Определение № 117 от 31.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 658/2021 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „Клас” ООД, чрез адв. И. Д., против определение № 260166/16.11.2020 г. по в. ч. гр. д. № 877/2020 г. на Хасковски окръжен съд, ГО, с което е потвърдено определение № 260034/10.09.2020 г. по гр. д. № 94/2020 г. на Свиленградски районен съд за прекратяване на производството по делото. В частната касационна жалба се твърди се, че от изложените в исковата молба фактически твърдения районният съд е следвало сам да определи правната квалификация на предявения иск. Поддържа се, че са налице предпоставки за разглеждане на иска по чл. 537, ал. 2 ГПК, вр. чл. чл. 88 и чл. 90 ЗКИР, предвид изложените в исковата молба твърдения за допуснати от длъжностното лице по вписванията нарушение на чл. 32а, ал. 1 ПВ. Сочи се, че за ищеца е налице правен интерес да установи, че договорът е бил действащ към момента на извършеното вписване на неговото прекратяване. В изложението на основанията за допускане до касационно обжалване се поддържа, че са налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите: 1. Задължен ли е сезираният съд да определи правната квалификация на предявения иск, извеждайки действителното основание на спорното материално право, като изходи от изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, които формират основанието на исковата претенция и от заявеното в петитума искане за защита без при това да е обвързан само от правната квалификация на иска въз основа на предложената от ищците юридическа формулировка на основанието на иска?; 2. Допустим ли е самостоятелен иск с правно основание чл. 537, ал. 2 ГПК, вр. чл. 88 ЗКИР, вр. чл. 90 ЗКИР, за установяване недопустимост или недействителност на вписването или несъществуване на вписано обстоятелство в имотния регистър?; 3. Налице ли е правен интерес от предявяване на искове по 537, ал. 2 ГПК, вр. чл. 88 ЗКИР, вр. чл. 90 ЗКИР, ако към датата на предявяването на иска вписването не е било заличено? В срока отговор ответниците Т. Г. К. и И. Г. Б., чрез адв. Надежда К., възразяват срещу допускането на касационното обжалване и поддържат становище за неоснователност на жалбата по същество. Частната касационна жалба е подадена в срок и е процесуално допустима. Производството по гр. д. № 94/2020 г., по описа на Свиленградския районен съд е образувано по искова молба на „Клас” ООД срещу И. Г. Б. и Т. Г. К.. Изложени са твърдения, че между страните бил сключен договор за аренда на земеделска земя от 08.06.2015 г. за срок от пет стопански години, вписан в службата по вписванията [населено място] с вх. рег. № 3131/09.06.2015 г., акт 211, том 4; че на 08.07.2019 г. по персоналните имотни партиди на ответниците било вписано уведомление за едностранно прекратяване на договора за аренда; че уведомлението за едностранно прекратяване не е породило действие, поради което било извършено вписване на несъществуващо обстоятелство. На тези твърдения ищецът основава правния си интерес от предявяване на иск по чл. 537, ал. 2 ГПК, вр. чл. 88 и чл. 90 ЗКИР, като с петитума е отправено искане, като се установи, че сключеният между страните договор за аренда от 09.06.2015 г. не е прекратен с уведомление за едностранно прекратяване от 08.07.2019 г., да се признае за установено несъществуването на вписаното обстоятелство. С уточняваща молба ищецът е прецизирал петитума на исковата молба и е посочил, че претендира от съда да бъде признато за установено, че договорът за аренда не е прекратен с вписаното по персоналните партиди на ответниците уведомление за едностранно прекратяване от 08.07.2019 г., при което да се признае за установено несъществуването на вписано обстоятелство - едностранно прекратяване на договора с посоченото уведомление. За да потвърди прекратително определение на районния съд, окръжният съд приема, че въз основа на фактическите твърдения и заявения петитум производството не може да бъде водено, тъй като искането не може да бъде квалифицирано като иск по нито една от допустимите хипотези на чл. 124 ГПК – не се сочи конкретно право или правоотношение, което да се установи със сила на пресъдено нещо, а за факта на неизпълнението не е предвидено, че може да се установява с отделен иск. Възприети са изводите на първоинстанционния съд за липса на правен интерес от водене и на иска с правно основание чл. 537, ал. 2 ГПК, вр. чл. 90 ЗКИР, тъй като към момента на евентуалното разрешаване на правния спор с влязло в сила решение договорът ще се явява прекратен поради изтичане на срока. Освен това този иск бил обусловен от произнасянето по съединения с него иск за установяване несъществуването на едностранното прекратяване, като предвид обусловеността си от главния иск, обусловеният също се явявал недопустим. Въз основа на изложеното, настоящият състав на ВКС намира, че липсват предпоставки за допускане на касационно обжалване, защото отговорът на поставените въпроси не би променил изхода на процесуалния спор. Искът по чл. 90, ал.1, пр.3 ЗКИР за установяване на несъществуване на вписаното обстоятелство в хипотезата на прекратяване на договор за аренда поради неизпълнение, е иск за установяване на невалидност, нищожност, несъществуване на волеизявлението за прекратяване. В случая такъв иск не е предявен, защото в обстоятелствената част на исковата молба се твърди, че волеизявлението за прекратяване е действително, но не е породило правно действие, тъй като договорът за аренда е изпълнен. В последната хипотеза обаче, ищецът няма правен интерес от предявяване на иск по чл. 90, ал.1, пр.3 ЗКИР, а от предявяване на иск за установяване на правоотношение или иск за защита на материално право по чл. 124 ГПК. Въпреки дадените указания от съда за отстраняване на противоречието между обстоятелствена част и петитум, тази нередовност не е била поправена. Предвид казаното, отговорът на първия въпрос относно задължението на съда да посочи правната квалификация на иска не е обуславящ, защото в случая предявеният иск е с неотстранено противоречие между обстоятелствена част и петитум- обстоятелствената част съответства на предявен положителен иск по чл. 124 ГПК за установяване съществуване на правоотношение, а напротив- петитумът сочи на иск по чл. 90, ал.1, пр.3 ЗКИР за установяване на нищожност на волеизявление за прекратяване. Отговорът на втория въпрос също е без значение за производството по допустимост на иска, защото е безспорно, че искът по чл. 90, ал.1, пр.3 ЗКИР е самостоятелен, но в случая ищецът не е въвел обстоятелства в исковата молба за невалидност, нищожност, несъществуване на волеизявлението за прекратяване. Напротив, през цялото производство ищецът твърди, че волеизявлението за прекратяване не е довело до прекратяване на договора поради изпълнение му, което е нещо различно от хипотезата на нищожност, невалидност и несъществуване на волеизявлението. Доколкото не е било отстранено противоречието между обстоятелствената част и петитума на исковата молба, отговорът на третия поставен въпрос за наличието на правен интерес от предявяване на иск по чл. 90, ал.1, пр.3 ЗКИР при изтичащ срок на договора за аренда, ще е неотносим за изхода на настоящия процесуален спор. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,