Определение № 1029 от 07.03.2024 г. на ВКС по д. № 3099/2023 г.

Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК. ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на ЗК „Лев инс“ АД срещу въззивното решение на Апелативен съд София по гр.д. №3593/21 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение е уважен в размер на 130 000 лв. предявеният от Д. П. срещу касатора иск по чл.432, ал.1 КЗ, за обезщетяване на неимуществените вреди на ищцата от смъртта на нейния баща Н. П., настъпила при ПТП на 26.11.16 г., по застраховка „гражданска отговорност на автомобилистите“, ведно със законната лихва върху главницата от 12.04.17 г. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима. За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.1 и 3 ГПК. Намира, че правният въпрос от предмета на спора за наличие на валиден застрахователен договор и застрахователно покритие в случаите на използване на МПС с временни табели с регистрационен номер в нарушение на установения с Наредба №І-45/2000 г. специален регистрационен режим е разрешен в противоречие с р. по т.д. №855/22 г. на ВКС и е от значение за точното прилагане на закона с оглед на разпоредбата на чл.483, ал.5 КЗ. При установяване на отговорността на застрахователя въззивният съд се е позовал на друго влязло в сила решение между страните, незаконосъобразните изводи в което, според касатора, не го обвързват на осн. чл.299 и чл.297 ГПК. Въпросът за точното прилагане на разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД при съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия с нарушаване на чл.108, чл.111 и чл.113 от ЗДвП също е разрешен в противоречие с практиката на ВКС – ТР №88/62 г. ОСГК. С ТР като основание за съпричиняване от пострадалия се приемат негови действия, с които той сам се е поставил в ситуация на повишен риск. Това изисква обстоятелствата, при които е осъществен деликтът, да могат да се определят и по логиката на най-небрежния като ситуация, в която рискът от увреждане надвишава обичайния. Според касатора в случая с поведението на пострадалия при конкретните обстоятелства – време от денонощието, сезон, място на пътя, осветеност, пътна инфраструктура, местоположение на паркираното МПС и неговото обезопасяване- рискът от ПТП е бил абнормно завишен, а въззивното решение противоречи на цитираната тълкувателна практика. Доводите в изложението на касатора за незаконосъобразност, необоснованост и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила са за касационни основания по чл.281, т.3 ГПК и ВКС не ги разглежда в това производство. В ТР №1/19.02.10 г. ОСГТК е посочено, че основанията по чл.280, ал.1 са различни от тези по чл.281,т.3 ГПК и са разграничени целта и приложното поле на двете групи основания. По допускане на обжалването ВКС намира следното: Въззивният съд е приел за установено, че с присъда № 72 от 12.07.2019 г. по н. о. х. д. № 324/2017 г. по описа на ВтОС е установено със задължителна за гражданския съд сила, че на 26.11.2016 г. в 1, 30 часа на път V. 1182 ( [населено място] - [населено място] ) при управление на собствения лек автомобил " Форд Мондео", с временен регистрационен номер помагачът Б. А. нарушил член 20, ал. 2 от ЗДвП, като се движил със скорост от 110, 7 км/ч ( при разрешена - 90 км/ч ) и допуснал пътнотранспортно произшествие със спрелия в неговата пътна лента автомобил " ВАЗ 2121", с рег. [рег.номер на МПС], при което по непредпазливост причинил смъртта на намиращите се на пътното платно зад лекия автомобил три лица, едно от които е бащата на ищцата Н. П., като деянието е извършено в пияно състояние – с концентрация на алкохол в кръвта 1, 28 на хиляда. Въззивникът – ответник не оспорва, че лекият автомобил " ВАЗ 2121" е паркиран на мястото на удара от третото лице - починалия М. Н.. Фактите за действия на този водач, тяхната противоправност и причинно – следствена връзка с ПТП-то са ирелевантни за спора за отговорността на застрахователя на установения с присъдата деликвент, доколкото при независимото съизвършителство деликвентите отговарят пред увреденото лице солидарно за пълния размер на вредата – чл. 53 от ЗЗД. Между същите страни – Д. П., като процесуален правоприемник по член 227 от ГПК на ищеца Т. П. – баща на починалия Н. П. и застрахователя ЗК „ЛЕВ ИНС" АД, [населено място] е решен спор – предмет на гр. д. № 6324/2017 г. по описа на СГС- относно отговорността на ответника по член 432, ал. 1 от КЗ, произтичаща от същата задължителна застраховка " Гражданска отговорност " на автомобилистите за причинената при управлението на застрахования автомобил смърт на неговия син. С влязлото в сила решение на ищцата Д. П. е присъдено обезщетение за неимуществени вреди в размер от 40 000 лева и е формирана сила на пресъдено нещо по правопораждащите вземането факти за: валидно възникнало застрахователно правоотношение от същата застраховка относно същия увреждащ автомобил с монтирана временна регистрационна табела и възникване на покрития риск- отговорността на застрахования водач за причинените при използването на л.а. вреди. Тези факти са включени в основанието и на сега разглеждания иск. Силата на пресъдено нещо, с която са установени, следва да бъде зачетена според въззивния съд и в настоящото производство на осн. чл. 297 и чл. 299 от ГПК. Това, а не необорената от ответника достоверност на данните в Информационния център на ГФ, е причината да се приеме, че деликвентът е застрахован при ответника по застраховката, сключена с посочената в исковата молба полица. Твърдените от ищцата вреди са доказани с показанията на свидетел, неин партньор от фактическо съжителство. Свидетелят е установил, че ищцата и нейният баща са се виждали почти всеки ден в малкия [населено място], поддържали са постоянен контакт, макар при условията на разделно живеене в отделни домакинства в последните пет години; починалият й е оказвал помощ и финансова подкрепа. След смъртта му ищцата се сринала, затворила се в себе си, отдала се на скръбта си. Според въззивния съд, за болките от загубата на опора в лицето на баща й, загинал едва на 50 г., справедливото обезщетение следва да се определи на 130 000 лева, с оглед фактите за здравата емоционална връзка между двамата, лишаването от нея на ищцата в млада възраст – на 27 г. и икономическата среда в страната към настъпване на ПТП в края на 2016 г. По делото не е спорно, че загиналият Н. П. е един от тримата пътници, които заедно с водача Н. са слезли от автомобила и са отишли зад него, за да закачат въже и да изтеглят на буксир намиращия се и лежащ на лявата си страна върху левия банкет над канавката катастрофирал преди това лек автомобил " Опел К.". ПТП е настъпило в тъмната част на денонощието, при влажна от мъгла настилка и намалена видимост за водача на л. а. Форд и за пострадалите пешеходци. Пострадалият Н. П. не бил с поставена светлоотразителна жилетка. Според въззивния съд пострадалият е имал качеството на пешеходец по см. на член 107, ал. 1 от ЗДвП. За него не е съществувало нормативно задължение да бъде облечен със светлоотразителна жилетка. Експертното заключение е опора за извод, че непоставянето на светлоотразителна жилетка от пострадалия не се намира в причинно - следствена връзка с ПТП, защото той е бил скрит зад спрелия ВАЗ и деликвентът не е имал видимост към него. По делото не е установено, че пострадалият се е намирал на платното за движение и че негови действия "на пътя", макар при алкохолно повлияване, са съпричинили вредите. Затова възражението на ответника – застраховател по член 51, ал. 2 от ЗЗД е прието за неоснователно. И. от първоинстанционния съд извод за 25 % принос на пострадалия за настъпването на вредите, не е възприет от въззивния съд, като противоречащ на установената фактическа обстановка. Обезщетението е присъдено на ищцата в пълния определен размер от 130 000 лева, ведно със законната лихва от изтичане на тримесечния срок по член 496, ал. 1 от КЗ на дата 12.04.2017 г. Позоваването на въззивния съд на друго влязло в сила решение между страните при установяване отговорността на застрахователя, на осн. чл.299 и 297 ГПК и изводът му за липсата на съпричиняване от пострадалия по чл.51, ал.2 ЗЗД не са в противоречие с практиката на ВКС по поставените въпроси от предмета на спора. Така в р. по гр.д. №60381/16 г. на първо г.о. на ВКС е прието, че влязлото в сила решение между същите страни, с което застрахователят е осъден да плати обезщетение на увреденото лице за имуществени вреди, настъпили от пътно транспортно произшествие, имплицитно включва в диспозитива разрешеният преюдициален въпрос за отговорността на делинквента като правопораждащ факт за отговорността на застрахователя. Затова при последващ процес, който има за предмет обезщетяване на неимуществени и други имуществени вреди от същото пътно транспортно произшествие, влязлото в сила решение по предходното дело следва да бъде зачетено на основание чл. 297 ГПК и е недопустимо съдът да пререшава въпроса за отговорността на делинквента. В същия смисъл са и изложените от въззивния съд по настоящото дело мотиви по преюдициалния въпрос за отговорността на застрахователя за причинените на ищцата вреди от същото ПТП, поради което не е налице осн. по чл.280, ал.1,т.1 ГПК за допускане на обжалването по първия поставен правен въпрос.. Приетото от въззивния съд по въпроса за съпричиняването на вредите от пострадалия е в съответствие с цитираното от касатора ТР №88/62 г. ОСГК. Там е посочено, че в чл. 51, ал. 2 ЗЗД законодателят е приел, че и при съпричиняването на вредоносния резултат с участието на самия увреден виновно действалото лице следва да отговаря само за онези вреди, които са в причинна връзка с неговото поведение, но не и за последиците от поведението на увредения. Касае се до определяне на размера на отговорността на виновния причинител на вредите, и то само за вредите, причинени на увредения. Затова и не може да се поставя въпрос с оглед на тези вреди за вина на самия увреден. Не някаква вина на увредения за самоувреждането му е от значение в случая, а само вината на другото лице, причинител на вредите. Когато се определя отговорност за вреди, определя се такава само за причиняването на вреди на другите ( чл. 45 ЗЗД ). Самоувредилият се не отговаря пред себе си за вредите, които си е причинил. С оглед на това при определянето на размера на обезщетението по реда на чл. 51, ал. 2 ЗЗД не е необходимо установяването както на вината на самия увреден, когато той е дееспособен, така и на вината на упражняващия надзор над увредения неспособен. Поведението на последните е дотолкова от значение при прилагането на разпоредбите на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, доколкото може да се направи разграничение по размер между вредите, намиращи се в причинна връзка с виновното поведение на причинителя, и вредите, причинени от увредения. В случая въззивният съд е приел, че вредите не са настъпили в причинна връзка с поведението на увредения с оглед установените по делото обстоятелства – качеството му на пешеходец, който не се е намирал на платното за движение при удара, а е стоял зад ударения автомобил. Тези изводи не противоречат на практиката на ВКС / напр. р. по т.д. №2086/19 г. на второ т.о./ и затова не е налице осн. по чл.280, ал.1,т.1 ГПК за допускане на обжалването. Не са налице и предпоставките по чл.280, ал.1,т.3 ГПК, защото поставените въпроси са разработени в практиката на ВКС, на която въззивното решение съответства. Сочените основания за допускане на обжалването не се установяват, поради което ВКС на РБ, трето г.о.