Определение № 2274 от 15.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 1710/2023 г.

взе предвид следното.

Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационни жалби на ищеца „Национална електрическа компания“ ЕАД и ответника „Калиакра Уинд Пауър“ АД срещу въззивно решение на Софийски апелативен съд.

Страните взаимно оспорват жалбите си.

По реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното.

След частично обезсилване и частична отмяна на обжалваното от ищеца първоинстанционно решение въззивният съд е уважил частично предявените искове по чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 155, ал. 9 ПТЕЕ и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на стойността на небаланси, реализирани от ответника като производител на електроенергия за периода август-септември 2014 г., заедно с лихви за забава и законната лихва от предявяването на исковете.

В частта, с която първоинстанционното решение е потвърдено по отношение на отхвърлените части от исковете, решението е обжалвано от ищеца. В останалата част относно уважените части от исковете, решението се обжалва от ответника.

I. По касационната жалба на ищеца.

Допускане на касационното обжалване се иска на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпросите:

• относно законосъобразността на Раздел IV от Методиката за разпределяне на небалансите и доколко същата следва да намери приложение, тъй като правилата, въведени в нея, не са нормативно определени и противоречат на общите принципи на Закона за енергетиката и ПТЕЕ;

• осигурява ли прилагането на Раздел IV от Методиката за разпределяне на небаланси в СБГ равнопоставеност на членовете на СБГ на „НЕК“ ЕАД при разпределяне на небалансите или единствено генерира приходи, които остават при обществения доставчик.

Поддържа се, че в практиката на ВКС липсва произнасяне по въпроса за приложимостта на правила, които не са нормативно определени от закон или друг „поднормативен“ акт и които са изработени и приети от един от субектите, участващи в правоотношението и се явяват вътрешен акт за последния, както и че произнасянето на ВКС ще допринесе за точното прилагане на закона и тълкуване на съдържанието и Общите принципи и Методиката, включени като приложения в договора за разпределение на небаланси в балансиращите групи. Поддържа се също, че такова произнасяне е необходимо с оглед разрешаване със сила на пресъдено нещо на повдигнатите материалноправни въпроси относно същността на Методиката, нейното приложение и осигуряването на равнопоставеност между различните подгрупи в СБГ на „НЕК“ ЕАД и ще осигури възможността за преодоляване на създадена поради неточно тълкуване неправилна практика, изразена в мотивите на обжалваното решение (неточно посочено в изложението като „ определение“).

Според разясненията по т. 4 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК основанието „значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото“ изисква наличието на едно от следните условия: 1) създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, която следва да бъде изменена; 2) съдебна практика, създадена при остарели правна уредба или обществени условия, която следва да бъде осъвременена поради настъпили изменения в уредбата или обществените условия; 3) непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, поради което съдебната практика следва да бъде създадена или осъвременена.

В разглеждания случай не се обосновава в съответствие с т. 4 от тълкувателното решение нито една от посочените форми на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не се твърди по поставения въпрос да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена, доколкото като пример за такава практика се сочи единствено обжалваното въззивно решение. Не се поддържа също да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика. Поддържа се липса на практика (което се свързва с третата форма на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК), но не се обосновава наличие и на останалите елементи на тази форма – да е налице непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която именно да налага създаването на съдебна практика. Аргументи в тази насока не са изложени, което е достатъчно основание да не се допусне касационно обжалване.

II. По касационната жалба на ответника.

Допускане на касационното обжалване се иска на основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

1. Вероятна недопустимост на въззивното решение се обосновава с доводите, че доколкото производството е започнало по реда на 410 ГПК вр. чл. 107 от Закона за енергетиката вр. чл. 422 ГПК въз основа на заявление на ищеца за издаване на заповед за изпълнение на процесните парични вземания и подадено от ответника възражение по чл. 414 ГПК, извършеното от ищеца изменение на исковете от установителни в осъдителни е недопустимо. Отделно се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по непредявени искове - доколкото е осъдил ответника да заплати стойността на реализираните небаланси, определени на база подадените от ответника графици за производство, докато исковете са основани върху коригираните от ищеца графици.

Изложените доводи не обосновават вероятна недопустимост на въззивното решение. Посочената от жалбоподателя практика на ВКС, според която при предявен по реда на чл. 422 ГПК установителен иск изменението му в осъдителен е недопустимо, когато до момента на изменението издадената заповед за изпълнение не е обезсилена, се отнася за хипотезите, в които както заповедта за изпълнение, така и предявеният във връзка с нея установителен иск са допустими. В случаите, в които заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК е недопустима поради отсъствие на предвидената в чл. 410, ал. 1, т. 1 ГПК предпоставка, а именно искът за вземането да е родово подсъден на районен съд, т. е. в размер над 25 000 лв. (чл. 103 вр. чл. 104, т. 4 ГПК), недопустим се явява и установителният иск по реда на чл. 422 ГПК, доколкото същият може да има за предмет само вземане измежду предвидените в чл. 410, ал. 1 ГПК, в частност парично вземане в размер до 25 000 лв. В тези случаи случаи защитата на кредитора следва да се осъществи чрез осъдителен иск, а издадената заповед за изпълнение подлежи на обезсилване от заповедния съд. В този смисъл е релевантната за настоящия случай практика, изразена в решение № 81/20.07.2015 г. по т. д. № 1823/2014 г. на ВКС, I т. о. Поради това, като е намерил за допустимо извършеното в първоинстанционното производство изменение на иска в осъдителен, след като е обосновал извод за недопустимост на издадената заповед по чл. 410 ГПК поради неприложимост на разпоредбата на чл. 107 ЗЕ за вземанията на координаторите на балансиращи групи, произтичащи от небаланси (в какъвто смисъл след постановяването на въззивното решение е формирана и практика по т. д. № 1526/2021 г. на I т. о. на ВКС), въззивният съд се е произнесъл в съответствие с посочената по-горе практика на касационния съд, което изключва вероятната недопустимост на решението на това основание.

Не се установяват данни за вероятна недопустимост и по второто въведено основание. Исковете са предявени на основание реализирани небаланси за съответните периоди, т. е. основават се на наличието на разлика между действително произведеното и планираното количество. Начинът на определяне на планираното за производство количество - от ответника с подадените от него графици или от ищеца с коригирани графици - е от значение за наличието на такава разлика и за нейния размер, поради което и не представлява основание на различни вземания като предмет на самостоятелни искове.

2. По чл. 280, ал. 1 ГПК са формулирани въпросите:

1.1) допустимо ли е изменение на недопустим установителен иск по чл. 422 ГПК в осъдителен, ако издадената в тази връзка заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК не е обезсилена към датата на изменение на иска и датата на постановяване на въззивното решение и санира ли се недопустимостта с изменението на иска;

1.2) как следва да подходи съдът в хипотезата на подадена молба за изменение на установителен иск по чл. 422 от ГПК в осъдителен при условие, че е налице и необезсилена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, обявена за недопустима с влязъл в сила съдебен акт - да прекрати производството по делото поради недопустимост на иска, да обезсили заповедта и допусне изменението или да приеме, че е предявен изцяло нов осъдителен иск; ако се касае за изцяло нов осъдителен иск, от коя дата той следва да се счита предявен — от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, от датата на подаване на исковата молба по чл. 422 от ГПК или от датата на изменението на иска;

1.3) ако отговорът на въпрос 1.2 е, че решаващият съд следва да приеме, че е заведен нов осъдителен иск, следва ли решаващият съд да укаже на страните да повторят процедурата по размяна на книжа или може да се приеме, че извършените в производството по установителния иск по чл. 422 от ГПК процесуални действия са действителни и страните могат да се ползват от тях; в частност, следва ли съдът да даде възможност на ответника да релевира възраженията си срещу новопредявения осъдителен иск или те се явяват преклудирани с отговора на исковата молба по установителния иск по чл. 422 от ГПК;

2) кой е моментът, в който се преклудира възможността за изменение на установителния иск по чл. 422 от ГПК в осъдителен;

