Определение № 1254 от 19.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2019/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 1444/22.02.2023 година, подадена от „Застрахователно акционерно дружество Армеец“ АД [населено място] и касационна жалба с вх. № 1597/28.02.2023 година, подадена от М. В. К. лично и като законен представител на малолетните Д. М. К. и К. М. К., а също така и от К. М. К., двете срещу решение № 26/25.01.2023 година на Апелативен съд Пловдив, трети граждански състав, постановено по гр. д. № 733/2022 година. С обжалваното въззивно решение частично е изменено и частично е потвърдено първоинстанционното решение № 232/11.02.2022 година на Окръжен съд Стара Загора, постановено по гр. д. № 1335/2021 година, в резултат на което „Застрахователно акционерно дружество Армеец“ АД [населено място] е осъдено, на основание чл. 432, ал. 1 от КЗ, да заплати на М. В. К. сумата от 50 000.00 лева, представляваща обезщетение за претърпени от смъртта на дъщеря му Н. М. К., настъпила при реализирано на 15.07.2018 година пътнотранспортно произшествие, неимуществени вреди, заедно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на писменото уведомление до застрахователя 18.12.2018 година до окончателното плащане, като за разликата над уважения до пълния претендиран размер от 180 000.00 лева искът е отхвърлен като неоснователен. Със същото решение са отхвърлени предявените от М. В. К. като законен представител на малолетните Д. М. К. и К. М. К. и от К. М. К. срещу „Застрахователно акционерно дружество Армеец“ АД [населено място] искове с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ, за заплащане на сумите от по 30 000.00 лева на първите двама и от 40 000.00 лева на третата, представляваща обезщетение за претърпени от смъртта на Н. М. К.-еднокръвна сестра на първите двама и внучка на третата, настъпила при реализирано на 15.07.2018 година пътнотранспортно произшествие, неимуществени вреди, заедно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на писменото уведомление до застрахователя 18.12.2018 година до окончателното плащане. В подадената от „Застрахователно акционерно дружество Армеец“ АД [населено място] касационна жалба се излагат доводи за това, че обжалваното решение на Апелативен съд Пловдив, в осъдителната му част, е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено в тази му част и да се постанови ново, с което предявеният от М. В. К. срещу „Застрахователно акционерно дружество Армеец“ АД [населено място] иск, с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ, да бъде отхвърлен в цялост. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът твърди, че са на налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Апелативен съд Пловдив в тази му част по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Ответникът по тази касационна жалба М. В. К. е подал отговор на същата с вх. № 2461/28.03.2022 година, с които е изразил становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решение № 26/25.01.2023 година на Апелативен съд Пловдив, трети граждански състав, постановено по гр. д. № 733/2022 година в обжалваната му част и такова не трябва да бъде допускано, а ако бъде допуснато жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение. В подадената от М. В. К. лично и като законен представител на малолетните Д. М. К. и К. М. К., а също така и от К. М. К. касационна жалба се излагат доводи за това, че обжалваното решение на Апелативен съд Пловдив, в отхвърлителната му част, е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено в тази му част и да се постанови ново, с което предявените от касаторите срещу „Застрахователно акционерно дружество Армеец“ АД [населено място] искове, с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ, да бъдат уважени, така както са предявени. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторите твърдят, че са на налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Апелативен съд Бургас по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Ответникът по тази касационната жалба „Застрахователно акционерно дружество Армеец“ АД [населено място] е подал отговор на същата с вх. № 3403/27.04.2023 година, с които е изразил становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решение № 26/25.01.2023 година на Апелативен съд Пловдив, трети граждански състав, постановено по гр. д. № 733/2022 година в обжалваната му част и такова не трябва да бъде допускано, а ако бъде допуснато жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение. „Застрахователно акционерно дружество Армеец“ АД [населено място] е било уведомено за обжалваното решение на 06.02.2023 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 1444/22.02.2023 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежни страни, поради което е допустима. М. В. К. лично и като законен представител на малолетните Д. М. К. и К. М. К., а също така и К. М. К. са били уведомени за обжалваното решение на 03.02.2023 година, а подадената от тях касационна жалба е с вх. № 1597/28.02.2023 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежни страни, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: За да постанови решението си съставът на Апелативен съд Пловдив е приел, че при преценка на критериите, характеризиращи от субективна страна преките последици от емоционален и психически характер по отношение на М. В. К. от смъртта на дъщеря му, както и от обективна страна-че починалата Н. М. К. е била в детска възраст-на 13 години и преди всичко обстоятелството, че смъртта на дете, независимо от неговата възраст, била най-тежката загуба за родител и съобразно разпоредбите на чл. 52 от ЗЗД, въззивната инстанция намирала, че К. бил претърпял психически, морални болки и страдания, представляващи неимуществени вреди, намиращи имуществено изражение в размер на 50 000.00 лева. Претенцията в останалата й част-до размера на сумата от 180 000.00 лева се явявала неоснователна, с оглед единствено съвпадащите показания на двете разпитани по делото свидетелки, че контактите между бащата и починалото му дете не били чести, както и с оглед факта, установен по съдебен ред, че М. В. К. не бил плащал издръжка за ненавършилото си пълнолетие дете за продължителен период от време, което действително сочело на известна дезинтересираност. Претенцията за разликата над 50 000.00 лева се явявала неоснователна съобразно преценката за връзката между пострадалия и претендиращия обезщетение. Правилна била преценката на първоинстанционния съд за неоснователност на претенциите на малолетните ищци Д. М. К. и К. М. К. и на ищцата К. М. К. за обезщетение за неимуществени вреди вследствие смъртта на тяхната сестра и внучка. Действително смъртта на родственик водела до негативни психоемоционални последици, имащи характер на неимуществени вреди. С актуалната съдебна практика се признавала и активна легитимация на други лица, извън най-близкия кръг лица, според ППВС № 4/25.05.1961 година и ППВС № 5/24.09.1969 година, в частност на настоящия казус-на братята и сестрите и прародител, за получаване на обезщетение за неимуществени вреди, вследствие настъпила смърт на лице от посочения кръг. С ТР № 1/21.06.2018 година, постановено по тълк. д. № 1/2016 година на ОСНГТК на ВКС били изяснени критериите за определяне на лицата, активно легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от смърт на друго лице, като било обявено за изгубило сила ППВС № 2/1984 година ограничаващо кръга на правоимащите до лицата, изброени ППВС № 4/25.05.1961 година и ППВС № 5/24.09.1969 година. Непротиворечиви и категорични били данните по делото относно фактическите обстоятелства: детето Н. М. К. било дете от първи брак на М. В. К. със свидетелката М. Н.. Претендиращите обезщетение деца Д. М. К. и К. М. К. са деца от съвместното съжителство на М. В. К. и свидетелката К. Д.. По силата на бракоразводното решение упражняването на родителските права спрямо Н. М. К. било предоставено на майката и същото били живяло при нея. Децата Д. М. К. и К. М. К. живеели с родителите си-М. К. и К. Д.. Т. е. факт било, че претендиращите обезщетение Д. М. К. и К. М. К. не били живеели заедно с Н. М. К., не били отглеждани и възпитавани в една и съща социална среда. Липсвали каквито и да било доказателства за създадена помежду им привързаност. Единствените доказателства по повод отношения между децата били показанията на свидетелката М. Н., която твърдяла, че между Д. М. К. и К. М. К. и Н. М. К. не били осъществявани контакти. Не можели да бъдат ценени в тази насока като гласни доказателства показанията на К. Д., тъй като същата била майка, съответно-законен представител на малолетните Д. М. К. и К. М. К.. В това й качество-на законен представител на ищците, качеството й на свидетел били несъвместимо и недопустимо. Освен това, според детските психолози, детето съзрявало емоционално към 4-годишна възраст, която възраст била навършена от Д. М. К. (същият бил на 6 години), но не била достигната от К. М. К. (която била само на 2 години). Затова нямало как да се приеме, че между децата Д. М. К. и К. М. К. и починалата Н. М. К. била установена особено близка връзка, надхвърляща обичайната, като дори не е установено наличието на традиционно поддържаната в българския бит фамилна близост. По отношение претенцията на ищцата К. К. гласните доказателства били идентични-както свидетелката М. Н., така и свидетелката К. Д., установяват, че ищцата К. била поддържала контакти със своята внучка- Н. М. К., като свидетелката Н. депозирала показания, че била водела дъщеря си Н. при бабата. Изключението, обаче, определено чрез мотивната част на ТР № 1/21.06.2018 година, постановено по тълк. д. № 1/2016 година на ОСНГТК на ВКС, подлежала на доказване посредством всички допустими доказателствени средства. Отчитайки обичайните житейски фамилни отношения, описаните от двете свидетелки отношения не доказвали наличието на такава връзка, която по изключение да надхвърля рамките на традиционно установените в националния ни бит отношения между баба и внук. В традиционните за българското общество семейни отношения децата и възходящите по права линия от втора степен били част от най-близкия семеен кръг и връзките помежду им се характеризирали с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост. Но в случая липсвали конкретни житейски обстоятелства, при които привързаността да била станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците да била причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка. Наличието на особено близка житейска връзка, даваща основание за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от смърт, следвало да се преценява въз основа на фактите и доказателствата по делото и обезщетение следвало да се присъди само тогава, когато от доказателствата можело да се направи несъмнен извод, че лицето, което претендирало обезщетение, било провело пълно и главно доказване за съществуването на трайна и дълбока емоционална връзка с починалия, съществено отличаваща се от установената и били настъпили в резултат на неговата смърт сериозни като интензитет и продължителност морални болки и страдания. Затова, като бил стигнал до извода, че наличието на изключително силна емоционална връзка, отличаваща се от обикновено установената такава, водеща до по-висок интензитет и продължителност на търпените от ищцата К. болки и страдания от смъртта на близък родственик, не била доказана, първоинстанционният съд бил обосновал правилно извод за неоснователност и на предявения от К. М. К. иск. Във връзка с това въззивният съд е приел за неоснователно възражението на „Застрахователно акционерно дружество Армеец“ АД [населено място] по чл. 51, ар. 2 от ЗЗД, основаващо се на това, че починалата Н. М. К. е пътувала без поставен обезопасителен колан и за началната дата на дължимата се лихва за забава. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК „Застрахователно акционерно дружество Армеец“ АД [населено място] е поискало въззивното решение на Апелативен съд Пловдив да бъде допуснато до касационно обжалване по въпросите за това как следва да се приложи принципът на справедливост, въведен в чл. 52 от ЗЗД, при определяне на размера на дължимото обезщетение за имуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застраховател?; за това следва ли въззивният съд при постановяване на своето решение да вземе предвид, обсъди и разгледа целия доказателствен материал, събран по делото и изложи мотиви относно това кои доказателства кредитира и кои не? и за това необходимо ли е да се доказват претърпени вреди в случаите, в които претендиращият е в кръга на лицата имащи право на обезщетение съгласно приетото в ППВС № 4/1961 година и ППВС № 5/1969 година?- С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК М. В. К. лично и като законен представител на малолетните Д. М. К. и К. М. К., а също така и К. М. К. са поискали обжалваното решение на Апелативен съд Пловдив да бъде допуснато до касационно обжалване по въпроса за това как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 от ЗЗД и кои са критериите, които трябва да се съобразяват при определяне на дължимото се обезщетение за неимуществени вреди от деликт в хипотезата на предявен пряк иск срещу застраховател? и за критериите обосноваващи активната легитимация на лицата по ТР № 1/21.06.2018 година, постановено по тълк. д. № 1/2016 година на ОСНГТК на ВКС?. Първите от поставените от двете страни в изложенията им по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси се припокриват, но не обосновават допускането на въззивното решение на Апелативен съд Пловдив до касационно обжалване. При постановяване на решението си въззивният съд се е съобразил със задължителните указания на ППВС № 1/25.05.1961 година, като е обсъдил всички правнозначими за определяне на размера на обезщетението факти и обстоятелства, като освен, че е изброил същите в решението си, ги е обсъдил в съвкупност и е определил размера на обезщетението за неимуществени вреди,, посочвайки кое обстоятелство какво значение има за този размер. Самото определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди се извършва по един и същи начин, с оглед на увреденото лице, а не с оглед на лицето, което евентуално носи отговорност за вредите. Поради това само по себе си обстоятелството, че се касае до пряк иск срещу застраховател не води до начин за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, различен от общо установения такъв, целящ да обезщети пострадалия за пълния размер на вредите. Вторият от поставените в изложението на „Застрахователно акционерно дружество Армеец“ АД [населено място] по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК правни въпроси също не обуславя допускането на решението на Апелативен съд Пловдив до касационно обжалване. Това е така, тъй като при постановяване на решението си въззивният съд е извършвал преценка на всички събрани по делото и релевантни за спора доказателства, като е посочил и на кои дава вяра и защо. Поради това не е налице посоченото от „Застрахователно акционерно дружество Армеец“ АД [населено място] основание за допускането на касационно обжалване по този въпрос, а само несъгласието на касатора с преценката на съда за доказателствената сила на дадено доказателство не води до такова. Не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение и по третия от поставените от застрахователя в изложението му въпроси. Въззивният съд не е приемал в решението си, че претърпените от лицата, посочени в ППВС № 4/1961 година и ППВС № 5/1969 година, вреди се презумират. Обратното той е преценявал дали, с оглед на събраните доказателства такива са налице и именно с оглед на това е определил и дължимото се на М. Владимиров К. обезщетение за неимуществени вреди. Що се отнася до поставения от М. В. К. лично и като законен представител на малолетните Димитър М. К. и К. М. К., а също така и от К. М. К. въпрос относно критериите обосноваващи активната легитимация на лицата по ТР № 1/21.06.2018 година, постановено по тълк. д. № 1/2016 година на ОСНГТК на ВКС, той е поставен твърде общо, без да се обоснове връзката му с конкретното производство и по-скоро като оплакване за неправилност на въззивното решение. Същият обаче не обосновава допускането на решението на Апелативен съд Пловдив, предвид на това, че съдът е взел предвид дадените с това ТР задължителни указания и изследвайки релевантните за спора обстоятелства е достигнал до извода си за отхвърляне на исковете. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК „Застрахователно акционерно дружество Армеец“ АД [населено място] е поискало въззивното решение на Апелативен съд Пловдив да бъде допуснато до касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В конкретния случай твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение могат да се изведат само от твърденията в касационната жалба за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Проверката на тези изводи на съдилищата по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК. Изложените от „Застрахователно акционерно дружество Армеец“ АД [населено място] твърдения не сочат на неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В останалите случаи на неправилност на въззивното решение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това. Предвид на това не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на Апелативен съд Пловдив. Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, а също така и по ал. 2, пр. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 26/25.01.2023 година на Апелативен съд Пловдив, трети граждански състав, постановено по гр. д. № 733/2022 година., по подадените срещу него от „Застрахователно акционерно дружество Армеец“ АД [населено място] касационна жалба с вх. № 1444/22.02.2023 година и от М. В. К. лично и като законен представител на малолетните Димитър М. К. и К. М. К., а също така и от К. М. К. касационна жалба с вх. № 1597/28.02.2023 година и такова не трябва да се допуска. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение