Определение № 3328 от 10.12.2024 г. на ВКС по т. д. № 1758/2023 г.

взе предвид следното.

Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационна жалба на ищцата С. Н. срещу въззивно решение на Софийски апелативен съд.

Ответникът „Кредит тръст“ АД оспорва жалбата.

По допускането на касационното обжалване по реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното.

С първоинстанционното решение са отхвърлени предявеният от жалбоподателката иск по чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД за прогласяване нищожността на договор за кредит изцяло поради противоречието му със закона и евентуални искове по чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143 ЗЗП искове за прогласяване на нищожност на отделни клаузи от същия договор. По иск по чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143 ЗЗП е обявена за нищожна клаузата на чл. 5, ал. 9, част II-ра от договора.

По предявените по реда на чл. 422 ГПК искове по чл. 79, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД на ответника, присъединени за съвместно разглеждане, е признато за установено съществуването на вземания на ответника, произтичащи от същия договор за кредит, а именно: 61 355 евро главница; 883,51 евро възнаградителна лихва за периода от 21.10.2020 г. до 13.11.2020 г.; 95,27 евро застраховка на обезпечението по кредита; 1419,30 евро възнаградителна лихва по вноски с падежи 20.09.2020 г. - 20.10.2020 г.; 478,23 евро лихва за забава върху просрочените задължения за периода 18.11.2020 г. - 15.12.2020 г. Исковете са отхвърлени за разликата над 1419,30 евро до 6626,34 евро възнаградителна лихва по вноски, падежирали в периода 20.05.2020 г. – 19.09.2020 г., и за разликата над 478,23 евро до 569,82 евро лихва за забава за периода 18.11.2020 г. - 15.12.2020 г., както и за претендираното вземане за неустойка в размер на 9938,56 евро за периода 28.05.2020 г. – 13.11.2020 г.

Произнасяйки се по жалби на двете страни, въззивният съд е потвърдил решението.

Въззивното решение е обжалвано в частите относно отхвърлените искове на ищцата и относно уважените части от исковете на ответника.

За да постанови решението си в обжалваните части, въззивният съд е приел за установено, че между страните (ответникът в качеството на небанкова финансова институция) бил сключен договор за кредит от 14.10.2019 г., по силата на който ищцата е получила уговорената сума по кредита в размер на 61 355 евро със задължение за връщането ѝ в срок от 60 месеца и за заплащане на съответната лихва, чрез месечни вноски по погасителен план с падеж 20-то число на месеца, включващи само лихва за първите 12 месеца и главница и лихва за остатъка от срока.

В т. 7 от част I от договора бил уговорен променлив лихвен процент, представляващ сбор от референтния лихвен процент, определен по методиката на т. 7.2 към датата на усвояване на кредита, и надбавка от 21,60%, общо не по-малко от 21,60%. При сключването на договора референтният лихвен процент бил в размер на -0,387 %.

Съгласно уговорената в т. 7.2. методика референтният лихвен процент бил равен на шестмесечния индекс EURIBOR, като общият размер на лихвения процент по договора се преизчислява и променя от кредитора два пъти годишно, на 01-ви юни и на 01-ви декември, съгласно стойността на 6- месечния EURIBOR, обявена за датата, която е два работни дни преди 01-ви юни и 01-ви декември, и има действие от датата на промяната.

В т. 8. бил посочен годишен процент на разходите по кредита, изчислен към датата на сключване на договора, в размер на 24,07 %, включващ съгласно част II, т. 6.2: 1) лихва съгласно т. 7, част I; 2) такси и комисионни по т. 10, част I; 3) застрахователна премия за застраховка на обезпечението по т. 5.8, част II.

С т. 4.3, част II-ра, страните уговорили, че при забава в плащанията на дължимите погасителни вноски или други задължения по кредита, продължила повече от три дни от датата на падежа, за срока на забавата всички просрочени вноски (главница и лихва) и други задължения се олихвяват с лихва за забава в размер на основния лихвен процент, обявен от БНБ за съответния период плюс 10 процентни пункта годишно, върху размера на съответната просрочена вноска и/или друго задължение, като наказателната лихва за забава се дължи заедно и независимо от лихвата по т. 7, част I. В т. 5.9, част II-ра, била допълнително уговорена и неустойка за забава, продължила повече от 7 дни - в размер на 0,2 % върху остатъка от главницата за всеки ден неизпълнение.

Въз основа на неоспореното заключение на назначената счетоводна експертиза съдът е установил, че сумата по кредита била усвоена от ищцата на 24.10.2019 г. чрез погасяване по нейно искане на задължение по договор за кредит с трето лице - 48 000 евро и на 18.11.2019 г. чрез преводи по сметка на ищцата и за заплащане на нотариални такси за договора за ипотека. За целия период кредитът бил олихвяван с минимално предвидения процент от 21,60 % годишно, като последно плащане било извършено на 30.09.2020 г. В резултат на извършените до тази дата плащания били погасени 12 687,40 лв. договорна лихва за периода декември 2019 г. - юли 2020 г. и 9 913,39 лв. неустойка за периода 24.07.2020 г. - 30.09.2020 г., без погашения на главницата, в резултат на което към 18.11.2020 г. оставали непогасени задължения, както следва: 1 419,30 евро възнаградителна лихва по вноски с падежи от 20.09.2020 г. до 20.10.2020 г.; 883,51 евро текуща лихва по част II, т. 4.1 от договора за периода 21.10.2020 г. - 13.11.2020 г.; 95,27 евро - застраховка на обезпечението; 12,09 евро - лихва по част II, т. 4.З за периода 21.09.2020 г. - 13.11.2020 г.; изцяло главницата от 61 355 евро.

На 18.11.2020 г., чрез връчена нотариална покана, ответникът уведомил ищцата, че обявява вземанията си за предсрочно изискуеми предвид настъпилата забава в плащането.

Въз основа на така приетите за установени факти въззивният съд е приел от правна страна, че приложим към процесния договор е Законът за кредитите за недвижими имоти на потребители (ЗКНИП), тъй като договорът е обезпечен с ипотека и попада в приложното поле на чл. 1, ал. 2 ЗКНИП, а същевременно не е налице някое от изключенията, предвидени в чл. 3 от закона. Отхвърлил е като неоснователно възражението на ответника за липса на потребителски характер на договора.

По доводите на ищцата за нищожност на клаузите относно договорната лихва и ГПР по кредита съдът е приел, че тези клаузи не противоречат на чл. 29, ал. 9 ЗКНИП, доколкото ГПР не надвишава петкратния размер на законната лихва по просрочени задължения в левове и в чуждестранна валута, определена с постановление на Министерския съвет. Приел е също, че клаузата относно възнаградителната лихва не противоречи и на морала като прекомерна, по съображения, че същата е индивидуално уговорена, с предоставената сума ищцата е погасила свое предходно задължение, което не е било толкова обременително, поемайки настоящото задължение при уговорените условия, и е започнала да изпълнява договора независимо от възможността да се откаже в срок от сключването му, ако го е считала за изключително обременяващ. Посочил е също, че цитираната от ищцата съдебна практика, според която договори за кредит, обезпечени с ипотека, прекомерност е налице, ако размерът на възнаградителната лихва надхвърля двойни размер на законната лихва, е неприложима, тъй като предхожда приемането на ЗКНИП и тъй като в конкретния случай надвишаването на двойния размер на законната лихва е минимално – с 1,6 %. Приел е, че клаузата относно определянето на лихвения процент по т. 7, както и методиката за изчисляване на променливия компонент по т. 7.2, не покриват критериите на чл. 143 ЗЗП, тъй като те са ясни и напълно разбираеми за потребителя, без да поставят промяната на лихвата в зависимост от едноличната преценка на кредитора. Отхвърлил е и възражението, че в противоречие с разпоредбите на ЗКНИП не е посочено от какви компоненти се състои ГПР по договора, като е посочил, че такива са изрично предвидени в т. 6.2, част II от договора.

По отношение на предявените от ответника искове в уважените от първата инстанция части съдът е намерил същите за основателни по съображения, че са установени сключването на договора за кредит, неизпълнението на същия в срок, настъпването на условията за предсрочна изискуемост и обявяването на длъжника на предсрочната изискуемост, както и размерите на погасените, респ. непогасените задължения.

Допускане на касационното обжалване се иска на основание чл. 280, ал. 1 т. 1, като се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по въпросите:

• длъжен ли е съдът да обсъди всички твърдения и възражения на страните и да обоснове решението си;

• за правилата, по които се тълкува волята на страните по договора;

• за характера на правното понятие „добри нрави“ и неговото субективно и обективно изражение.

Не се установяват основания за допускане на касационното обжалване.

Първият от поставените въпроси не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК и според разясненията по т. 1 от ТР № 1/2009 г. на ВКС-ОСГТК да е обусловил правните изводи на въззивния съд. Значимостта на въпроса е обоснована с довода, че с въззивната жалба е въведено изрично оплакване относно механизма за изчисляване на ГПР и относно формиращите го компоненти, което въззивният съд не обсъдил, ограничавайки се да посочи, че възражението е неоснователно, без да изложи съответните мотиви. Изложеното не отговаря на съдържанието на мотивите към въззивното решение, доколкото съдът е мотивирал извода си за неоснователност на възражението със съдържанието на т. 6.2, част II, където изрично са посочени формиращите ГПР компоненти в допълнение към посочения в т. 8, част I размер.

Вторият въпрос също не се явява обусловил правните изводи на въззивния съд, доколкото в производството въпрос за неяснота на клаузи от договора, налагаща тълкуването им, не е поставян, съответно не е включен в предмета на въззивното производство и не е обсъждан от съда.

Не съответства на изложените от въззивния съд мотиви, поради което не удовлетворява общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, и третият въпрос, чието значение се обосновава с размера на уговорената възнаградителна лихва, като се поддържа, че при такъв размер лихвата не служи за справедливо възмездяване на кредитора за предоставянето на финансовия ресурс за срока на договора, а цели единствено неговото обогатяване, доколкото според уговорения начин на връщане кредиторът би си възстановил предоставеното за половината от срока на договора, а сумите получени за остатъка от периода се явяват чиста печалба без реална насрещна престация. Поддържат се и доводи, че съгласно т. 13.1, част II, при забава се дължи отделна лихва, а паралелно с това съгласно т. 5.9, част II, се дължи и неустойка за забава без краен срок. Така изложените доводи не обосновават значимост на поставения въпрос, доколкото относно размера на възнаградителната лихва съображенията на въззивния съд се основават на разпоредбата на чл. 29, ал. 9 ЗКНИП, а в останалата част уговорката за неустойка по т. 5.9 е обявена за нищожна с влязлата в сила част на решението.

С тези мотиви съдът