Определение № 60764 от 10.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2147/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника Столична община срещу решение № 132 от 19.02.2021г. по в. гр. дело № 2392/2020г. на САС, ГО, 14 състав, в частта му, с която Столична община е осъдена да заплати на ищеца Н. Т. Т., действащ чрез своята майка и законен представител Д. И. Т., на основание чл. 49 ЗЗД, сумата 15 000 лв., съставляваща обезщетение за неимуществени вреди от ухапване от безстопанствено куче, осъществено на 01.05.2018г., ведно със законната лихва върху част от главницата от 10 000 лв., считано от 01.05.2018г. до окончателното изплащане, като е реализирана и отговорността на ответника за съдебни разноски. Касаторът поддържа, че обжалваното въззивно решение е недопустимо като постановено по непредявен иск в частта му досежно присъдената законна лихва върху част от главницата от датата на деликта, тъй като ищецът не е поискал нейното присъждане в исковата молба. Освен това ищецът не разполага с надлежна процесуална легитимация, доколкото искът е предявен от майката на увредения малолетен, а не от последния. Твърди, че атакуваното решение е и неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени процесуални нарушения и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Моли то да бъде отменено и вместо него постановено ново решение, с което предявеният иск с правно основание чл. 49 ЗЗД да бъде отхвърлен изцяло поради неосъществен фактически състав на субективното право по чл. 49 ЗЗД. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната жалба Столична община навежда основанията за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2, пр. 2 и пр. 3 ГПК. В хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поставя следните въпроси: 1. „Обективно или субективно понятие е „положената дължима грижа“ и какво е нейното съдържание и обем, кога са достатъчни предприетите от общината действия и как се извършва преценка дали положената от нея грижа е достатъчна?“ и 2. „Определен ли е справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди в съответствие с чл. 52 ЗЗД и взети ли са предвид всички релевантни обстоятелства и доказателства по делото?“. По първия поставен въпрос релевира основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, сочейки разрешаването му от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 488/07.08.2012г. по гр.д. № 899/2010г. на ІV г.о.; решение № 368/18.11.2015г. по гр.д. № 2045/2015г. на ІV г.о. и решение № 308/03.01.2018г. по гр.д. № 1068/2017г. на ІV г.о.. Уточнявайки, че същественият материалноправен въпрос е дали от събраните по делото доказателства може да се направи извод за реализирано противоправно бездействие и положена ли е необходимата грижа от ответника спрямо популацията на безстопанствените кучета, счита че този въпрос е едновременно разрешен в противоречие с практиката на ВКС и е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. По втория въпрос навежда като допълнително основание разрешаването му в противоречие със задължителните указания в ППВС № 4/1968г.. Касаторът поддържа, че въззивното решение е вероятно недопустимо поради произнасяне на САС по непредявен иск и като постановено спрямо ненадлежна страна. По отношение на наведената бланкетно очевидна неправилност, не е изложил каквито и да било обстоятелства и съображения. Ответникът по касационната жалба - Н. Т. Т., действащ чрез своята майка и законен представител Д. И. Т., подава писмен отговор, в който поддържа становище за нейната неоснователност. Претендира заплащане на сторените съдебно – деловодни разноски пред касационната инстанция. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема по допустимостта на касационното обжалване следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт по гражданскоправен спор по иск с правно основание чл. 49 ЗЗД с цена над 5 000 лв., т.е. тя е допустима. Не са налице обаче релевираните основания на чл. 280, ал. 1 и чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване. Предмет на касационното обжалване е иск с правно основание чл. 49 ЗЗД срещу Столична община за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, причинени от ухапване от безстопанствено куче – част от глутница, извършила нападение над 8 годишния тогава ищец и по-малката му сестричка, на детската площадка в [населено място], кв. Кумарица, на 01.05.2018г., в уважената му част за сумата от 15 000 лв.. Оплакванията на ответника за недопустимост на иска и на първоинстанционното решение, САС е намерил за неоснователни. Посочил е, че исковата молба и въззивната жалба са подадени от майката на пострадалото дете, тогава малолетно, в качеството й на негов законен представител в съответствие с чл. 3, ал. 2 ЗЛС и чл. 28, ал. 4 ГПК, като няма спор, че тя упражнява родителските права след смъртта на бащата, настъпила на 29.11.2017г.. Поради това правото на иск е упражнено от надлежна страна – малолетния ищец, действащ чрез своя законен представител. Въззивният съд е приел за осъществен фактическия състав на чл. 49 ЗЗД по отношение на ответника – Столична община, тъй като с оглед носената от ищеца доказателствена тежест, последният е установил по безспорен начин причиняването на процесните неимуществени вреди от ухапването на 01.05.2018г. от безстопанствено куче на територията на Столична община, както от показанията на свидетеля – очевидец О., така и от приетите писмени доказателства и неоспореното заключение на медицинската експертиза. С показанията на свидетеля - очевидец О. категорично е доказано според САС, че ухапването на ищеца е от безстопанствено куче, което е било маркирано с чип на ухото, част е от глутница улични кучета, извършила нападението над децата, като същите кучета са извършвали и други нападения, почти всеки ден хора са ги виждали на детската площадка, свидетелят и съседите му са пускали жалби във връзка с подобни инциденти. Причинените травми на 8 годишния тогава ищец /нахапвания по двете ръце с отхапване на парче месо от дясната ръка, нахапвания по корема и открита рана на мишницата/ и причинно-следствената връзка между тях и ухапването са установени по несъмнен начин както от приетата медицинска документация от УМБАЛСМ „Н.И.Пирогов“ ЕАД, така и от заключението на медицинската експертиза и свидетелските показания. Въззивният съд е счел за неоснователно, възражението на ответника, съдържащо се във въззивната му жалба, че представените в процеса справки за дейността на ОП „Екоравновесие“, откритите приюти за настаняване на безстопанствени кучета и отчета за изпълнението на мерките по Програмата за овладяване на безстопанствените кучета, доказват изпълнението на законово делегираното задължение на Столична община по ЗЗЖ. Макар горепосочените доказателства да установяват, че ответникът е предприел действия съгласно задълженията си по чл. 41 и чл. 42 ЗЗЖ, САС е намерил тези действия за недостатъчни с оглед изискуемата от закона дължима грижа. Посочил е, че в случая е налице бездействие на ответната община да изпълни общото си задължение по чл. 59 ЗЗЖ за осъществяване на контрол върху изоставени животни на своята територия, както и на нормативно установеното й задължение за предприемане на всички мерки за предотвратяване агресивното поведение на безстопанствени кучета, вкл. мерките по чл. 41, ал. 1 ЗЗЖ за настаняване в приют и по чл. 47, ал. 1 и чл. 50, т. 2 ЗЗЖ. Заключил е, че безпричинното нападение на човек от безстопанствено куче е доказателство за неизпълнение на приетата програма за овладяване популацията на безстопанствените кучета на територията на Столична община, а и че принципното наличие на предприети мерки не може да изключи отговорността на общината при положение, че са причинени вреди при и по повод на възложената работа на нейни служители. Възражението за недоказаност на обстоятелството, че кучето е безстопанствено, въззивният съд е приел за неоснователно, тъй като този факт е установен от носещия тежестта за доказването му ищец с гласни доказателства, а за опровергаването му ответникът не е ангажирал каквито и да било доказателства, вкл. за наличието на конкретен собственик на кучето. При определяне на обезщетението за неимуществени вреди от процесния деликт, съобразно принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД, е съобразил конкретните обстоятелства по делото: вида и тежестта на физическото увреждане – множество леки телесни повреди; продължителността на лечебно-възстановителния период – около 1 месец, с по-интензивни болки и нарушена функция на десния горен крайник в периода на възстановяването; възрастта на пострадалия към момента на непозволеното увреждане – 8 г. и обстоятелството, че в съзнанието на детето са останали огромни белези и до настоящия момент от преживяното, които според съдебния експерт – психолог има голяма вероятност да продължат и за в бъдеще; остатъчните белези от ухапванията – огромен белег върху сгъвката на дясната ръчичка и под нея и белези от издрано по другата ръка и корема на детето; причиненият остър емоционален стрес при нападението на глутницата, заради който многократно Н. е посещавал психолог, изразяващ се в разстройство на психиката, невъзможност да спи спокойно, сънуване на инцидента, изпитване на страх от бъдещи срещи с кучета, нежелание за излизане навън, напрегнато емоционално – тревожно състояние със сънуване на кошмари, натрапливи мисли и представи около инцидента, което увреждане е повече като интензитет и продължителност, отколкото е потенциала за справяне на индивида според съдебния експерт – психолог; настъпилото състояние на дистрес, при който настъпват трайни увреждания в организма, предизвикват се болестни разстройства – психични, психосоматични и соматични и обстоятелството, че към момента на психологическата експертиза детето все още не е преживяло напълно последиците от инцидента. При горепосочените решаващи фактически и правни изводи, СГС е уважил предявения иск с правно основание чл. 49 ЗЗД за сумата 15 000 лв., удовлетворяваща принципа за справедливо обезщетяване на причинените при процесния деликт неимуществени вреди. Допускането на касационно обжалване на въззивно решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по правен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК. Съгласно т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил решаващите правни изводи на съда по делото. Формулираните от касатора въпроси в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване към касационната жалба не осъществяват горепосоченото общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като касаят фактите по делото и поради това са относими изцяло към правилността на обжалвания съдебен акт. Независимо от това, дори поставените въпроси да можеше да се квалифицират като правни въпроси, не са налични релевираните по тях допълнителни основания за допускане на касационния контрол. Първият въпрос не е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, вкл. горепосочената цитирана от касатора в касационната му жалба. Деликтната отговорност по чл. 49 ЗЗД е безвиновна, гаранционно-обезпечителна отговорност, която досежно субекта й (възложителя на работата) изисква наличие на възлагане на работа, при и по повод на която изпълнителят й – физическо лице е причинил виновно и противоправно вреди. В контекста на отговорността на общината по чл. 49 ЗЗД за вреди, причинени от ухапване от безстопанствени кучета, от значение е дали прекият причинител на деликта (служител или служители на общината, отговарящи за изпълнение на задълженията й по 41, ал. 1 ЗЗЖ, чл. 42 ЗЗЖ, чл. 47, ал. 1 ЗЗЖ, чл. 50, т. 2 ЗЗЖ и чл. 59 ЗЗЖ) е положил дължимата грижа, като ако това не е сторено общината отговаря по чл. 49 ЗЗД (в този смисъл цитираните от касатора решение № 488/07.08.2012г. по гр.д.№899/2010г. на ВКС, ІV г.о.; решение № 368/18.11.2015г. по гр.д.№2045/2015г. на ВКС, ІV г.о. и решение № 308/03.01.2018г. по гр.д.№1068/2017г. на ВКС, ІV г.о.). Общината може да „обезвини“ своите служители като докаже, че предписаните от ЗЗЖ действия са осъществени с дължимата грижа – изпълнени са мерки за овладяване на популацията на безстопанствените кучета, за тяхното агресивно поведение, които са съответни на реалната ситуация и съобразяват финансовите, организационни и други възможности на общината. В атакуваното въззивно решение, САС е приел, че служителите на Столична община не са положили дължимата грижа, изискуема по смисъла на ЗЗЖ по отношение на безстопанствените кучета. Отчитайки предприемането на определени действия, както чрез приемане на правила за справяне с популацията на безстопанствените кучета, така и с определени практически действия, предприети от ОП „Екоравновесие“, въззивният съд е заключил, че те не са достатъчни с оглед изискуемата от закона дължима грижа. При тези решаващи мотиви, даденото от САС разрешение на първия поставен въпрос за дължимата грижа на общината по овладяване на популацията на безстопанствени кучета и съответствието й на реалните възможности на административния орган не противоречи на практиката на ВКС, вкл. цитираната от касатора. Доколкото е формирана безпротиворечива практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, която не се нуждае от осъвременяване и корективно тълкуване, по първия въпрос не би могло да е осъществено и второто релевирано допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Вторият въпрос за справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди от деликт е разрешен от въззивния съд изцяло в съответствие с практиката на ВКС, вкл. соченото от касатора ППВС № 4/1968г.. С ППВС № 4 от 23.12.1968г. са дадени указания на съдилищата при определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди от деликт да вземат предвид конкретните обстоятелства, при които е настъпило увреждането. Изяснено е, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които съдилищата следва да изтъкват, обосновавайки присъдения размер на обезщетенията за неимуществени вреди, като посочват и значението им за определения размер. На обезщетяване подлежат неимуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането, като размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди според законовия критерий за справедливост се определя според вида и тежестта на причинените телесни и психични увреждания, възрастта на пострадалия, продължителността и интензитета на претърпените физически и душевни болки, други страдания и неудобства, стигнало ли се е до разстройство на здравето, каква е медицинската прогноза за заболяването. В този аспект справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики, които САС в тяхната пълнота и взаимовръзка е обсъдил и съобразил при определяне на размера на процесното обезщетение. Не са налице и основанията на чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на касационния контрол. Атакуваното решение не е вероятно нищожно или вероятно недопустимо. Неоснователни са доводите на касатора за неговата недопустимост поради упражняване на правото на иск от ненадлежна страна. Както подробно и правилно е разяснил въззивният съд, майката на пострадалото малолетно дете е действала в качеството си на негов законен представител, а не от свое име, изцяло в съответствие с действащите норми на чл. 3, ал. 2 ЗЛС и чл. 28, ал. 4 ГПК. По отношение на довода за произнасяне свръхпетитум досежно присъдената законна лихва от датата на деликта върху част от главницата в размер на 10 000лв., настоящият съдебен състав счита, че касаторът е навел довод за допусната очевидна фактическа грешка, доколкото твърди противоречие между обективираната действителна воля на съда в мотивите на решението и обективирането й в неговия диспозиив, която компетентен да отстрани е САС, постановил решението. Поради това е налице искане с правно основание чл. 247 ГПК, по което произнасяне дължи САС. Атакуваното въззивно решение не е очевидно неправилно, доколкото не се констатират квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт: допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма, на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, както и при грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти - явна необоснованост. С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца сумата 3 000 лв., съставляваща платено адвокатско възнаграждение за касационната инстанция. На основание изложеното касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допуснато, поради което Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,