Определение № 1526 от 21.05.2025 г. на ВКС по т. д. № 67/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Бук Тетевен“ ЕАД (в несъстоятелност) и „Актив Секюрити Груп“ ЕООД срещу решение № 151 от 08.07.2024г. по в.гр.д. № 84/2024г. на Апелативен съд – Велико Търново, с което е потвърдено решение № 176 от 13.10.2023г. по гр.д. № 506/2022г. на Окръжен съд – Ловеч. С потвърденото решение е прогласен за недействителен по отношение на държавата на основание чл. 216, ал. 1, т. 4 от ДОПК сключеният между касаторите договор за продажба на недвижим имот от 07.11.2017г., оформен с нотариален акт № 194, рег. № 2828, том ІІ, дело № 313 от 07.11.2017г. на нотариус Ивайло Иванов, вписан в Служба по вписванията с вх. рег. № 1968 от 07.11.2017г., акт № 98, том VІІ, дело 1337/2017г. Съгласно договора „Бук Тетевен“ ЕАД е продало на „Актив Секюрити Груп“ ЕООД 21200/24890 идеални части от поземлен имот с пл. № 84 от УПИ ІІ, кв. 1 на административен адрес [населено място], [община], област Ловеч, [улица], заедно с намиращите се в имота 13 административни и производствени сгради, подобрения и приращения.

Оплакванията на касаторите в подадената жалба са, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон, както и поради необоснованост - касационни основания по чл. 281 от ГПК за неговата отмяна. Въззивният съд не е съобразил, че публичният изпълнител не може да основава иска си по чл. 216 от ДОПК на вземане, установено по декларация от страна на длъжника. Не е било съобразено, че самото образуване или присъединяване на задължения към висящо изпълнително дело не прекъсва давността. Голяма част от задълженията към датата на оспорваната сделка са погасени по давност. Остатъкът от задълженията е възлизал на 86 613. 20 лева, което задължение не е в особено големи размери и е било обезпечено. Това е поради наложените обезпечителни мерки в производството по принудително изпълнение. Така не се установява умисъл и намерение за увреждане на кредитора. Неправилно е било прието, че договорите за заем, със задълженията по което е било извършено прихващане, са фиктивни поради липсата на писмени доказателства за плащане на заемни средства по банков път. Задълженията са били реални и са били свързани с наводнения на завода на „Бук Тетевен“ ЕАД през 2005г. Грешни са и изводите на съда за значително намаляване на активи през финансовата 2017г. Липсата на счетоводен запис за плащане на цената на цесията се обосновава с клаузата тя да бъде платена в тригодишен срок след събиране на вземането и не е никакво основание или доказателство в подкрепа на извода на съда за умисъл на увреждането.

Съгласно изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК при постановяване на въззивното решение съдът се е произнесъл по обуславящи изхода на делото правни въпроси, решени в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и на Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, както и от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – касационни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.

Формулираните въпроси са:

1. Може ли съдът да приеме, че е налице умисъл за увреда на кредитора (в случая на държавата в лицето на НАП, съответно ощетяване на фиска) в хипотезата на висящо изпълнително производство при липса на изпълнителен титул, покана за доброволно плащане и/или друг изричен акт на публичен съдебен изпълнител и при положение на липса на изрично установени публични задължения с ревизионен акт, акт за установяване на публични задължения по чл. 107, ал. 3 от ДОПК или друг властнически акт?

2. Липсата на изрично възражение на длъжника за настъпила погасителна давност на публични задължения, направено пред него в производството по принудително изпълнение и/или пред взискателя, може ли да се цени като умисъл за увреда на кредитора при последваща разпоредителна сделка с недвижим имот, собственост на длъжника, спрямо който не са предприети обезпечителни и/или изпълнителни действия в производството по принудително изпълнение?

3. Допустимо ли е в производство за прогласяване на относителна недействителност на разпоредителна сделка с недвижим имот, съдът при преценката си по съществото на иска да разглежда и изследва всички финансови и счетоводни операции на първия ответник, извън процесната сделка, като ги изследва съвкупно с нея и да основава на тях своето решение, доколкото други сделки на разпореждане и/или управление не са предмет на иска?

4. Допустимо ли е и съставлява ли процесуално нарушение изследването на финансови и счетоводни операции, сделки на управление и/или разпореждане на приобретателя на недвижимия имот – втори ответник, предмет на атакуваната сделка и може ли съдът да ги взема предвид и да ги обсъжда наред с останалите доказателства по делото при формиране на вътрешното си убеждение за наличие/липса на умисъл за увреждане на кредитора у договарящите страни?

5. Допустимо ли е въззивният съд да счете за недоказани факти и обстоятелства по делото, за които са представени писмени доказателства, които не са оспорени от насрещната страна в първа и втора инстанция?

Във връзка с въпросите касаторите сочат решение № 27 от 28.02.2013г. по т.д. № 410/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение от 30.12.2009г. по т.д. № 430/2009г. на ВКС, ТК, І т.о., мотивите към т.1 от ТР № 1/2009г. на ОСНК на ВКС, Тълкувателно решение № 7/ от 15.04.2021г. на ВАС, на които въззивното решение противоречи.

6. Съставлява ли елемент от фактическия състав на чл. 216, ал. 1, т. 4 от ДОПК намерението за увреждане и у лицето, с което длъжникът е договарял, когато разпоредителната сделка е сключена без протекло производство по ревизия, а публични задължения са установени на база подадени от първия ответник справки – декларации по реда на чл. 105 от ДОПК и презюмира ли се това намерение или подлежи на доказване?

Във връзка с въпроса касаторите сочат, че липсва практика на съдилищата.

Поддържа се и очевидна неправилност на въззивното решение.

От насрещната страна главен публичен изпълнител в Дирекция „Събиране“ при Национална агенция за приходите, Териториална дирекция - София, процесуален субституент на държавата, е подаден отговор в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК, с който касационната жалба се оспорва като неоснователна. Обсъждат се заявените от касатора основания за допускане на касационно обжалване, както и се излагат подробно фактическите обстоятелства по спора. Според страната и в първоинстанционното, и във второинстанционното производство са доказани елементите от фактическия състав на чл. 216, ал. 1, т. 4 от ДОПК – че сделката е сключена след датата на установяване на публични задължения, като по делото са съществували предоставени доказателства и данни, че към момента на сключване на разпоредителната сделка задълженията са били установени, при предпоставките на чл. 108, ал. 2 от ДОПК. Ищецът следва да докаже намерението за увреждане на продавача, което в случая е доказано.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, за да се произнесе по реда на чл. 288 от ГПК, констатира следното:

Касационната жалба е редовна, като съответстваща на изискванията на чл. 284 от ГПК, както и допустима – подадена в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от страни с интерес от обжалването.

При преценка на изискванията на чл. 280, ал. 1 от ГПК не се установява основание за допускане на касационно обжалване, нито се установява вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение, за да бъде решението допуснато до касация при условията на чл. 280, ал. 2 от ГПК.

За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е приел от фактическа страна, че към 07.11.2017г. дружеството „Бук Тетевен“ ЕАД е имало публични задължения за данъци по ЗДДФЛ и ЗДДС, както и за задължителни осигурителни вноски в размер на 637 492. 26 лева главници и 233 303. 33 лева лихви, общо 870 795. 59 лева. Размерът на тези публични задължения е бил потвърден от заключение на изслушана в първоинстанционното производство съдебна икономическа експертиза. За задълженията са били подадени декларации образец 6 “Данни за дължими вноски и данък по чл. 42 от ЗДДФЛ“ (за периода от 01.01.2012г. до 31.10.2017г.) и справки-декларации по ЗДДС (за периода от 01.11.2012г. до 31.01.2017г.).

При тези декларирани и съществуващи публични задължения, на 07.11.2017г. дружеството е продало на „Актив Секюрити Груп“ ЕООД свои недвижими имоти в [населено място], [община], област Ловеч, [улица] – идеални части от поземлен имот и намиращите се в него административни и производствени сгради с подобренията и приращенията. Сделката е била оформена с нотариален акт № 194, рег. № 2828, том ІІ, дело № 313 от 07.11.2017г. на нотариус Ивайло Иванов. Дружеството купувач е било учредено и вписано в търговския регистър непосредствено преди продажбата – на 05.10.2017г., както непосредствено преди това е бил съставен констативен нотариален акт за придобито право на собственост по давност в полза на „Бук Тетевен“ ЕАД върху имотите. При уговорена продажбена цена по сделката от 1 029 000 лева, част от цената е била погасена чрез превеждане от купувача в полза на [община] на дължими данък сгради и такса смет (122 221. 65 лева). Останалата част от 906 778. 35 лева, също съгласно уговореното в нотариалния акт, е била погасена чрез прихващане с насрещно вземане на купувача „Актив Секюрити Груп“ ЕООД по договори за заем.

Заемател по договорите за заем, подписвани в периода 2007г. - 2008г., е било дружеството „Лев Корпорация“ АД. Във всички договори (представени по делото) е било посочено, че сумите се отпускат по банков път, но не е имало доказателства те да са били преведени на заемополучателя „Бук Тетевен“ ЕАД. Същевременно такива вземания (с посочен размер 2 048 373. 69 лева) са били цедирани на „Актив Секюрити Груп“ ЕООД на 06.11.2017г., а с анекс от 07.11.2017г. е договорено, че цесионерът ще заплати цена в размер на 1 433 861. 58 лева в срок до три години след събиране на вземането, предмет на цесията. Договорът за цесия не е бил отразен в счетоводството на „Актив Секюрити Груп“ ЕООД. Липсвали са отразени плащания и към „Лев Корпорация“ АД, въпреки прихванатите суми. В този смисъл са били заключенията на изслушана съдебна икономическа експертиза.

Съгласно заключение на съдебна техническа експертиза, също изслушана в първоинстанционното производство, пазарната стойност на продадените на 07.11.2017г. имоти по метода на пазарните аналози е била 1 212 883 лева с ДДС.

Към датата на исковата молба по делото (08.11.2022г.), и след отписване на погасени по давност задължения, публичните задължения на „Бук Тетевен“ ЕАД са били в размер на 473 108. 28 лева главници, 317 333. 69 лева лихви, или общо 790 441. 91 лева.

При тези обстоятелства от въззивния съд е било прието за основателно твърдението на ищеца, че договорът от 07.11.2017г. е бил сключен с цел да се увреди публичният взискател (чл. 216, ал. 1, т. 4 от ДОПК). От събраните косвени доказателства, според въззивния съд, може да се направи извод за наличие на намерение за увреждане у длъжника. Имоти, за които е бил съставен нотариален акт за придобиването им по давност, са били прехвърлени на новоучредено дружество при прихващане на задължението за заплащане на цената с фиктивни вземания по договори за заем.

За неоснователно е било прието възражението на ответниците, че данъчното задължение не е било установено с влязъл в сила ревизионен акт, съответно със съдебно решение. За приложима в случая е била приета разпоредбата на чл. 216, ал. 1, т. 4 от ДОПК, в редакцията преди допълнението й (обн. ДВ, бр. 105 от 2020г., в сила от 01.01.2021г.), но според въззивния съд тя е относима и към декларирани публични вземания. В случая публичните вземания са възникнали по силата на закона, за което „Бук Тетевен“ ЕАД е било длъжно и е подало декларации. Вземането, което е предвидено в закон и за което е необходимо подаването на декларация, се установява по силата на закона. С декларацията само се конкретизира вече съществуващ дълг. Задълженията по подадените декларации съобразно чл. 105 от ДОПК се внасят в сроковете, определени в съответния закон – те са изискуеми, без да е необходима санкция от държавен орган. НАП има правомощия да осъществява контрол върху декларираните задължения и чрез последващ ревизионен акт да установи различен размер на същите, но при коректно изчислени и декларирани задължения не се реализира процедурата във връзка с издаването на ревизионен акт.

За неоснователно е било прието също възражението на ответниците, че към датата на оспорения договор и на исковата молба публичните задължения за периода от 01.11.2012г. до 31.12.2016г. са погасени по давност, като по този начин размерът на останалите дължими задължения е незначителен. Според приетото от въззивния съд разпоредбата на чл. 171, ал. 1 от ДОПК предвижда публичните вземания да се погасяват с изтичането на петгодишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, освен ако в закон не е предвиден по-кратък срок, а според чл. 171, ал. 2 от ДОПК с изтичането на десетгодишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, се погасяват всички публични задължения, независимо от спиране или прекъсване на давността, освен изрично посочените случаи. Основанията за спиране и прекъсване на давността също са предвидени в ДОПК. В случая публичните задължение на държавата не са погасени по давност. Съгласно чл. 89, ал. 1, вр. чл. 125, ал. 1 от ЗДДС дължимият ДДС по справка декларация по ЗДДС е следвало да бъде внесен в срока за подаването й за съответния данъчен период – до 14-то число на месеца, следващ данъчния период, за който се отнася. Съгласно чл. 65, ал. 1 от ЗДДФЛ данъкът, който се удържа, се внася в срок до края на месеца, следващ тримесечието за придобиване на дохода. Съгласно чл. 7, ал. 1 от КСО и чл. 40, ал. 1, т. 1, б.“в“ от ЗЗО осигурителните вноски за ДОО и здравно осигуряване се внасят от осигурителите до 25-то число на месеца, следващ месеца, през който е положен трудът, а съгласно разпоредбата на чл. 158 от КСО осигурителните вноски за допълнително задължително пенсионно осигуряване се внасят до 25-то число на месеца, следващ месеца, през който е положен трудът. По делото най-рано възникналите задължения за периода от 01.01.2012г. са тези по декларациите образец 6 до 31.01.2012г., при което срокът по чл. 171, ал. 1 от ДОПК би изтекъл на 01.01.2018г. Срокът е бил прекъснат с предприетите действия по принудително изпълнение – извършения на 20.12.2016г. опис на движими вещи, собственост на длъжника, в присъствието на неговия представляващ. Изрично в протокола за опис са били посочени изпълнителните основания, включително с посочване на номер и дата и това са вземанията, на които се позовава ищецът. Самостоятелно основание за неоснователност на направеното възражение, според въззивния съд, е и нормата на чл. 217, ал. 4 от ДОПК, по аргумент от която предприетите действия по принудително изпълнение прекъсват давността и за присъединените вземания. След като спрямо най-рано възникналото и изискуемо задължение не е изтекъл погасителният давностен срок, то същият извод следва да се направи и по отношение на останалите задължения, посочени от ищеца. Към датата на оспорената сделка публичните задължения са били общо 870 795. 59 лева. Задълженията не са били погасени и към датата на исковата молба.

В хода на въззивното производство по молба на Национална агенция за приходите е било открито производство по несъстоятелност срещу „Бук Тетевен“ ЕАД. Това е било съгласно постановеното по реда на чл. 630, ал. 1 от ТЗ решение № 316 от 29.02.2024г. по т.д.н. № 1496/2023г. на Софийски градски съд. С решение № 1255 от 20.09.2024г. производството по делото е било спряно на основание чл. 632, ал. 1 от ТЗ.

С оглед решаващите мотиви на въззивния съд в решението му, първият въпрос на касатора относно това дали разпоредбата на чл. 216, ал. 1, т. 4 от ДОПК в приложимата по делото редакция преди допълнението й (ДВ, бр. 105 от 11.12.2020г., в сила от 01.01.2021г.) включва във фактическия си състав публични задължения, установени с декларация, подадена от задължено лице, отговаря на общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 от ГПК, съгласно разясненията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Според възприетото от въззивния съд в решението му, разпоредбата е относима и към декларирани публични вземания. Този извод, съгласно изложеното в касационната жалба по делото, не се споделя от касаторите.

Във връзка с въпроса не е удовлетворен допълнителният критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Според актуалната практика на ВКС чл. 216, ал. 1 от ДОПК и в предходната си редакция предвижда, че декларациите по чл. 105 от ДОПК установяват публични задължения по смисъла на същата разпоредба (решение № 109 от 15.07.2024г. по т.д. № 1132/2023г. на ВКС, ТК, І т.о., определение № 3167 от 28.11.2024г. по т.д. № 610/2024г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 25 от 22.01.2025г. по т.д. № 1184/2023г. на ВКС, ТК, І т.о.). Промяната в съдебната практика е обоснована освен с предходно възприетото явно неправилно тълкуване на разпоредбата, също и с мотивите към проекта на Закона за изменение и допълнение на ДОПК (002-01-53/21.10.2020г.). В тези мотиви е подчертано, че изменението на чл. 216, ал. 1 от ДОПК, при което изрично са посочени като атакуеми сключените след датата на деклариране на публичните задължения сделки, е с оглед и на съществуващата съдебна практика за отхвърляне на искове, основани на публични вземания, определени с декларация по чл. 105 от ДОПК, която не съответства на волята на законодателя. Не е споделена практиката, обективирана включително в решение № 166 от 30.12.2009г. по т.д. № 430/2009г. на ВКС, ТК, І т.о., на което се позовават касаторите.

Вторият въпрос не е обусловил изводите на въззивния съд в решението му, при което не удовлетворява общото изискване на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Липсата на изрично възражение на длъжника „Бук Тетевен“ ЕАД за настъпила погасителна давност относно публичните задължения на дружеството, направено в производството по принудително изпълнение и/или пред взискателя не е обстоятелство, възприето от въззивния съд като относимо към извода му, че договорът от 07.11.2017г. е бил сключен с цел да се увреди публичният взискател.

Това е по отношение и на третия, както и четвъртия от поставените въпроси. Разглеждането от въззивния съд и на други извършени от „Бук Тетевен“ ЕАД разпоредителни сделки, извън процесната сделка, не е обуславящо за крайния извод за търсената при сделката цел да се увреди публичният взискател. Такива обстоятелства, съгласно мотивите на въззивния съд, са разпореждането от 07.11.2017г. с недвижими имоти на дружеството в полза на нарочно учредено и регистрирано друго дружество („Актив Секюрити Груп“ ЕООД), без да бъде плащана цена за имотите, а при уговорено прихващане с вземания по симулативни договори за заем. Вземанията по тези договори са били цедирани от трето дружество („Лев Корпорация“ АД), без цена по цесията да е била плащана, въпреки уговарянето й като възмездна, и без осчетоводяване на цесията от „Актив Секюрити Груп“ ЕООД. Описаните действия на това дружество са изцяло във връзка с оспорения договор за продажба и налагащи извод, че сключеният от „Бук Тетевен“ ЕАД договор е бил предназначен да увреди публичния взискател.

Петият въпрос на касаторите е предпоставен от обстоятелството, че за предоставянето на паричните суми по сключените между „Бук Тетевен“ ЕАД и „Лев Корпорация“ АД договори за заем са представени писмени доказателства. Въпросът е свързан с оплакването в касационната жалба за неправилност на фактическите изводи на въззивния съд, че парични суми не са били превеждани - договорите за заем единствено е било уговорено предаването на заемните суми на заемополучателя по банков път, но реалното им постъпване е недоказано. Така формулиран въпросът не може да бъде определен като правен. Той изисква преценка на събраните по делото доказателства (доказано ли е предоставянето на заемните суми от „Лев Корпорация“ АД на „Бук Тетевен“ ЕАД). Съгласно посоченото решение по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС материалноправният или процесуалноправния въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Шестият въпрос относно това дали съставлява елемент от фактическия състав на чл. 216, ал. 1, т. 4 от ДОПК намерението за увреждане и у лицето, с което длъжникът е договарял, дори да се приеме, че отговаря на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК, не удовлетворява допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

Отговор на въпроса се съдържа в практиката на ВКС и въззивното решение е постановено в нейно съответствие. Съгласно решение № 84 от 01.07.2020г. по т.д. № 601/2019г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и др. в хипотезата на чл. 216, ал. 1, т. 4 от ДОПК е без значение знанието на приобретателя за увреждането, а е достатъчно намерението на отчуждителя за това. Съобразена е и трайната практика на ВКС, обективирана в решение № 436 от 22.12.2011г. по гр.д. № 308/2011г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., решение № 27 от 28.02.2013г. по т.д. № 410/2012г. на ВКС, ТК ІІ т.о. (посочено от самите касатори) и др., с които е възприето, че в хипотезата на чл. 216, ал. 1, т. 4 от ДОПК се санкционират действия и сделки на длъжника, които са били предназначени да увредят публичния взискател. Намерението за увреждане като факт е мисъл и желание да се направи нещо във вреда на кредитора, т.е. съзнание, че с действието или сделката се уврежда кредиторът, най-често като се намалява имуществото на длъжника, служещо за обезпечение на неговите кредитори (чл. 133 от ЗЗД). Намерението за увреждане на длъжника трябва да бъде установено при преценка на всички факти по правния спор. То не се предполага, а подлежи на доказване и доказателствената тежест е за ищеца. Посоченото разрешение се споделя от настоящия съдебен състав изцяло.

По изложените съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд – Велико Търново. Тъй като предмет на делото е конститутивен иск по чл. 216 от ДОПК, не е имало основание за спиране на въззивното производство по реда на чл. 637, ал. 1 от ТЗ. В този смисъл също е константната практика на ВКС (определение № 175 от 02.08.2017г. по т.д. № 1365/2017г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., определение № 60194 от 05.10.2021г. по т.д. № 363/2021г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и др.), съобразена от въззивния съд.

Воден от горното съдът