Определение № 3504 от 27.12.2024 г. на ВКС по т. д. № 1772/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „ДЗИ-Общо застраховане“ ЕАД, ЕИК:[ЕИК] срещу въззивно решение № 279 от 26.04.2024 г., постановено от Апелативен съд – София /САС/, Трети търговски състав по в.т.д. № 88 по описа на съда за 2024 г., с което е потвърдено първоинстанционно решение № 1448 от 23.11.2023 г., постановено от Софийски градски съд /СГС/, VI-3 състав по т.д. № 2397 по описа на съда за 2022 г. в частта му, с която е осъден касатора да заплати на „Търки Хаус” ЕООД, ЕИК:[ЕИК], на основание чл. 405, ал. 1 КЗ сума в размер на 73720,78 лв., представляваща застрахователно обезщетение, дължимо по договор за имуществена застраховка „Каско плюс“ за лек автомобил марка „Порше“, модел „Макан“ с рег. [рег.номер на МПС], сключен със застрахователна полица № 440121213119102 от 15.10.2021 г., за вредите, настъпили от застрахователно събитие - противозаконно отнемане на застрахованото моторно превозно средство, извършено в периода 28.01.2022 г. - 29.01.2022 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 30.12.2022 г. до окончателното й изплащане, със законните последици по отношение на разноските в производството. В касационната жалба се излагат оплаквания за наличието на касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Касаторът посочва, че още с отговора си на исковата молба е оспорил твърденията на ищеца, че лек автомобил марка „Порше“, модел „Макан“ с рег. [рег.номер на МПС] е противозаконно отнет, както е оспорил и твърденията, че същият е бил противозаконно отнет на посочените в исковата молба дата, час и място. Според касатора не са били представени доказателства, че кражбата на горепосочения автомобил е била извършена по описания от ищеца начин. Касаторът е изтъкнал свое вече изразено становище, според което обстоятелствата, при които е изчезнал лек автомобил марка „Порше“, модел „Макан“ с рег. [рег.номер на МПС] не съответстват на декларираните от представителя на застрахования В. Г. Г. и поради това „ДЗИ-Общо Застраховане” ЕАД не е в риск и не дължи изплащане на застрахователното обезщетение. В тази връзка касаторът подчертава, че тези негови възражения са били вече изложени от него във въззивната му жалба, но не е съгласен с правните изводи, до които САС е достигнал, произнасяйки се по тях. Касаторът не споделя изводите на САС, че в досъдебното производство /ДП/ показанията на представителя на ищеца по закон не са били единствените доказателства, които са били събирани. Касаторът оспорва и извода на САС, че не може да се ангажира отговорността на ищеца за действията на държавните органи, на които е възложено разследването на кражбата. Според изложеното неправилно е било прието от САС, че ищецът е изпълнил задълженията си по договора за заявяване и представяне на служебна бележка, като в случая при оспорване от страна на ответника, той /ответникът/ е следвало да докаже своите твърдения, но не го е направил. Във връзка с гореизложеното оспорване на правните изводи на въззивния съд, касаторът е посочил, че в случая по делото липсват доказателства за покрит риск - кражба по т. 2.2.1 от Раздел II от ОУ по застраховката. Твърди се, че ищецът, в чиято доказателствена тежест е да докаже престъпно посегателство, не е направил това. Касаторът подкрепя тезата си с факта, че заявената кражба на автомобила се подкрепя единствено от собствените му твърдения и писмените доказателства по ДП, които отново са били обусловени единствено от неговите твърдения. Според касатора посочените документи не са достатъчни, за да се направи извод за настъпването на събитието „кражба“ като предпоставка за ангажиране на отговорността на застрахователя. В обобщение на гореизложеното, касаторът е посочил, че твърденията, свързани с противозаконно отнемане на автомобила, не са били подкрепени от събраните по делото доказателства, като според него в конкретния случай от ищеца не е било проведено пълно и главно доказване на значимите по делото обстоятелства и поради това претенцията му е останала недоказана. Иска се допускане на касационно обжалване на въззивното решение, отмяната му и постановяване на друго по съществото на спора, с което предявеният иск да бъде отхвърлен. В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се поддържа наличието на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като касаторът формулира следния въпрос, който според него е обусловил крайния извод на съда: „Може ли застрахователят да откаже правомерно изплащане на застрахователно обезщетение по застраховка „Каско“ при положение, че застрахованият не е изпълнил клаузи в Общите условия, които дават право на ответното дружество да постанови отказ по процесната щета /т. 9.1.9. от Раздел I от ОУ/?“ В обосноваване на въпроса се излагат съображения, че произнасянето на ВКС е наложително за повишаване на съществуващото в страната правосъзнание и ще допринесе за точното прилагане на закона и развитие на правото. Ответникът по касация „Търки Хаус” ЕООД в депозиран писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество оспорва жалбата като неоснователна, претендира разноски, представляващи адвокатско възнаграждение за защита в производството по чл. 288 от ГПК. Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК. За да стигне до крайния си извод за неоснователност на въззивната жалба, с която е бил сезиран от „ДЗИ-Общо застраховане“ ЕАД, касатор в настоящото производство въззивният съд, като е изложил подробно приетото за установено по делото от фактическа страна, от правна страна е посочил в относимата си към оплакванията в касационната жалба и изложението на основания за допускане на касационно обжалване, част от мотивите си към обжалваното въззивно решение, че: Предявеният иск по чл. 405, ал. 1 КЗ е доказан по основание, тъй като между страните е бил сключен валиден договор за застраховка на имущество, в предписаната форма, по силата но който „ДЗИ-Общо застраховане“ ЕАД е поело задължението срещу заплащане на застрахователна премия в определен размер, да покрие изброени застрахователни рискове по застраховка „КАСКО +“ по отношение на притежавания от „Търки Хаус” ЕООД лек автомобил, индивидуализиран като марка „Порше“, модел „Макан“, с рег. [рег.