Определение № 1871 от 09.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 451/2026 г.

Производство по чл.288 ГПК. Образувано по касационна жалба на Н. П. Г., подадена чрез служебен защитник адв.К. Т. от АК-София, срещу решение № 906/31.07.2024 г. по в.гр.д.№ 378/2024 г. на Апелативен съд София, с което е потвърдил решение № 6274/06.12.2023 г. по гр.д.№ 10945/2021 г. на Софийски градски съд и частично е уважил претенцията на Н. П. Г. против Прокуратурата на Република България, на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, за сумата 4000 лева, като обезщетение на неимуществените вреди, но е отхвърлил иска за разликата до пълния предявен размер от 70 400 лева; за пропуснати ползи в размер на: 72 600 лева - заплати за пет години от ИА „Българска служба за акредитация“; 120 000 лева - кметска заплата за периода 2015г. - 2019г.; 192 000 лева – заплата като депутат от 2017г. до 2021г.; 5000 лева – стойността на старинна карта на Израел; 2500 лева – стойност на лаптоп „Тошиба“ и 5000 лева за адвокатско възнаграждение в наказателно производство. Касационната жалба съдържа доводи за неправилност на решението, а в изложение към нея служебният защитник поддържа, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280 ГПК по въпросите: 1. „При изграждане на преценката си за справедливия размер на обезщетение по чл.52 ЗЗД, съдът съпоставил ли е относимите обстоятелства, без да отдава изолирано или прекомерно значение на едни от тях за сметка на други, при положение, че е намалил обезщетението на ищеца само на основание факта, че същият е фигурирал в публичното пространство?“ 2. Следвало ли е при възприемане на получените неимуществени вреди като обичайни, съдът да вземе предвид и обичайния размер на присъденото обезщетение, формиран в практиката?“ 3. Възприема ли се ограничаването на ищеца от достъп до работното си място въз основа на наказателното преследване действие, за което прокуратурата отговаря при наличие на последваща оправдателна присъда?“ 4. „Правилно ли съдът е пропуснал да вземе предвид интензитета на наказателното преследване отвъд наложената мярка за неотклонение?“ Според касатора, въззивният съд се е произнесъл в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, а въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Отделно се твърди, че въззивното решение е очевидно неправилно по чл.280, ал.2 от ГПК. От Прокуратурата на Република България не е подаден писмен отговор. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на държавата по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, тъй като на 02.06.2016 г. ищецът е привлечен като обвиняем за извършено от него престъпление по чл.201 НК и по отношение на него е взета мярка за неотклонение „подписка”, но наказателното производство е завършило с оправдателна присъда по НОХД № 18764/2016 г. на СРС, потвърдена с окончателно решение от 01.10.2019 г. Съдът е установил, че на 27.04.2016 г. в имота на ищеца е проведено претърсване и изземване на ключ с дистанционно за лек автомобил, лаптоп със зарядно и мобилен телефон. При тези данни и след преценка на всички събрани доказателства по делото, въззивният съд е приел, че не се доказват твърденията на ищеца за размера на причинените му имуществени и неимуществени вреди във връзка с повдигането на обвинение от прокуратурата, извън рамките на обичайните притеснения и неудобства при наказателно преследване. С оглед на конкретните обстоятелства по делото за продължилото в разумен срок наказателно преследване, липсата на мярка за свободно придвижване от наложената мярка за неотклонение и свидетелските показания, съдът е възприел изводите на първоинстанционния съд за обема на претърпените от ищеца вреди, като е достигнал до извод, че справедливото обезщетение на неимуществените вреди е 4000 лева, а имуществените вреди са изцяло недоказани. При тези фактически и правни изводи, настоящият състав на Върховния касационен съд, намира че не може да се обоснове извод за „очевидна неправилност“ на въззивното решение по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. В съдебната практика се приема еднозначно, че „очевидна неправилност“ е квалифицирана форма на неправилност, т.е. особено тежко нарушение на закона или явна необоснованост на мотивите /напр.законът е приложен в неговия противоположен смисъл или е приложена отменена правна норма/, които нарушават основните принципи в гражданския процес, възприети и утвърдени в практиката на Върховния съд и Върховния касационен съд, във връзка с предпоставките, въз основа на които съдът преценява дали следва да се ангажира отговорността на държавата в някоя от хипотезите по специалния закон. В случая, липсва явна необоснованост или нарушаване на императивни правни норми, а решението е израз на правораздавателната компетентност на съда при решаване на конкретния правен спор и съдържат неговата преценка за установените факти и приложението на закона към тях. Съображенията на касатора за допуснати нарушения и необоснованост на мотивите в този смисъл, по същността си представляват доводи за неправилност по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, по които обаче съдът може да се произнесе само след допускане на касационно обжалване по конкретно поставен правен въпрос, а не в производството по чл.288 ГПК. Ето защо липсва основание за допускане на касационно обжалване на решението по чл.280, ал.2 ГПК, засягаща вида и обема на търсената от страните защита и съдействие. При проверка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, настоящия състав на Върховния касационен съд приема, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по поставените от особения представител въпроси. Въззивният съд в случая е установил всички релевантни факти от значение правния спор и въз основа на тях е формирал собствени правни изводи за наличието на причинно-следствена връзка между повдигането на незаконно обвинение и причинените неимуществени вреди на ищеца, в резултат на което няма трайно влошаване на здравословното му състояние, но са накърнени честта и достойнството му, което се е отразило негативно върху личните му и професионални отношения в обществото. Тези изводи са в съответствие с дадените разяснения в ТР №1/2001 г. по тълк. дело № 1/2000г. на ОСГК на ВКС, т.19, в които се посочва, че при разглеждане на делото във въззивното производство, съдът прави свои фактически и правни изводи по съществото на спора като достига до свое собствено решение, извършвайки в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционния съд. В конкретния случай, въззивната инстанция е обсъдила доказателствата от значение за конкретния размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди и въз основа на тях е достигнала до извод, че степента на въздействие на наказателното преследване върху ищеца в личен и професионален план не е с по-голям интензитет от обичайния. Съдът в този смисъл е определил размера на справедливото обезщетение в съответствие със съдебната практика в т.ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 г., в която се приема, че критерият за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД означава да бъде определен паричен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай, когато се ангажира отговорността на държавата. Формулираните въпроси на касатора в изложението съм касационната жалба, в тази връзка, не покриват изискванията на чл.280, ал.1 ГПК като общо основание за допускане на решението до касация. Съгласно указанията в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ОСГТК, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело и за формиране на решаващата воля на съда, т.е. основателността на искането за допускане на касационен контрол се преценява единствено с оглед на конкретните правни разрешения на въззивния съд, обусловили изхода на спора, доколкото във връзка с тях касаторът е формулирал относим за делото правен въпрос. В случая обаче са поставени въпроси, във връзка с правилността на решението - за относимите фактически обстоятелства по настоящото дело и за обичайния размер на присъденото обезщетение, според съдебната практика, поради което същите не обуславят допускане на касационно обжалване. Според мотивите на съда, обективно липсват доказателства за трайно влошаване на здравето на незаконно обвинения или негативни проявления върху начина му на живот и ограничаване на публичните му изяви в обществения и политически живот. Тези изводи са преценявани от съдебния състав по вътрешно убеждение, които в настоящото производство за селектиране на касационните жалби по чл.288 ГПК не могат да бъдат проверявани за необоснованост. Въззивният съд е уважил частично иска за обезщетение на неимуществени вреди, като е отчел, че присъдения размер е само за реално претърпените вреди, поради което претенцията е неоснователна за разликата над 4000 лева и изцяло недоказана за имуществените вреди. В този смисъл, въззивно решение е постановено изцяло в съответствие с установената практика на ВС и ВКС по тълкуване и прилагане на закона в ППВС № 4/68, ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК и ТР № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, а декларативното позоваване на противоречие с постановените актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, не обуславя допускане на касационно обжалване. Когато се твърди, че правната уредба е непълна, противоречива или липсва съдебна практика по определен въпрос, също е необходимо да се изложат съображения в какво се състои непълнотата, неяснотата или противоречието на конкретните правни норми, чието тълкуване се иска. В случая, липсват доводи в посочения смисъл, поради което не може да се приеме, че са налице допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК. Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение