Определение № 1776 от 09.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2401/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на А. П. П., със съдебен адрес - Д., чрез адвокат Н. М., срещу въззивно решение № 208 от 26.02.2024 г. по в.гр.д. № 1838/2023 г. на Окръжен съд – Бургас в частта, с която е потвърдено решение № 30 от 14.09.2023 г. по гр.д. № 6/2023 г. на Районен съд – Малко Търново за отхвърляне на предявения от жалбоподателката против С. Г. И., М. А. Б. и С. Р. Б. иск по чл. 26, ал. 2, предл. последно ЗЗД във вр. с чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено по отношение на ответниците, че договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № ...., том 3, рег. № ..., дело № 460 от 2012 г., с предмет 1/2 идеална част от дворно място с площ 371 кв.м., представляващо поземлен имот с идентификатор № ....., находящ се в [населено място], [улица], е нищожен. В касационната жалба се поддържа, че решението на въззивния съд е неправилно като постановено в противоречие с материалния закон и в нарушение на съдопроизводствените правила, както и необосновано.

В срока по чл. 287 ГПК е постъпил отговор от С. Г. И., М. А. Б. и С. Р. Б., и тримата със съдебен адрес - [населено място], чрез процесуалния им представител адвокат И. С., с който се оспорва подадената жалба и се претендира присъждането на направените разноски.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта ѝ, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното:

Въззивният съд е приел, че е предявен иск за оспорване на покупко-продажба на недвижим имот - 1/2 идеална част от дворно място с площ от 371 кв.м., представляващо поземлен имот с идентификатор № ....., находящ се в [населено място], [улица], ведно с втори етаж от построената в имота жилищна сграда с идентификатор № ...... със застроена площ от 79 кв.м., ведно с прилежащите му две избени помещения, северозападен гараж с идентификатор № ..... със застроена площ от 22 кв. м. и сграда за търговия с идентификатор № ..... със застроена площ от 24 кв.м., обективирана в нотариален акт № ..., том 3, рег. № 552, дело № 460 от 2012 г., на основание нищожност като симулативна, прикриваща дарение. Посочено е, че фактическата обстановка по делото е установена, като конституираната при новото разглеждане на делото ответница, е преживяла съпруга на общия на страните наследодател, чиято дъщеря е първата ответница, а ищцата е внучка на починалия - дъщеря на сина му от първия му брак. Не е спорно, че прехвърлянето на имотите е срещу цена от 9000 лв., уговорена под данъчната оценка на продаваното имущество, възлизаща на 10 427,80 лв., за която в нотариалния акт е записано, че е изплатена изцяло и в брой на продавачите от купувачите преди изповядването на сделката. Съдът е определил, че спорът е пренесен пред втората инстанция по отношение на факта на заплащане на цената. Предаването на сумата е оспорено в контекста на поддържаната с въззивната жалба нищожност на продажбата като симулативна, прикриваща валидна сделка дарение, като неплащането е индиция за невалидността на възмездното прехвърляне, защото последното било уговорено да е безпарично. От представените по делото доказателства – нотариалният акт, съдържащ вписване, че цената е платена, както и представената разписка от 05.12.2012 г. за получаването на сумата – съдът е приел, че плащането на цената е доказано. Дори разписката да е създадена по-късно от посочената дата, съдът е посочил, че това не рефлектира върху валидността ѝ, тъй като авторството не е оспорено и следователно продължава да обвързва вписаните в него изявления с посочените за техни издатели лица - двете ответници по делото. В подкрепа на този извод съдът се е позовал и на свидетелските показания, съдържащи индиция, че цената е заплатена, за което обстоятелство не са събрани други опровергаващи го доказателства. Възражението за липса на активна банкова сметка на продавачите, в която да внесат получената от купувачите сума, не е променило извода на съда. Допълнително е посочено, че продажната цена е под 10 000 лв. и следователно не поставя изискване за банков превод, каквото е и самото твърдение на ответниците, че цената е заплатена в брой. Съдът е приел, че по-ниската уговорена цена също не е предпоставка за нищожност на договарянето в контекста на твърдяната симулативност на волята да се прехвърли имотът, тъй като същата е обяснима с оглед родствената връзка между страните по сделката. Установено е, че продаденият на ответниците Б. през 2012 г. имот е принадлежал само на С. И. с изключение на построения през 1994 г. в режим на СИО търговски обект от 25 кв. м., изграден в дворното място. Съдът е направил извод, че от намерението на първата ответница да продаде на дъщеря си дворното място с етажа от къщата, гаража и избените помещения за много ниска сума, патримониумът на ищцата не се засяга, тъй като в тази част сделката не касае нейно наследство. Позовал се е на приетата по делото оценъчна експертиза, че размерът на засегнатото в действителност наследствено имущество е 1/6 част от 6828, 80 лв. на стойност 1138, 13 лв., при което цената на сделката, съпоставена с наследството на ищцата, не е толкова ниска, че практически да бъде сведена до липсваща такава. По делото не са събрани доказателства за намерението на прехвърлителите по оспорваната продажба да продадат формално, а всъщност да надарят купувачите с горепосочената идеална част - възможно бъдещо наследство на ищцата, с цел да я лишат от него. Съдът е отчел показанията на разпитаната в първото първоинстанционно производство свидетелка, майка на ищцата, но е приел, че те не съдържат информация в подкрепа на твърденията на дъщеря ѝ за симулативност. В заключение е прието, че при неустановена уговорка за симулация и при действително платена продажна цена, не са налице нито преки, нито косвени доказателства в подкрепа на твърденията на ищцата, поради което претенцията ѝ по чл. 26, ал. 2, предл. пето от ЗЗД, е недоказана и подлежаща на отхвърляне.

Съдът е разгледал и възраженията на ищцата, че е била лишена от възможността да участва в проведеното по делото открито съдебно заседание, тъй като адвокатът ѝ е бил служебно възпрепятстван да се яви по делото, а съдът не е уважил искането му за отлагане на заседанието. Приел е, че същите са основателни, но не променят крайните му изводи по спора, доколкото пред въззивната инстанция не е направено искане за изслушване на допълнителни свидетели в подкрепа на твърдението за симулативно договаряне. Като неоснователно е отхвърлено и възражението за неправилност на първоинстанционното решение поради невръчване на страната на постъпилия отговор на исковата молба от ответниците. Посочено е, че в гражданското съдопроизводство не съществува такова изискване за двойна размяна на книжа, подобно на разглеждането на търговски спорове. Обстоятелството, че на страната не е връчено обжалваното решение в цялост, а само известие за изготвянето му, ведно с диспозитива, също не е прието за основание за неговата отмяната му като неправилно, тъй като видно от преписката ищцата е и жалбоподател, подал въззивната си жалба в срок. Съдът се е аргументирал и че тя е имала възможност при желание да се запознае с акта на съда в неговата цялост, включително от сайта на районния съд.

Съдът е посочил, че независимо, че уточнението на поддържаните основания за недействителност на сделката е направено едва пред въззивната инстанция, поради което първоинстанционният съд не е разгледал довода за противоречие на сделката с добрите нрави, в жалбата си ищцата не е поддържала оплакване за непроизнасяне по всички основания за порок на сделката, поради което и въззивният съд не дължи обсъждането им. Допълнил е, че дори и да беше разгледано по същество, то също би било неоснователно, тъй като стойността на засегнатото от продажбата имущество, което би могла да наследи ищцата, е под цената на сделката, тоест не може да се приеме, че би било налице съществено и непреодолимо противоречие с общественото възприятие за еквивалентност на насрещните престации.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК са поставени следните въпроси, за които се твърди, че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:

1. Съществуват ли правни негативни последици и доколко те влияят върху правото на защита на страната ищец в гражданското производство, ако не е спазена процедурата по чл. 140, ал. 3 ГПК и дали то е съществено процесуално нарушение;

2. При неспазена процедура по чл. 140, ал. 3 ГПК и чл. 142, ал. 2 ГПК счита ли се за основателно, че е нарушена и процедурата по чл. 146, ал. 3 ГПК по отношение на ищцовата страна и нейното право на защита, като се акцентира на това какви са последиците за страната;

3. При нарушена процедура по чл. 266, ал. 3 ГПК, когато въззивният съд не е допуснал до разпит свидетел, посочен още с исковата молба, допустимо ли е този състав сам да направи извод за показанията на този свидетел, доколкото е бил разпитван по отмененото решение на ВКС? Не се ли нарушава принципът на непосредственост на възприеманите показания от същия свидетел, доколкото съставът на съда е различен, и това не води ли до нарушаване на правото на защита на страната.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане касационно обжалване на въззивното решение.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Първите два въпроса, формулирани в изложението, изразяват оплакванията на жалбоподателката за допуснати процесуални нарушения във връзка с проведеното на 18.08.2023 г. открито съдебно заседание, които не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Доводите за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК – така т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.

Третият въпрос е неотносим към решаващите изводи на съда, доколкото касае първото първоинстанционно решение, за което във въззивната жалба липсват наведени оплаквания. В обжалваното решение изрично е посочено, че поисканите пред първата инстанция след връщането на делото за ново разглеждане свидетели са били допуснати, а нови доказателствени искания пред въззивната инстанция не са били направени, поради което въпросът не обосновава допускането на касационното обжалване. Допълнително, видно от мотивите на решението, съдът е отчел показанията на майката на ищцата.

Освен това в изложението не се съдържа и относима аргументация по смисъла на т. 4 от Тълкувателно № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК, ВКС, за наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не се сочи нито противоречива, погрешна или остаряла съдебна практика, на която въззивният съд се е позовал, нито пък неясна или противоречива правна норма, която съдът е приложил.

С оглед изхода от спора на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, в полза на ответниците би следвало да се присъдят направените от тях разноски. Видно от изричната клауза в представеното пълномощно страните са уговорили адвокатско възнаграждение в размер на 500 лв., но не са представени доказателства за реалното му заплащане, а в клаузата не е вписан начин на заплащането му – дали е в брой или по банкова сметка. Доколкото не се установява реалното заплащане на претендираните разноски по смисъла на т. 1 от ТР № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК, то такива не следва да бъдат присъждани.

Мотивиран от изложеното, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховен касационен съд