номер на МПС], с посочен номер на рама. Според съда е установено, че ищецът „Търки Хаус” ЕООД е изпълнявал в срок задълженията си по договора за заплащане на застрахователната премия. Съдът е подчертал, че от събраните доказателства по делото е установено и настъпването на застрахователното събитие - кражба на застрахования лек автомобил на 28 - 29.01.2022 г., като тази дата е била в срока на действие на застрахователната полица. Въззивният съд е приел за неоснователно основното възражение на ответника във въззивната жалба, с което се оспорва настъпването на кражбата, като недоказано, с оглед на събраните по делото доказателства. Съдът се е позовал на т. 9 от ОУ, неразделна част от договора, в която е предвидено, че при настъпване на застрахователното събитие, застрахованият е длъжен да уведоми незабавно държавните органи, както и застрахователя, ако събитието е „кражба или грабеж на МПС“. Съдът е посочил и т. 9.6.4 от ОУ, съгласно която при предявяване на претенцията настъпването на застрахователното събитие следва да се установи с представяне на служебна бележка от МВР. Съдът е подчертал, че безспорно по делото е, че такава бележка е била представена, както и че органите на МВР и застрахователя са били уведомени веднага след констатиране на кражбата. Изтъкнато е и че застрахованият е предоставил всички заключващи устройства, които притежава за автомобила, като съдът е приел, че с оглед на гореизложеното застрахованият е изпълнил задълженията си по договора. С оглед на твърденията във въззивната жалба, че по ДП не са били извършени достатъчно процесуално-следствени действия, които да установят твърдението, че е налице кражба, а са били събрани само показанията на представителя по закон на ищеца, въззивният съд е заключил, че на първо място от представените преписи от материалите по ДП е установено, че това не са единствените доказателства, които са били събирани. На второ място съдът е подчертал, че не може да се ангажира отговорността на ищеца за действията на държавните органи, на които е било възложено разследването на кражбата. Според съда ищецът е изпълнил задълженията си по договора за заявяване и представяне на служебна бележка, а при оспорване на твърденията му от страна на застрахователя, то застрахователят е следвало да докаже своите твърдения в тази насока. Въззивният състав е счел, че в конкретния случай застрахователят не е сторил това, а е направил само общо оспорване. Заключението на съда е, че начинът на доказване на настъпването на застрахователното събитие е бил уговорен в договора (ОУ) и след като е било налице изпълнение на договорните задължения на ищеца в тази връзка, то следва да се приеме за доказано настъпването на кражбата като покрит риск, а доказателствената тежест да се установи противното е на ответника. Следващ правен извод на съда е, че при настъпване на застрахователно събитие застрахователят е длъжен да плати застрахователно обезщетение, което не може да надхвърля застрахователната сума (лимита на отговорност), освен когато това е предвидено в КЗ, и е равно на действително претърпените вреди към деня на настъпване на събитието. С оглед на това съдът е приел, че в случая обезщетение е дължимо в претендирания размер - 75695 лв., тъй като той е посоченият и от вещото лице, и не надхвърля уговорената в договора застрахователна сума, дори при отчитане на посочения от експерта процент разлика. В допълнение, въззивният съд е възприел като правилно заключението на първоинстанционния съд за зачитане на възражението на ответника за прихващане на основание чл. 369, ал. 2 КЗ и приложимите разпоредби на ОУ, на сумата по обезщетението с вземане на ответника в размер на общо 1974,22 лева, представляващо стойността на две непогасени вноски от застрахователната премия с падежи 14.04.2022 година и 14.07.2022 година, като съответно е уважил иска до размера от 73720.78 лв. Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато. Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната съдебна инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността или недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно - разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело. Поставеният от касатора въпрос не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, както този смисъл е разяснен по задължителен за съдилищата начин с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. От една страна в края му, където се съдържа препращане към конкретна клауза на приложимите към процесния договор общи условия, отговорът на въпроса изцяло зависи от конкретните обстоятелства по делото, поради което и е относим към правилността на въззивното решение, схващана като касационно основание по чл. 281, т. 3 от ГПК и подлежаща на проверка само в случай, че въззивното решение бъде допуснато до касационно обжалване, но не и в настоящото производство по чл. 288 от ГПК с предмет преценка наличието или липсата само на основания за такова допускане. От друга страна, въпросът е несъответен на действителните изводи на въззивния съд, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция и обективирани в мотивите на обжалваното решение. Противно на предпоставяното от въпроса съдът никъде в мотивите си не е приемал, че застрахованият не е изпълнил клаузи в ОУ, които дават право на ответника да постанови отказ по процесната щета, та да се преценява наличието или липсата на основание за застрахователя да откаже плащане по същата, било то правомерно или не. Напротив – видно от частично възпроизведените и в настоящите мотиви, такива на въззивния съд, в същите ясно е прието, че ищецът е изпълнил в цялост задълженията си по процесния договор, включително и по приложимите към него, и задължителни за страните, общи условия. Доколкото отговорът на поставения въпрос не е обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, това е достатъчно по същия въпрос касационно обжалване на въззивното решение да не бъде допуснато. В случая и поддържаният от касатора допълнителен критерий за селектиране на касационната му жалба по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, не е обоснован с конкретни твърдения в насоките, задължително определени за съдилищата с т. 4 от ТРОСГТКВС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. относно приложението на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, което е допълнителен аргумент за недопускане на касационно обжалване на въззивното решение. Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение