Определение № 3297 от 21.11.2025 г. на ВКС по т. д. № 1331/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца, А. К. Й., срещу решение № 438 от 10.04.2025 г. по гр. д. № 2374/2024 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 128 от 25.04.2024 г. по гр. д. № 36/2023 г. по описа на ОС - Перник, с което е отхвърлен предявеният от А. К. Й. срещу К. Г. М. иск с правно основание чл. 286 ЗЗД, вр. чл. 79 ЗЗД за заплащане на сумата 30 000 лв. - претендирана комисионна по договор от 01.06.2016 г. за цялостно уреждане на документалното обезпечаване, обслужване, паспортизиране, описване и физическо прехвърляне на предмета на договора за покупко-продажба: ДМА от изградената наземна и подземна оптична инфраструктура, принадлежаща на „ЗУУМ“ АД, описани в приложение № 1 и приемо-предавателен протокол, неразделна част от договора, ведно със законната лихва върху сумата, считано от предявяване на иска - 28.11.2022 г., до окончателното й заплащане, и са присъдени разноски по делото.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно като постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон и с оглед неговата необоснованост. Сочи, че въззивният съд е приел, че по делото се установява сключването на валиден договор между страните, изброил е поетите от страните по същия задължения и е обсъдил събраните по делото доказателства, установяващи изпълнението на поетите от ищеца задължения, но необосновано е счел искът за недоказан. Изтъква, че мотивите на съда са противоречиви и взаимно изключващи се, доколкото от една страна съдът е приел, че липсва уговорен и изтекъл срок за изпълнението на задълженията по договора, а от друга „за пълнота“ посочил, че давността не е изтекла, като срокът е броим от изтичането на уговорения в договора 18 – месечен срок за изпълнение. Намира, че последното противоречие в мотивите на съдебния акт дефинира същия като очевидно неправилен. По изложените доводи моли решението да бъде отменено, като бъде постановено друго, с което искът му да бъде уважен като основателен и доказан. Претендира да му бъдат присъдени сторените разноски по делото.

В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК моли да бъде допуснато касационно обжалване на решението на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните правни въпроси, които сочи като значими за предмета на делото:

1. При сключване на договор между физически лица, който е действителен и не противоречи на чл. 186 ЗЗД, тъй като нормата е диспозитивна и няма пречка да се договаря извън законовата рамка, следва ли всяка от страните да изпълни пълно и точно уговореното в договора?

2. Ако се приеме, че ищецът е изпълнил пълно и точно своето задължение, може ли то да бъде поставено под условие, което е свързано със задължение на ответника към трето лице, по отношение на заличаване на ипотека и задължение на ответника да изплати собствени кредити и данъчни задължения?

3. След като съд в мотивите си сочи, че падежът на задължението е 18 месеца след подписването на договора, т. е. на 31.12.2017 г., следва ли да се приеме, че задължението е валидно дължимо, т. е. известно по размер и с настъпила изискуемост?

Поддържа, че обжалваното въззивно решение е очевидно неправилно, с което обосновава искането си да бъде допуснато до касация на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

Ответникът по касация, К. Г. М., оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че касаторът не е обосновал предпоставите по чл. 280 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Излага доводи за неяснота на поддържаните от касатора оплаквания и неотносимост на поставените въпроси, което намира, че определя касационната жалба като нередовна. Моли да му бъдат присъдени разноски по делото.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и приел, че процесният договор от 01.06.2016 г. установява нетипична договорна връзка между три страни, съдържаща елементи на продажба и поръчка. Намерил е, че дружеството „ЗУУМ“ АД (представлявано от А. Й. като изпълнителен директор) и самият А. Й., като физическо лице, са поели задължение да прехвърлят оптична техника на К. М., който за получената собственост е поел задължение да прехвърли свои акции на А. Й.. В отговор на поддържано от ответника възражение е подчертал, че договорът не е недействителен дори и в случаите, в които продавачът не е собственик, тъй като продажбата на чужда вещ не е нищожна, а само не може да прехвърли вещни права.

Изтъкнал е, че договорът съдържа и уговорки, по силата на които А. Й. (като физическо лице) е поел задължението по цялостното уреждане на документалното обезпечаване, обслужване, паспортизиране, описване и физическо прехвърляне на предмета на договора по чл. 1, като за тези му действия е следвало да получи възнаграждение (комисионна) в размер на 20 % от стойността на прехвърленото, но не по-малко от 30 000 лв. Посочил е, че тези уговорки са установили между физическите лица отношения по договор за поръчка, който е намерил за действителен, с доводи, че не противоречи на правилото на чл. 186 ЗЗД, тъй като последното е диспозитивно и няма пречка да се договаря извън предоставената от закона рамка. Счел е, че в съответствие с чл. 286 ЗЗД доверителят К. М. е поел задължение да заплати на довереника си А. Й. уговореното възнаграждение, дължимо при изпълнение на мандата. Съобразил е уговорките по процесния договор и приел, че А. Й. е следвало цялостно да уреди документалното обезпечаване, обслужване, паспортизиране, описване и физическо прехвърляне на предмета на договора по чл. 1, като даде и отчет по отчетната сделка. Подчертал е, че предвид изричното оспорване от ответника ищецът е следвало при условията на пълно доказване да докаже изпълнението, но не е сторил това в процеса. Посочил е, че депозираният опис на оптична техника (изготвен от Й., според показанията на разпитания по делото свидетел) и приемо-предавателен протокол за фактическо прехвърляне на съоръженията, установяват изпълнението само на част от уговорените действия, които е следвало да бъдат изпълнени. Намерил е, че по делото няма данни за изпълнение на останалите задължения - по документално обезпечаване, обслужване и паспортизиране.

Допълнил е, че дори да се приеме, че ищецът е изпълнил пълно и точно цялото свое задължение, не е доказал падежирането на задължението за заплащане на комисионна. Счел е, че при стриктно тълкуване на уговорките в процесния договор следва да се приеме, че с договора е предвиден срок от 18 месеца за прехвърлянето на собствеността върху оптичната техника в полза на К. М., но в клаузата, уреждаща мандата, изрично е вписано, че заплащането на комисионната ще стане след последваща препродажба, след изплащане и заличаване на собствени кредити и ипотеки, след заплащане на данъчни задължения, възникнали от настоящия договор, като няма клауза, която да сочи, че тези действия следва да се извършат в този 18 - месечен срок. Изтъкнал е, че ищецът не е установил, че посочените факти са настъпили, от където е извел, че не може да се приеме, че за М. е възникнало задължението да плати. Подчертал е, че страните са предвидили тези отлагателни условия в полза на доверителя при свобода на договарянето и по силата на чл. 9 ЗЗД са длъжни да спазват клаузите на съглашението си.

Добавил е, че с оглед изложените съображения досежно значението на уговорения 18 - месечен срок, не може да бъде прието, че ищцовата претенция е погасена по давност, доколкото изпълнението на задължението за заплащане на комисионна не е с точно фиксиран календарен срок, а е свързано с настъпване на правно значими факти, които не са установени по делото. Допълнил е, че давността не е изтекла и ако се приеме, че падежът на задължението е 18-месеца след подписване на договора – т. е. 31.12.2017 г., тъй като исковата молба е депозирана в съда на 28.11.2022 г.

Обобщил е, че по делото не се доказва изпълнение на възложената поръчка, поради което искът за заплащане на комисионна следва да бъде отхвърлен като неоснователен, с които мотиви е потвърдил първоинстанционното решение.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му.

Поставените от касатора въпроси не покриват общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не съответстват на осъществената от въззивния съд решаваща дейност. Съдът не е приемал, че страните не следва да изпълнят пълно и точно уговореното в договора. Напротив, отчел е поетите от ищеца задължения с процесния договор и намерил, че ищецът не е доказал при изискуемото пълно и главно доказване, че е изпълнил изцяло задълженията си по договора. На този решаващ извод – недоказано изпълнение на мандата, е основал решението си да отхвърли иска за претендирано възнаграждение (комисионна). Изложените мотиви досежно уговорен модалитет – условие, очертано като сложен фактически състав, след осъществяването на което възнаграждението по договора ще е дължимо, са само допълнителни такива, без сами по себе си да са от значение за правилното решаване на спора, доколкото въззивният съд е отрекъл доказаността на пълното изпълнение на договора от ищеца. Изводът на въззивния съд досежно поддържаното възражение за погасеност на предявеното вземане за възнаграждение по договора е, че последното не е станало изискуемо, поради което не може и да е погасено поради изтекъл давностен срок, като само хипотетично въззивният съд е посочил, че дори да се приеме, че вземането е станало изискуемо с изтичане на 18 – месечен срок от сключването на договора, то пак не би било погасено с оглед прекъсването на давността с подаването на исковата молба в съда. Както е посочил и въззивният съд, тези му мотиви са „само за пълнота“ и не са обусловили решаващата му воля.

Несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд касае правилността на постановения съдебен акт, по която касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството.

Неоснователен е и релевираният довод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Обжалваният въззивен съдебен акт не е очевидно неправилен, тъй като не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика. За да е налице очевидна неправилност на обжалваното решение като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закон в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени правила или е формирал изводите си в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК.

По изложените съображения настоящият състав на съда намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

При този изход на спора право на разноски има ответникът по касация. Доказва извършването на разноски в размер на сумата 1 200 лв. за платено възнаграждение на представлявалия го адвокат, които ще бъдат присъдени с настоящото определение.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение