на специфичната фобия (т. нар. страхова невроза). При така изложеното и установения в чл. 52 ЗЗД принцип на справедливост въззивният съд е извел извод, че справедливото обезщетение за претърпените от ищеца Г. Х. неимуществени вреди възлиза в размер на 10000 лева. При тези мотиви на въззивния съд не са налице поддържаните от касатора основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Съгласно разрешенията, дадени в ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Касационно обжалване на решението се допуска и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност – арг. от чл. 280, ал. 2 ГПК. Поставеният процесуалноправен въпрос за задължението на въззивния съд като инстанция по същество осъществява общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, но по него не са налице допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК. По този въпрос е дадено разрешение в практиката на ВКС и обжалваното въззивно решение не му противоречи. В така установената практика на ВКС и задължителните разрешения, дадени в т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, е прието, че след обсъждане на правнорелевантните факти, доводите и възраженията на страните, въззивният съд трябва да направи извод за основателността или неоснователността на исковата претенция и въз основа на него да сравни крайния резултат по спора с този на първоинстанционния съд, като съответно остави в сила или отмени – изцяло или отчасти, първоинстанционното решение. В случая мотивите на въззивния съд са ясни и формирани в резултат на собствената му дейност по оценка и анализ на относимите доказателства към спорния въпрос относно размера на обезщетението за неимуществени вреди, по който значим е и съпричиняването на вредоносния резултат. Обсъдил е именно свидетелските показания и експертни заключения за тези релеватни за спора факти, излагайки съображения за тяхната преценка и приетото за установено въз основа на тях, след което е обосновал и крайните си фактически и правни изводи относно наличието на съпричиняване и определянето на дължимия размер на неимуществени вреди. Несъгласието на касатора с крайните решаващи изводи на въззивния съд от извършената от него въззивна проверка, очертана от наведените в жалбата оплаквания, при този осъществен анализ и оценка на относимите доказателства и преценката им с позицията на страните по наведените от същите доводи и възражения, съставляват доводи за неправилност на изводите на решаващия съд, които не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Следващите два въпроса обобщено се свеждат до съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, и за задълженията на въззивния съд относно съобразяване на критериите при определяне на справедлив размер обезщетение. Във връзка с тези въпроси също не са налице допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. По поставения въпрос е дадено разрешение в постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС, включително и посочените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Прието е, че съгласно трайно установената практика на ВКС, размерът на обезщетението за неимуществени вреди е свързан с критерия за справедливост, дефинитивно определен в чл. 52 ЗЗД, спрямо който настъпилата вреда се съизмерява. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики - характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителността и степен на интензитет, възраст на увредения, и други. Съдът дължи да обсъди и съобрази всички установени в процеса и релевантни към обезщетението факти, доводи и възражения на страните. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди (болки и страдания), отговорил е на доводите и възраженията на страните, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост и с процесуалните правила. В случая даденото от въззивният съд разрешение на този въпрос не е в отклонение от задължителната и трайно установена съдебна практика, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Въззивният съд е извършил преценка на доказателствата, на конкретните обстоятелства, приети за установени по делото, на доводите и възраженията на двете страни, а обосноваността на изводите му относно присъдения размер не е основание за допускане на касационното обжалване, тъй като необосноваността е касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК. Доколко фактическите и правни изводи са правилни и обосновани, дали е пълен и прецизен анализът на доказателствата – това са оплаквания по обосноваността, респ. правилността на решението, по които съдът дължи преценка само ако обжалването бъде допуснато. Доводите на касатора досежно несъобразяване с факти и обстоятелства, които съдът не е приел да следват от анализа на доказателствата, са касационни оплаквания по чл. 281 ГПК, но не могат да обосноват извод за противоречиво разрешаване на правните въпроси. Същевременно с оглед различието във фактите и обстоятелствата по всяко едно от делата, посочени от касатора в изложението към касационната жалба, определените размери на обезщетенията по посочените съдебни решения не могат да бъдат критерий за определяне обезщетението по настоящото дело. Не е налице основание за допускане до касационно обжалване и на поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК във връзка с въпросите за критерия „справедливост“. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. В случая, обжалваното въззивно решение не попада в нито една от посочените хипотези, поради което същото не може да бъде допуснато до касационно обжалване на това основание. Не се извеждат и изводи за вероятна нищожност или недопустимост на обжалваното въззивно решение, като основания по чл. 280, ал. 2, пр. 1 и 2 ГПК за допускането му до касационно обжалване. Предвид изхода, разноски за касатора не се следват, но същият на основание чл. 78, ал. 3 ГПК следва да заплати на ответника по касационната жалба уговореното и заплатено по договора за правна защита и съдействие адвокатско възнаграждение от 1200 лева. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о.