Определение № 3033 от 16.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 284/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Олир 4853“ ООД, с. Екзарх Антимово и М. М. А. чрез пълномощника им адвокат Д. В. против решение № 745 с посочена дата 19.07.2022 г., обявено на 20.07.2022 г., постановено по гр. д. № 519 по описа за 2022 г. на Окръжен съд - Бургас, с което е отменено решение № 260001 от 11.02.2022 г. по гр. д. № 943/2020 г. на Районен съд – Карнобат и вместо него е постановено друго за уважаване на предявените от В. В. К. на основание наследствено правоприемство и отчуждаване по регулация съгласно нотариален акт № 10 том І, дело № 30/1954 г. на КРС против Т. С. А. и М. М. А. установителен иск за собственост и против „Олир 4853“ ООД, с. Екзарх Антимово ревандикационен иск по отношение на дворно място с площ 415 кв. м., образуващо поземлен имот № *, който заедно с поземлен имот № * съставляват УПИ *, *в кв. 38 по ПУП на [населено място], [община], целият с площ 910 кв. м., при граници на поземлен имот № *: изток-ПИ № * и ПИ № *, запад-улица, север-ПИ № * и юг-ПИ № * и при граници на УПИ *,* кв.38: изток- УПИ * и УПИ *, запад-улица, север-УПИ *-за поща и УПИ *, юг- УПИ *, ведно със застроената в ПИ № * 383 масивна двуетажна жилищна сграда със застроена площ 55 кв. м. за всеки един от етажите, като на основание чл. 537, ал.2 ГПК е отменен нотариален акт за собственост на недвижим имот, издаден на основание обстоятелствена проверка № 120, том ІV, рег. № 2687, дело № 565 от 2019 г. на нотариус с рег. № * на НК, вписан в СВ под акт № 199, том ІХ, дело № 1354/2019 г., с който нотариален акт за собственици на следния недвижим имот: дворно място с площ 415 кв. м., образуващо поземлен имот № *, който заедно с поземлен имот № * съставляват УПИ *, * в кв.38 по ПУП на [населено място], [община], целият с площ 910 кв. м., при граници на поземлен имот №*: изток-ПИ № * и ПИ № *, запад-улица, север- ПИ № * и юг-ПИ № * и при граници на УПИ *,* кв. 38: изток-УПИ * и УПИ *, запад-улица, север –УПИ *-за поща и УПИ *, юг- *, ведно със застроената в ПИ № * масивна двуетажна жилищна сграда със застроена площ 55 кв. м. за всеки един от етажите са признати ответниците Т. С. А. и М. М. А. на основание давностно владение. В. В. К. е подала чрез пълномощника си адвокат Я. С. отговор по реда и в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване и претендира възстановяване на направените разноски. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съдебен състав съобрази следното: Въззивният съд е констатирал, че ищцата е основала претендираното право на собственост на наследствено правоприемство от И. Д. и В. Д., легитимиращи се като собственици с нотариален акт за отчуждаване на място по регулация № 10 том І, дело № 30/1954 г. на КРС. Ответниците М. М. А. и „Олир 4853“ООД са оспорили исковете с твърдения, че бащата на ищцата В. К. е сключил с М. и Т. А., тогава съпрузи, предварителен договор за продажба на процесния имот на 26.04.2006 г.и е предал на купувачите владението върху имота в деня на сключването на предварителния договор; А. са владели имота повече от десет години непрекъснато и са придобили правото на собственост на основание изтекла придобивна давност, за което са се снабдили нотариален акт по обстоятелствена проверка № 120, т. ІV, рег. № 2687, дело № 565 от 2019 г. на нотариус с рег. № * на НК. Ответното дружество е заявило твърдение, че е придобило собствеността върху имота и го владее на годно правно основание - договор за продажба, сключен с ответниците А. съгласно нотариален акт № 122, т. ІV, рег. № 2697, дело № 567 от 09.09.2019 г. Въззивният съд е приел за установено, че ищцата В. В. К. е единствен наследник по закон, дъщеря, на В. И. К., който е наследник по закон, син, на В. С. Д., починала на 25.04.2000 г. и И. К. Д., починал на 19.03.1973 г. Със съдебно решение № 139 от 04.08.2020 г. по гр. д. № 115/2020 г. на КРС на основание чл.14 ЗЛС е обявена смъртта на В. И. К. с дата на смъртта 06.01.2011 г. Ответниците не са оспорвали твърдението на ищцата, че баща и е бил собственик на процесния недвижим имот,придобит на основание наследяване по закон от родителите му И. и В. Д. и изтекла придобивна давност, с присъединяване на владението на праводателите му. Твърдението се установява и от представените писмени доказателства, установяващи вписване в разписния лист към плана на И. К. Д. като собственик на недвижим имот № *, кв.38, парцел *; нотариален акт № 10, т. І дело № 30/1954 г.на Поляновградския районен съдия (сега Карнобат) за отчуждаване на място по регулация и нотариален акт № 142 т. ІІІ н. д. № 1548/1993 г. на районен съдия при КРС, скица № 19 от 07.01.2021 г.на община Карнобат Между страните не е имало и спор и по факта, че В. И. К. и ответниците М. и Т. А. са сключили предварителен договор за продажба на процесния недвижим имот и построената в него двуетажна масивна жилищна сграда (южната част от сградата). Договорът е бил сключен на 24.04.2006 г., като страните са се договорили, че продажната цена е 2 000 лева, от които купувачите изплащат на продавача в деня на сключване на договора сумата от 680 лева, а остатъка от 1320 лева ще изплатят при снабдяването им с нотариален акт. Договорено е било също така, че владението на имота се предава „още днес“ т.е. на 24.04.2006 г. и купувачите започват да го владеят като свой собствен имот. За сключване на окончателен договор е бил уговорен тримесечен срок. Писмените доказателства установяват, че продавачът е получил от купувачите на 19.06.2006 г. сумата 150 лева. на 12.11.2008 г. - 260 лева и на 26.02.2008 г. - 500 лева. През 2019 г. ответниците Т. С. А. и М. М. А. са се снабдили нотариален акт за собственост на недвижим имот, издаден на основание обстоятелствена проверка № 120, том ІV, рег. № 2687, дело № 565 от 2019 г. на нотариус с рег. № * на НК и на 09.09.2019 г. са продали имота на „Олир 4853“ ООД за сумата от 3000 лева, която купувачът е заплатил на продавачите изцяло в брой преди подписването на договора за продажба. Съдът е посочил, че ищцата не е оспорвала факта, че ответниците А. са живели в къщата приживе на нейния баща, не е оспорила и истинността на предварителния договор и разписките с твърдения, че същите не са подписани от баща й или че са антидатирани. В предварителния договор е посочено ясно и безпротиворечиво, че продавачът предава владението върху имота на купувачите, а в анексите липсва клауза, която да обосновава извод за настъпила промяна във волята на страните по предварителния договор. От фактите, че купувачите са заплащали на продавача допълнително части от продажната цена до 2008 г., но не са я изплатили напълно, преценяван в съвкупност с факта, че не е сключен окончателен договор, а продавачът В. К. също е упражнявал фактическа власт върху имота до изчезването си през 2011 г., въззивният съд е направил извод за постигнати допълнителни уговорки между страните по предварителния договор относно разсрочено плащане на продажната цена и упражняване на съвместно владение до сключване на окончателния договор. По отношение на свидетелските показания съдът е изложил съображения кои свидетели счита за заинтересовани и че няма да кредитира показанията им в частите, в които противоречат на писмените доказателства или на останалите свидетелски показания. Счел е, че от показанията н всички свидетели безпротиворечиво се установява, че им е било известно, че В. К. е сключил предварителен договор за продажба на имота, като семейство А. са заживели на първия етаж на къщата от 2006 г. (от датата на сключване на предварителния договор). По отношение на съжителството на А. с продавача К. в къщата показанията на свидетелите са безпротиворечиви по отношение на основния факт, че В. К. също е живял в къщата до изчезването му през 2011 г. Различията в показанията на свидетелите са относно факта дали К. е живял на първия етаж, който е бил обитаван от семейство А. или на втория етаж, сам или заедно с приятелката си, които различия са несъществени, предвид изминалия дълъг период от време и неотричането на основния факт, че К. също е живял в къщата. Показанията на свидетелите са непротиворечиви и по отношение на факта, че след изчезването на В. К. през 2011 г., ответниците А. са живели известно време в къщата (период 2-3 години), като най-късният момент на напускане на селото и имота от А. е посочен от ищцовите свидетели К. (бивш кмет на [населено място]) и И. (настоящ кмет на [населено място]) – 2015 г. Свидетелите на ответниците сочат по-ранен момент, в който според техните възприятия и информация, семейството е напуснало селото и имота – св. Г., която живее на семейни начала със сина им И., заявява, че И. й е казвал, че е живял в къщата с родителите си от 2006 г. до навършване на 18 годишна възраст, след което заминал при тях в Гърция, т.е. семейството е напуснало изцяло имота към 2012 г.-2013 г. Свидетелят М. заявява, че А. са се връщали в селото и къщата през 2012 г.-2013 г., а свидетелят Д., роден през 1998 г., няма точни възприятия кога и дали А. са напуснали селото и имота, но заявява, че А. са ходили в Гърция и са се връщали, а след тяхното окончателно заминаване, в къщата е останал за известно време синът им И., който после заминал при родителите си. Свидетелят Р. завява, че А. са живели в къщата преди 2016 г. При така направения анализ на свидетелските показания въззивният съд е приел, че ответниците А., включително и синът им И. са напуснали селото и имота през 2012 г. - 2013 г., а изцяло са преустановили упражняването на фактическа власт върху имота най-късно към края на 2015 г. Всички свидетели по делото безпротиворечиво заявяват личните си възприятия относно състоянието на имота от края на 2015 г.до момента, в който имотът е бил закупен от ответното дружество - къщата не е била водоснабдена, нямала е електричество, нямала е врати и прозорци, откраднати са били леглата и цялото обзавеждане. В къщата през този период се самонастанявал да живее от време на време психично болен човек от селото, който свидетелят И. като кмет на селото, се налагало да гони оттам. След като ответното дружество закупило имота през 2019 г., къщата е била ремонтирана и са били поставени нови врати и прозорци. В допълнение въззивният съд е приел за основателни доводите във въззивната жалба, че ответниците не са се явили в съдебно заседание да отговорят на поставените от ищцата въпроси по реда на чл. 176 ГПК. По отношение на въпросите, относно предварителния договор и анексите липсата на отговор от ответниците не е от значение за установяване на спорните по делото факти, тъй като автентичността на тези документи не е оспорена. От значение обаче е липсата на отговор на въпросите къде и в коя къща са живели ответниците А. след завръщането им в България през 2016 г. за М. А. и през 2018 г. за Т. А.. Въззивният съд е приел за доказано на основание чл. 176 ал. 3 ГПК, че ответниците след завръщането им в България са живели в други населени места и в друга къща, който факт се установява безпротиворечиво от показанията на свидетелите относно състоянието на процесния имот и от представените писмени доказателства, че къщата е била с прекъснато водоснабдяване и електричество. При така възприетата фактическа обстановка съдът е изложил съображения, че владението на ответниците А. е недобросъвестно и за придобиване на собствеността по давност следва да са изтекли 10 години, т. е от 26.04.2006 г. до 26.04.2016 г. Ответниците А. са преустановили фактическата си власт върху процесния имот най-късно през 2015 г., което е станало преди изтичането на десетгодишния давностен срок. В случая не се касае само за временно физическо отсъствие на владелците от имота, а за пълно изоставяне на същия, установено безпротиворечиво от показанията на свидетелите по делото - къщата към края на 2015 г. вече е била без прозорци и врати, с изцяло разграбена покъщнина, непригодна за ползване по предназначение, без ток и вода и с безпрепятствен достъп на трети лица до нея и двора. Владелецът действително няма задължение да обитава непрекъснато имота, но упражняването на непрекъсната фактическа власт изисква той да полага непрекъснати грижи за имота по начин, който изключва възможността други субекти да въздействат върху владяната вещ. По делото няма доказателства ответниците А. да са полагали каквито и да било грижи за имота, а от субективна страна след заминаването им за Гърция не са демонстрирали и намерението си да го владеят и занапред като свой собствен, тъй като не са реагирали по никакъв начин на разграбването на покъщнината, демонтирането на вратите и прозорците и безпрепятствения достъп на трети лица до вътрешността на имота. Отношението на владелеца към имота се обективира чрез действия, които изразяват намерението му да го свои, а по делото такива доказателства не са представени. За разлика от собствеността, която не се изгубва с неупражняването й, а съгласно чл. 99 ЗС може да се изгуби само ако друг я придобие, владелецът на недвижим имот, който иска да придобие собствеността на оригинерно придобивно основание, следва да упражнява съгласно чл. 79, ал. 1 ЗС непрекъснато владение в продължение на 10 години, което предпоставя извод, че в този десетгодишен период владелецът следва да поддържа непрекъснато корпуса и анимуса на владението си. В случая ответниците А. са преустановили упражняването на владението си най-късно към края на 2015 г., което е преди изтичане на десетгодишния давностен срок, поради което и не са могли да придобият правото на собственост върху процесния имот на соченото от тях оригинерно придобивно основание - изтекла десетгодишна придобивна давност. Следователно, ищцата В. К. не е изгубила правото на собственост върху процесния имот и предявените искове са основателни. В инкорпорираното в касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите се позовават на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Макар да не са формулирали конкретни правни въпрос, от обосновката в изложението чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК и посочената практика на ВКС е ясно, че поставят два проблема: 1) за приложението на чл. 176, ал. 3 ГПК; 2) когато се касае за владение върху чужд имот и при липса на заявени претенции от трети лица, упражняващият фактическа власт върху имота като свой, по отношение на кого демонстрира намерението да свои имота за себе си. И двата въпроса не могат да обосноват допускане на касационно обжалване. Първият въпрос се явява неотносим, защото съдът е формирал изводите си въз основа на анализ на писмените доказателства и свидетелските показания, а приложението на нормата на чл. 176, ал. 3 ГПК е разгледал като отговор на оплакването на ищцата във въззивната й жалба и само като допълнителен аргумент към вече направените фактически изводи. Отделно от изложеното при аргументацията си по този въпрос касаторите недопустимо се позовават на допуснато нарушение спрямо друга страна - Т. А.,за който поддържат, че не е уведомен за последиците от неявяването си. Неотносим се явява и вторият въпрос, доколкото съдът не е приемал, че не е текла придобивна давност, тъй като А. не са демонтрирали намерението си за своене, а е формирал извод, че придобивната давност е прекъсната с изоставяне от тях на имота, което е станало най-късно в края на 2015 г. К. съдебен състав не констатира основание за допускане на касационно обжалване с цел преценка дали въззивното решение не е нищожно или процесуално недопустимо, нито дали някой от изводите на съда не е очевидно неправилен, поради неприлагане на императивна правна норма или неправилна квалификация на приет за установен по делото факт, нарушение на правилата на формалната логика при очевидно логическо противоречие между обсъдените доказателства в мотивите на въззивното решение и направените въз основа на тях фактически изводи или пък пълна липса на мотиви относно приет или отречен като осъществил се факт, отсъствие на анализ на събраните по делото доказателства и на фактически констатации по релевантни за спора обстоятелства, незачитане на силата на пресъдено нещо на влязло в сила решение, незачитане на правила относно подсъдността и др. „Олир 4853“ ООД, с. Екзарх Антимово и М. М. А. следва да възстановят на В. В. К. направените по повод касационната жалба разноски в размер на 300 лв., представляващи заплатено възнаграждение на адвокат Я. С.. С оглед горните мотиви, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение