Определение № 4213 от 19.08.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2445/2026 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба вх. № 2371/19.05.2026 г., подадена от „Обединена Българска Банка“ АД, чрез процесуален представител юрк. А. А., против определение № 294 от 09.04.2026 г., постановено по в. ч. гр. д. № 138/2026 г. по описа на Окръжен съд - Габрово, с което по жалба на „Обединена Българска Банка“ АД е отменено определение № 57 от 16.01.2026 г., постановено по гр. д. № 2059/2024 г. по описа на Pайонен съд - Габрово, с което е оставена без уважение молбата по чл. 248, ал. 1 ГПК на „Обединена Българска Банка“ АД за изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските и е изменено решение № 417 от 25.11.2025 г. по гр. д. № 2059/2024 г. по описа на Районен съд - Габрово в частта за разноските, като е отменено в частта, в която „Обединена Българска Банка“ АД е осъдена да заплати, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, вр. чл. 38, ал. 2 ЗАдв., на адвокат Р. Д. Н. сумата над 383,47 евро /с равностойност 750 лева/ до присъдената сума от 536,86 евро /с равностойност 1050 лева/. В жалбата се съдържат оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на атакуваното определение, иска се отмяната му и постановяване на друго в смисъл, че жалбоподателят не носи отговорност за разноски в процеса пред Районен съд - Габрово. Жалбоподателят се позовава на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Насрещната страна В. П. С. в писмен отговор, подаден чрез адв. Р. Н., оспорва жалбата. Претендира разноски за процесуално представителство в производството по частната касационна жалба по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. Частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна, в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. За да се произнесе по наличието на основания за допускане на касационна проверка, настоящият състав съобрази следното: Въззивният съд е приел, че Районен съд - Габрово правилно е оставил без уважение искането на „Обединена Българска Банка“ АД за изменение по реда на чл. 248 ГПК на постановеното решение в частта за присъдените разноски, като неоснователно. Приел е, че не са налице предпоставките за приложение на чл. 78, ал. 2 ГПК, доколкото не е налице първата предпоставка – ответникът да не е дал повод за завеждане на делото. В конкретния случай дори и при прекратено изпълнително дело – на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК /поради настъпила перемпция/, банката притежава изпълнителен лист, който винаги овластява кредиторът да поиска образуване на ново изпълнително производство и да насочи принудително изпълнение по отношение на имуществените права на длъжника. В този смисъл, за да отрече със сила на пресъдено нещо процесуалното право на кредитора да удовлетвори удостовереното в изпълнителния лист изпълняемо право чрез помощта на държавната принуда, длъжникът следва да предяви отрицателен установителен иск, за което причина представлява поведението на кредитора. За да се освободи в този случай от отговорността за съдебните разноски, кредиторът следва да докаже, че с извънсъдебното си поведение не е създал предпоставки за предявяване от длъжника на отрицателния установителния иск, като не е достатъчно фактически да не е предприел действия по образуване на ново изпълнително дело. За неоснователно е прието направеното в жалбата възражение, че размерът на адвокатското възнаграждение следва да се определи по реда на Наредбата за заплащане на правната помощ. Но, определеното от районния съд адвокатско възнаграждение за осъществената безплатна правна помощ е прекомерно завишено и следва да се намали от сумата 1050 лева или 536,86 евро до сумата 750 лева или 383,47 евро. Това се налага тъй като, фактическата и правна сложност на спора не е висока, като производството не се отличава със съществени процесуални усложнения – приключило е в две съдебни заседания, като на основание чл. 237 ГПК съдът е прекратил съдебното дирене и се е произнесъл с решение при признание на иска. Материалният интерес в производството е 7497,58 лева. Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото жалбоподателят е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки, да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното определение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. В представеното по делото изложение на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят е формулирал следните правни въпроси: 1. „Достатъчно ли е само наличието/съществуването на изпълнителен титул, издаден в полза на кредитора отпреди изтичането на давностния срок за вземането, за да се приеме, че същият е дал повод за предявяване на отрицателен установителен иск по чл. 439 ГПК за длъжника, ако след изтичането на давностния срок за вземането кредиторът не е инициирал изпълнение срещу имущество на длъжника?“; 2. „Може ли да се приеме, че кредиторът е дал повод за завеждане на иска, ако не е инициирал изпълнение срещу имущество на длъжника след изтичане на давностния срок за вземането си, а длъжникът е предявил отрицателен установителен иск без преди това по извънсъдебен ред да е упражнил правата си /т. е. без да е отправил до кредитора изявление за изтекла давност/?“ и 3. „С кой нормативен акт следва да се съобрази и какви критерий да приложи съдът при определяне на адвокатско възнаграждение при условията на чл. 38 от Закона за адвокатурата?“. Сочи, че първите два въпроси са решени в противоречие с практиката, както следва: определение № 744 от 18.04.2023 г. по ч. гр. д. № 1170/2023 г. на ВКС, III г. о., определение № 95 от 22.02.2018 г. по ч. гр. д. № 510/2018 г. на ВКС, IV г. о., определение № 188 от 17.05.2022 г. по ч. гр. д. № 722/2022 г. на ВКС, III г. о. и определение № 193 от 13.02.2023 г. по ч. гр. д. № 477/2023 г. на ВКС, IV г. о., а третият въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото по съображения, че след постановяване на решение № С-438/22 от 25.01.2024 г. на Съда на Европейския съюз /СЕС/ и преди приемане на нов нормативен акт, съдът, пред който делото е висящо, следва да определя възнагражденията по аналогия при съобразяване на предвидените в Наредба за заплащането на правната помощ максимални размери. Атакуваното определение е валидно и допустимо. Поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК процесуални въпроси не могат да послужат, като основание за допускане на касационно обжалване. Първите два въпроси обобщено касаят приложението на чл. 78, ал. 2 ГПК в хипотезата на уважен отрицателен установителен иск по чл. 439 ГПК и издаден изпълнителен лист за вземането. Този въпрос /уточнен и конкретизиран от ВКС съгласно правомощията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК/, е обуславящ изхода на делото и удовлетворява общия селективен критерий, но не и сочения допълнителен такъв по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно трайно установеното в съдебната практика на ВКС разбиране, при действието на новия ГПК ответникът по предявен установителен иск не може да предизвика прекратяване на делото поради отсъствието на правен интерес у ищеца, тъй като ищецът има интерес да получи решение при признание на иска. Ответникът обаче може да удовлетвори този правен интерес на ищеца, като направи признанието. При такова свое поведение той не дължи разноски, ако не е разполагал с изпълнителен титул, с възможност за друга извънпроцесуална принуда или не е дал друг повод за предявяването на иска. В практиката се извежда и разрешението, че хипотезата, в която ответникът признава иск за установяване несъществуването като погасено по давност вземане, за което не е снабден с изпълнителен титул, е различна от тази, при която такъв титул е налице и въз основа на него е образувано изпълнително производство, макар да е настъпила перемпция /така определение № 3252 от 01.11.2023 г. по ч. гр. д. № 3618/2023 г. на ВКС, III г. о. и определение № 2367 от 15.05.2024 г. по ч. гр. д. № 759/2024 г. на ВКС, IV г. о./. В случая въззивният съд не се е отклонил от дадените по-горе правни разрешения, като съобразявайки извънсъдебното поведение на кредитора и признаването от негова страна на иска, е формирал извод, че доколкото последният /т. е. ответникът/ разполага с изпълнителен титул и е конституиран като взискател в изпълнително производство срещу длъжника, то е неприложима практиката, съгласно която ответникът по иска по чл. 439 ГПК се освобождава от отговорност за разноски. Изрично са разграничени случаите на признание на иск за установяване несъществуването като погасено по давност на вземане, за което не е издаден изпълнителен лист, от тези, при които е издаден такъв. С оглед приетите за установени по делото факти – че за процесното вземане е издаден изпълнителен лист и по молба на ответника /кредитора/ е образувано изпълнително дело, като този изпълнителен лист не е върнат на ищеца /длъжника/, е възприето решаващото становище, че освобождаването на ответника от отговорност за разноски в случая не е оправдано. Наличието на съдебна практика на ВКС, с която обжалваното определение е съобразено, изключва приложно поле на поддържаното селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по повдигнатия въпрос. Отделно от горното, практиката на която жалбоподателят се позовава /така, напр. определение № 95 от 22.02.2018 г. по ч. гр. д. № 510/2018 г. на ВКС, IV г. о./, е неотносима към процесния случай, тъй като е постановена при различна фактическа обстановка. В същата са разгледани случаи, касаещи отговорността за разноски на ответника и приложението на чл. 78, ал. 2 ГПК, при отправена от кредитора извънсъдебна покана/съобщение до длъжника да плати, за която е прието, че не е повод за предявяването на иск за несъществуване на вземането и не влече отговорност за разноски, ако е налице признание на иска до изтичането на срока за отговор на исковата молба. Разглежданият казус обаче не е такъв, доколкото не се касае за отправена от кредитора извънсъдебна покана/съобщение до длъжника да плати, а е налице издаден изпълнителен лист и образувано изпълнително производство по повод вземането, предмет на отрицателния установителен иск. По третия въпрос: трайно в практиката на ВКС е прието, че след постановяването на решение на СЕС от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 по преюдициално запитване от СРС /също задължително за съдилищата съгласно чл. 633 ГПК/, при определяне размера на адвокатското възнаграждение /респективно – размера на разноските за такова/ съдът не е обвързан от минималните размери на адвокатските възнаграждения, установени с Наредба № 1/09.07.2004 г. за МРАВ г., сегашно наименование Наредба № 1/09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа. В определение № 638 от 18.03.2024 г. по ч. т. д. № 757/2023 г. на ВКС, I т. о. е разяснено, че минималните размери по Наредбата, както и по Наредба за заплащането на правната помощ могат да служат единствено като ориентир, но без да обвързват съда, т. е. – те не са задължителен критерий, а от значение като такива за определяне цената на предоставените адвокатски услуги са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа, и преди всичко – фактическата и правна сложност на делото. В решението от 25.01.2024 г. по дело C-438/22 на СЕС е разяснено, че не следва да се извършват произволни, под пазарните нива, намаления на разноските за адвокатско възнаграждение, тъй като би се достигнало до обратен на целения с чл. 101 от ДФЕС ефект, който е да се постигне свободна и лоялна конкуренция. Тези разяснения са в съответствие с трайно възприетия в практиката на СЕС принцип за разумност и пропорционалност, като именно въз основа на тази практика – решението от 28.07.2016 г. по дело C-57/15 на СЕС и решение от 28.04.2022 г. по дело C-531/20 на СЕС, в мотивите към т. 2 от ТР № 3/2022 от 01.08.2024 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че разноските за адвокатско възнаграждение са разумни, когато не са ненужно скъпи и прекомерни /поради необичайно висок хонорар или предоставяне на услуги, които не са необходими/, а пропорционални – когато са значителна и подходяща част от разноските, следващи се на спечелилата страна. В случая, видно от изложеното по-горе, като е възприел и приложил като критерии при определяне на адвокатското възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. – стойността на защитимия интерес, респективно – цената на иска, и липсата на фактическа и правна сложност на делото /спор, по който е налице вече установена съдебна практика, при липса на усложнени и многобройни процесуални действия/, и като се е съобразил с принципа за разумност и пропорционалност, окръжният съд е постановил обжалваното определение в съответствие с практиката на ВКС и СЕС. Произнасянето в цитираната съдебна практика, която не се нуждае от промяна или осъвременяване, изключва претендираното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което е налице, когато разрешаването на въпроса от касационния състав е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В обобщение на изложеното, не е налице основание за допускане на касационно обжалване на определението на Окръжен съд - Габрово. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение