Определение № 4563 от 13.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4201/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК. С решение № 201 от 19.04.2024 г. по в. гр. д. № 143/2024 г. на Благоевградския окръжен съд е потвърдено решение № 519 от 23.07.2023 г. по гр. д. № 2840 от 2021 г. на Благоевградския районен съд в обжалваната част, с която е допусната делба на две земеделски земи и един урегулиран поземлен имот в землището на [населено място] поле, [община] / ПИ [№], ПИ [№] и ПИ [№]/, между съсобственици и при квоти: 1/4 ид. част за Х. К. Т., 1/4 ид. част за А. К. Т., 1/6 ид. част за В. М. К., 1/6 ид. част за Р. С. К. и 1/6 ид. част за К. С. К.. Въззивният съд е приел, че собственик на двете земеделски земи и урегулирания поземлен имот, които са предмет на делбата, е бил общият наследодател А. В. К., починал на 05.09.2010 г. Понастоящем негови наследници са страните по делото - Х. и А. Т., деца на починалата му дъщеря Л. А. Т., както и В. М. К., Р. С. К. и К. С. К., съответно преживяла съпруга и деца на починалия му син С. А. К.. Прието е, че ответниците В., Р. и К. не са подали отговор на исковата молба. Възражението на Р. К. за придобиване на имотите по давност не може да бъде уважено, тъй като е направено след приключване на първото заседание по делото. Това е най-късният момент, в който ответник по иск за делба може да направи възраженията си. В първото заседание е направено искане за изключване на част от имотите от делба по съображение, че към месец април 1996 г. общият наследодател на страните е извършил неформална делба между своите деца, като от този момент наследодателят на ответниците С. установил заедно със семейството си самостоятелно владение върху предоставените му при тази делба имоти. Едва в следващо съдебно заседание пълномощникът на ответниците е навел възражението, че Р. К. е едноличен собственик на недвижимите имоти с идентификатори [№] и [№] по силата на упражнявано от нея давностно владение. Прието е, че правоизключващото възражение по своето същество представлява наведени от страната твърдения за факти, въз основа на които тя оспорва изцяло или частично заявените от насрещната страна права, за разлика от правния довод, чрез който се оспорва правната интерпретация на изложените вече факти и обстоятелства, а оттам и на съдебната претенция на ищцовата страна. В процесния случай в законоустановения срок от страна на Р. К. не е посочено, че тя е установила самостоятелно владение, чрез което е отблъснала владението на останалите наследници. Тъкмо обратното - в хода на първото съдебно заседание от нейна страна е поддържан неизгоден за нея факт, че в резултат на извършена от А. К. неформална делба върху част от имотите права притежават единствено тя, нейният брат и тяхната майка. Едва за първи път във въззивната жалба се твърди тя да е демонстрирала пред останалите си роднини намерение за своене не само на полагащата й се идеална част, а досежно целите имоти. Във въззивната жалба възражението за придобивна давност дори придобива по-широк предметен обхват, включвайки и УПИ [№], кв. 14, въпреки че процесуалният представител на тази страна в проведеното открито съдебно заседание изрично го е изключил от заявената претенция. Но дори да се приеме, че в първото съдебно заседание твърденията за установено владение върху част от имотите, за които се сочи да са били предоставени в дял на наследодателя на ответниците С. К., се отнасят единствено до дъщеря му Р. К., не се доказва нито извършването на неформалната делба, нито владението на Р.. От цялостната преценка на свидетелските показания не може да бъде направен извод, че приживе общият наследодател е извършил неформална делба между своите деца Л. и С., оставяйки на последния спорните две земеделски земи и двата урегулирани имота, един от които е предмет на делото. Свидетелката М. твърди, че волята на дядо С. /А. К./ е била децата му Л. и С. да получат всичко по равно, „на кой каквото му се полага по равни части“. Единствено за един от двата парцела в селото знае, че следвало да бъде само за ищеца А. Т., за да може той да строи, което, дори да се приеме като индиция за извършена делба, то тя не е със съдържанието, заявено от ответниците. Тази свидетелка излага още, че ищците обработвали наследствените ниви, а при отчуждаването на част от тях всички наследници получили парично обезщетение. Свидетелят С. Г. сочи, че през 1996 г. чул за подялба на имотите, но не знаел нищо повече. Чувал дядо С. да казва, че ще остави всичко на К. К.. Съдът е приел, че по въпроса за неформалната делба свидетелите не излагат конкретни уговорки. Това, че според разпитаните свидетели ищците (по думите на св. М.), съответно ответниците (според св.Г. и К.) полагали грижи за някои от земеделските имоти, още не налага сигурен извод за постигнато споразумение за подялба. От тези показания не може конкретно да се определи кои точно ниви се обработват от наследниците на С. К.. Гласните доказателства опровергават соченото от Р. К., че тя еднолично е владяла имотите. Дори да не бъдат зачетени показанията на свидетелката М., в какъвто смисъл са възраженията на Р. К., то свидетелите Г. и К. са категорични, че грижи за имотите са полагали както Р. К., така и В. и К., а в къщата в [населено място] поле живяла и В. К., т. е. липсват доказателства за ясно манифестиране на намерението за своене по отношение на останалите съсобственици. По изложените съображения съдът е приел, че делбата следва да се допусне между наследниците на А. К. при законните квоти. Срещу въззивното решение е подадена касационна жалба от В. М. К., Р. С. К. и К. С. К.. В жалбата се поддържа, че съдът неправилно допуснал делба на спорните имоти, въпреки че те били придобити по давност от Р. К.. Свидетелските показания били неправилно преценени, като бил даден приоритет на казаното от свидетелката М., сестра на съпругата на ищеца А. Т., и не били зачетени показанията на свидетелите Г. и К.. Правните изводи на съда влизали в противоречие с извършеното разпределение на доказателствената тежест и със събраните по делото доказателства. На жалбоподателката Р. К. било вменено задължение да доказва обстоятелства, които ищците не са въвели в процеса – за необходимостта от отблъскване на тяхното владение и дали те са предприели действия по чл.76 ЗС за защита на владението. Неправилен бил изводът, че по делото не е доказана неформалната делба, извършена от общия наследодател. Не били приложени разпоредбите на чл.68 и чл.69 ЗС. В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и чл.280, ал.2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Жалбоподателите поддържат, че в първото съдебно заседание техният пълномощник е направил възражение за придобивна давност, основано на извършена от общия наследодател неформална делба за част от неговите имоти. Според тази делба дъщеря му Л. е следвало да получи две земеделски земи, описани в т.6 и т.7 от исковата молба, а имотите по т. 4 и т.5 /ПИ [№], [№]/ и двата урегулирани поземлени имота /един от които е предмет на делба, а другият е разпореден приживе от наследодателя/ е следвало да бъдат за неговия син С.. Неправилно съдът приел, че няма заявено в срок възражение за придобивна давност. Неправилно съдът приел, че едва във въззивната жалба е направено възражение за давност по отношение на урегулирания поземлен имот и по този начин го е изключил от преценката си и това довело до липса на произнасяне по въззивната жалба в частта за този имот. Оттук произтичала и очевидната неправилност на въззивното решение. Решението било очевидно неправилно и по причина, че съдът не се произнесъл по оплакването във въззивната жалба, че първоинстанционният съд не е предоставил възможност на двама от ответниците, от чието име в първото съдебно заседание е направено възражение за придобивна давност, да уточнят правата си. Очевидната неправилност според жалбоподателите произтича и от това, че въззивният съд не се произнесъл по възражението на В. и К. К. за изключване на трите спорни имота от делбената маса, както и поради нарушаването на материалния закон. Въззивното решение противоречало на решение № 97 от 19.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 325/2020 г., I г. о., което давало отговор на сходен правен въпрос, както и на посочената в него практика на ВКС, а също и на ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС в частта, в която се приема, че презумпцията на чл.69 ЗС се прилага на общо основание в отношението между съсобствениците, когато съсобствеността им произтича от юридически факт, различен от наследяването. Сочи се и решение № 74 от 24.06.2015 г. по гр. д. № 6277/2014 г. на ВКС, I-во г. о. Ответниците в производството А. К. Т. и Х. К. Т. оспорват жалбата. Считат, че не са налице основания за допускането й до разглеждане по същество от ВКС. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по иск за делба, което е в обхвата на касационния контрол независимо от цената на иска – чл.280, ал.3, т.1 ГПК. Не са налице обаче поддържаните от жалбоподателите основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и чл.280, ал.2, предл.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. В изложението към касационната жалба не са формулирани правни въпроси във връзка с основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, нито пък е дадена обосновка с какво разглеждането на делото от ВКС ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Само на това основание ВКС може да откаже допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съгласно разясненията в т. 1 и т.4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Независимо от това трябва да се посочи следното: Изводът на въззивния съд, че Р. К. не е направила в срок възражение за придобиване по давност на спорните три имота, не противоречи на практиката на ВКС, според която за валидно въведено възражение е достатъчно да се посочат правопораждащите факти, без да е необходимо те да бъдат квалифицирани - решение № 539 от 1.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2640/2024 г., I г. о., и посочената в него практика. В настоящия случай в първото съдебно заседание е направено възражение за придобиване на имотите по давност, но не от Р. К., а от нейния баща С. А. К., който установил владение през 1996 г. въз основа на неформална делба, извършена от баща му. По този начин след смъртта на С. К. през 2021 г. от последиците на придобивната давност биха се ползвали всички негови наследници, а не само дъщеря му Р. К.. Възражение за придобиване по давност на спорните имоти от всички наследници на С. К. обаче реално не се поддържа и това личи от касационната жалба, в която изрично се сочи, че спорните имоти следва да се изключат от делбената маса, тъй като техен изключителен собственик е Р. К., която ги е придобила по давност. Въззивният съд е разгледал и по същество възражението на Р. К., че е придобила имотите по давност, макар изложените по този въпрос мотиви да са евентуални, в случай че се приеме, че възражението е направено в срок. Евентуалните мотиви на въззивния съд не противоречат на посочената от жалбоподателите практика на ВКС. Решение № 97 от 19.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 325/2020 г., I г. о., дава отговор на съвсем различен правен въпрос, който не се поставя по настоящото дело – дали когато близки роднини и сънаследници /съсобственици/ живеят в жилищна сграда, в която има няколко жилищни обекта и всеки от тях е установил самостоятелна фактическа власт върху отделен обект със знанието и без противопоставянето на другите съсобственици, която упражнява в продължение на повече от десет години, трябва да извършват някакви други действия по отблъскване владението на другите съсобственици. Разликата в правните проблеми, които се поставят по двете дела, изключва основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. На следващо място – Тълкувателно решение № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС и решение № 74 от 24.06.2015 г. по гр. д. № 6277/2014 г. на ВКС, I-во г. о., на които се позовават жалбоподателите, са посветени на въпроса за придобивната давност между съсобственици. По настоящото дело обаче твърденията са, че само Р. К. е придобила трите спорни имота по давност, а тя не е била техен съсобственик до момента на смъртта на баща й С. през 2021 г., т. е. не се касае за хипотеза, в която съсобственик придобива по давност идеалната част на друг съсобственик. Следователно посочената практика на ВКС няма отношение към владението на Р., след като тя е трето за съсобствеността лице. Към това владение по принцип би била приложима презумпцията на чл.69 ЗС, но в конкретния случай, доколкото Р. е дъщеря на съсобственик на спорните имоти и на това основание може да упражнява държане или търпими действия върху тях, то нейното владение, ако е било осъществявано такова, не е било явно и не би могло да бъде разпознато от ищците като такова, т.е. не е налице един от признаците на владението, посочени в практиката на ВКС. Така например в решение № 68 от 2.08.2013 г. на ВКС по гр. д. № 603/2012 г., I г. о., се сочи следното: „ Без да се установи, че владението е постоянно, непрекъсвано, спокойно, явно и несъмнително, упражняването на фактическа власт върху една вещ не може да се определи като владение. Като елемент от придобивната давност владението трябва да е явно и несъмнително и да се осъществява постоянно …“. Тези условия в случая не са налице, а приетото от въззивния съд в обжалваното решение като краен резултат съответства на тази практика на ВКС, макар съдът да е акцентирал върху нещо различно. По изложените съображения не е налице противоречие по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, което да обуслови допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Освен това настоящото дело не разкрива такива особености, които да налагат допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК с цел установяване на точно прилагане на закона и развитие на правото. Не е налице и основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, тъй като не възниква съмнение за очевидна неправилност на въззивното решение. Според постоянната практика на ВКС очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност на въззивното решение, когато от неговия прочит се констатира допуснато грубо нарушение на закона и/или правилата на формалната логика. Очевидната неправилност трябва да личи от самия текст на решението, без той да се съпоставя с извършените по делото процесуални действия и събраните доказателства. В настоящия случай само от прочита на въззивното решение не се констатират такива груби нарушения. По-специално – приетото от съда, че едва във въззивната жалба е направено възражение за придобивна давност по отношение на урегулирания поземлен имот, не може да се квалифицира като очевидно неправилно, тъй като такава преценка предполага съпоставка със самата въззивна жалба, но при очевидната неправилност подобна съпоставка не се прави – очевидната неправилност трябва да личи от самото решение. Същото се отнася и за твърдението, че въззивният съд не се е произнесъл по всички възражения и оплаквания в жалбата. Дори да е допуснато такова нарушение, то би могло да доведе до неправилност на решението, но не и до очевидна неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Само от прочита на решението не може да се приеме за очевидно неправилен изводът на съда, че не е доказано извършването на неформална делба със съдържанието, посочено от пълномощника на ответниците в първото съдебно заседание /макар че такава неформална делба с предаване на владението върху спорните имоти би поставила началото на придобивна давност за С. К., а не за дъщеря му Р./, както и че не е доказано Р. да е придобила по давност спорните имоти. При този изход на делото на ответника А. К. Т. следва да се присъдят сторените разноски за касационното производство в размер на 1200 лв. по договор за правна защита и съдействие от 16.10.2024 г. Воден от изложеното, Върховният касационен съд,