3.1) спира ли се давността за вземането докато трае съдебният процес, образуван с подаване на недопустим иск по чл. 422 ГПК;

3.2) от момента на установяване недопустимостта на иска по чл. 422 от ГПК с влязъл в сила съдебен акт, заличава ли се с обратна сила спирането на давността (последица от предявяването му) или давностният срок продължава да тече, отчитайки периода изтекъл до момента на спирането;

3.3) следва ли обявяването на недопустимостта на иска по чл. 422 и заповедта за изпълнение да се счита като новонастъпило обстоятелство в процеса по смисъла на чл. 147 ГПК, чл. 235, ал. 3 ГПК и чл. 266, ал. 2, т. 2 ГПК;

3.4) следва ли обявяването на недопустимостта на иска по чл. 422 и заповедта за изпълнение да се счита като част от фактическия състав на изтичане на давността на вземането, когато давностният срок изтича по време, когато давността е била спряна от съдебен процес по недопустим иск; към кой момент е завършен фактическият състав - към момента на изтичане на срока или към момента на установяване на недопустимостта на иска;

3.5) кой е релевантният момент, в който се преклудира възможността на ответника да направи възражение за изтекла погасителна давност, когато към настъпването на преклузивните процесуални срокове по ГПК давността е била спряна, но в последствие съдът е постановил недопустимост на съдопроизводствените действия, които са спрели давностния срок;

4) длъжен ли е съдът да вземе предвид всички факти и обстоятелства, които са настъпили след предявяването на иска и които са от значение за точното решаване на спора по смисъла на чл. 235, ал. 3 от ГПК;

5) има ли право съдът да се произнася по искане, което не е включено в предмета на спора с исковата молба и допълнителната искова молба; допустимо ли е въззивно решение, което е постановено по непредявен иск?

6) как следва да постъпи решаващият съд когато е сезиран с иск за заплащане на разходи за небаланс, основани на незаконосъобразно коригирани графици за производство без да е сезиран с допълнително искане за осъждане на производителя на база подадените от него графици - да отхвърли исковата молба изцяло или да постанови решение, с което да осъди ответника за разходи, изчислени на база подадените от производителя графици?

По въпросите от първата и третата група се поддържат основанията за допускане на касационно обжалване по т. 1 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, а по останалите въпроси - основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

По първата група въпроси, свеждащи се до допустимостта предявеният по реда на чл. 422 ГПК недопустим установителен иск да бъде изменен в осъдителен и до последиците на такова изменение, не е налице специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Преди всичко, към поставените въпроси, доколкото същите са от значение за допустимостта на изменения в осъдителен иск, респ. на постановеното по него решение, изцяло относими са изложените по-горе съображения по основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК, както и посочената практика (т. д. № 1823/2014 г.). Следва също да се посочи, че разрешението на поставените въпроси се съдържа и в цитираната от жалбоподателя практика, че при предявен по реда на чл. 422 ГПК установителен иск изменението му в осъдителен е недопустимо, когато до момента на изменението издадената заповед за изпълнение не е обезсилена. Тази практика се основава на съображението, че с обезсилването на заповедта отпада правният интерес на кредитора от предявения установителен иск, което има за последица неговата недопустимост. Следователно, макар и посочената практика да се отнася до хипотезите на обезсилване на заповедта за изпълнение, респ. липса на обезсилване, възприетото разрешение е относимо към всички случаи на недопустимост на установителния иск по реда на чл. 422 ГПК, вкл. тези на изначална недопустимост поради отсъствие на предпоставките по т. 1 на чл. 410, ал. 1 ГПК. Поради това изводът на въззивния съд за допустимост на разгледаните осъдителни искове, обусловен от преценката му за допустимост на извършеното изменение, не влиза в противоречие с практиката, на която се позовава жалбоподателят.

Във връзка със същите въпроси не се обосновава и специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, в която насока са изложени доводите, че липсва практика на ВКС и създаването ѝ ще даде указания на първоинстанционните и въззивните съдилища как следва да подходят в подобни хипотези, доколкото тези специфични въпроси не са решени с действащи правни норми.

В разглеждания случай не се твърди да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена, нито да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика. Същевременно изложените доводи не държат сметка за наличието на посочената по-горе практика, което, в отсъствието на надлежно обосноваване на необходимост от изоставянето или осъвременяването ѝ, изключва основанието по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК.

По втория въпрос относно срока за изменение на предявения по реда на чл. 422 ГПК установителен иск в осъдителен с оглед приложимата в производствата по търговски спорове разпоредба на чл. 372 ГПК също не е налице специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По този въпрос е формирана последователна актуална практика на ВКС (напр. т. д. № 2529/2021 г. на II т. о., т. д. № 53/2022 г. на I т. о. и цитираното там), съгласно която преклузията на чл. 372, ал. 2 ГПК не е относима към искането за изменение само на размера на иска, като същото е относимо и към преминаването от установителен към осъдителен иск и обратно; извеждането на това изменение на иска по размер, респективно преминаването от установителен към осъдителен иск, в отделна категория с оглед установяването на по-благоприятни процесуални срокове за предприемането им, е пряко свързана с правната характеристика на тези изменения, които не определят защита на ответника, различна от тази, която той вече е предприел, т. е. и в тези хипотези при търговските спорове няма основание да бъде приета неприложимост на разпоредбата на чл. 214, ал. 1 от ГПК, а страната е ограничена със сроковете по чл. 372, ал. 2 ГПК само при промяна на основанието или петитума на иска си, но не и при увеличение на иска, респ. при преминаване от установителен към осъдителен иск, тъй като тези изменения не предполагат защита, различна от предприетата от противната страна, в което се състои правният смисъл на изискването на нормата. изводите на въззивния съд са в съответствие с така установената практика.

Третата и четвъртата група въпроси не удовлетворява общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК във връзка с разясненията по т. 1 от ТР № 1/2009 г. да са обусловили правните изводи на въззивния съд. Отнасяйки се до основанията и последиците за спиране и прекъсване на давността, поставените въпроси не са обсъждани от въззивния съд с оглед приетата преклузия на възражението за погасителна давност.

Свързаните пети и шести въпроси, отразяващи поддържаната от жалбоподателя теза, че предявеният иск, като основан на коригираните от ищеца графици за производство, не може да бъде уважен с оглед небаланси, произтичащи от неспазването на подадените от ответника графици, могат да бъдат приети за удовлетворяващи общото изискване за допускане на касационното обжалване с оглед поставеното в основата на крайния извод за частична основателност на иска съображение на въззивния съд, че небалансите следва да бъдат изчислявани само съобразно представените от ответника прогнозни графици. Не се обосновава обаче специалната предпоставка по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК с посочената практика по т. д. № 1263/2018 г. на II т. о. и т. д. № 882/2020 г. на II т. о., доколкото по тези спорове крайният извод за пълна недължимост на претендираните от координатора вземания за небаланси не се основава на правни съображения, че вземанията, произтичащи от небаланси по коригираните графици, са различни от вземанията за същия период, но произтичащи от небаланси по подадените от производителя графици, поради което са предмет на различни искове, а на конкретно установените по тези дела факти, а именно за липса на разлика между подадения от производителя график и реално произведената електроенергия.

По изложените съображения касационното обжалване не следва да се допуска. При този изход на спора страните нямат право на разноски. Никоя от страните не е претендирала разноски, респ. юрисконсултско възнаграждение, във връзка със защитата си по жалбата на насрещната страна - ищецът е претендирал държавна такса за жалбата си и юрисконсултско възнаграждение по чл. 78, ал. 8 ГПК, а ответникът е претендирал държавна такса и адвокатско възнаграждение, което обаче, видно от представената фактура е във връзка единствено с подадената от него касационна жалба, а не за цялостна защита в касационното производство, поради което правилото за разпределение на отговорността за разноските пропорционално на уважената, съответно отхвърлената, част от исковете не намира приложение.

С тези мотиви съдът