Определение № 153 от 12.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 566/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 260081 от 05.11.2020 г. по в. гр. д. № 645/2020 г. на Пазарджишкия окръжен съд е потвърдено решение № 589/19.05.2020 г. по гр. д. № 975/2018 г. на Пазарджишкия окръжен съд в обжалваната му част, с която е бил отхвърлен предявеният от Н. К. Б., С. В. Б., А. К. Д. и Г. Н. Т. против Б. К. Б. иск за делба на масивна сграда, представляваща лятна кухня със застроена площ от 73 кв. м. и едноетажна масивна сграда, представляваща кафе-аперитив и магазин за хранителни стоки със застроена площ от 116 кв. м., двете построени в УПИ V- ..... от кв. ..... по плана на [населено място], [община].

По отношение на лятната кухня въззивният съд е приел, че тя не отговаря на изискванията за самостоятелно жилище, тъй като в нея няма тоалетна. В хода на делбата в съществуващата баня е поставена тоалетна чиния и казанче, но вещото лице не е могло да направи извод за спазване на техническите изисквания за монтирането ѝ поради липса на съдействие от страна на Н. Б. за нейния демонтаж. Според обясненията на вещото лице отводнителната тръба е изцяло скрита, тъй като е положена под нивото на банята и под нивото на прилежащия терен. За да се постави тоалетна чиния в банята е необходимо да се направи ремонт и на канализационната система, през която се отвеждат фекални води и по отношение на която има различни изисквания с тези на канализационната система за отвеждане на отточни води. За да се монтират седало и казанче е необходимо да се постави обратно коляно под седалката. При тези данни съдът е приел, че лятната кухня е второстепенна постройка, която следва съдбата на дворното място, а то не е предмет на делба, затова не може да се допусне делба и на кухнята. Но дори да се приеме тезата на ищците, че лятната кухня е предназначена да обслужва двата жилищни етажа, изградени в мястото, то тя отново не може да бъде поделена, тъй като двуетажната жилищна сграда също не е предмет на делба.

По отношение на масивната сграда, представляваща кафе-аперитив и магазин за хранителни стоки, съдът е приел за основателно направеното от ответника Б. Б. възражение за изтекла придобивна давност. Съдът е обсъдил дадената от ищеца Н. Б. нотариално заверена декларация по чл.56, ал.2 З. /отм./, с която е дадено съгласие Б. Б. да построи на свое име „магазин за хранителни стоки и кафе-аперитив“, както и липсата на вписване на тази декларация. Приел е обаче, че от момента на изграждане на сградата и от въвеждането ѝ в експлоатация през 1998 г. ответникът я владее и осъществява в нея търговска дейност, като през 2010 г. се е снабдил и с нотариален акт за собственост. Сградата представлява метален павилион, поставен върху бетонова основа, с трайно прикрепена към нея носеща конструкция, покрита с профилирана поцинкована ламарина. Действително има установен пълнеж от тухлена зидария, но това не може да обоснове извод, че сградата е масивна. Затова не може да се приеме, че сградата е изградена по начин, за който не е давано съгласие. Няма и доказателства владението върху сградата да е осъществявано чрез насилие и по скрит начин.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от Н. К. Б., С. В. Б., А. К. Д. и Г. Н. Т..

Жалбоподателите считат за неправилен извода на въззивния съд, че за да се допусне делба на сграда на допълващото застрояване в делбената маса трябва да е включена и обслужваната сграда на основното застрояване. Такова изискване не било предвидено в обективното право – чл.40 ЗУТ, вр. чл.110 от Наредба № 7/22.12.2003 г. за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони, както и чл.98 и чл.41 ЗУТ, а и противоречало на практиката на ВКС. Освен това се позовават на обстоятелството, че в хода на делбата е поставено санитарно тоалетно седало с казанче, което според тях функционира нормално съгласно разясненията на вещото лице по допълнителната експертиза, както и на свидетелските показания, които установяват, че до лятната кухня има долепена и външна тоалетна.

По отношение на стопанската сграда – жалбоподателите се позовават на обстоятелството, че разрешението по чл.56, ал.2 З. /отм./ било дадено за изграждане на павилион от сглобяеми елементи, а в действителност ответникът построил масивна сграда. По този начин той установил владение върху обект, за който нямало съгласие, поради което владението не могло да бъде нито явно установено, нито несъмнено, нито пряко манифестирано по отношение на жалбоподателя Н. Б.. Съдът не обсъдил обстоятелството, че обектът е ограден с масивна каменна ограда, което също отнемало необходимите качества на владението. Затова по приращение сградата била собственост на собствениците на земята – Н. Б. и Б. Б., при равни права. Освен това считат, че Г. Т., която има запазено право на ползване върху 5/8 ид. части от лятната кухня, има право да участва в делбата, за да гарантира правото си при ликвидиране на съсобствеността.

В изложението към жалбата се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси:

1. Подлежи ли на съдебна делба сграда на допълващото застрояване – лятна кухня, когато тя се притежава от собствениците на отделни етажи от основната сграда;

2. Подлежи ли на съдебна делба сграда на допълващото застрояване, когато основната сграда не подлежи на делба, тъй като отделните самостоятелни обекти в нея са на отделни собственици;

3. Представлява ли жилище по смисъла на чл.40 ЗУТ обект/сграда при преустроени помещения в баня и тоалетна и следва ли да се преценява законността на извършените преустройства на помещенията.

4. Следва ли въззивният съд да разгледа всички възражения и доводи на страните, както и да обсъди всички събрани по делото доказателства, относими към предмета на делото, като изложи собствени мотиви към решението, които следва да са логични и непротиворечиви,

5. Установяването на владение по скрит и измамен начин и неговото поддържане по същия начин от съсобственик може ли да доведе до придобиването на правото на собственост по давност;

6. Установяването на владение по скрит и измамен начин представлява ли постоянно, непрекъснато, спокойно, явно и пряко манифестирано по отношение на другия съсобственик фактическа власт и отношение на вещта като своя;

7. Начинът на установяване на владението от единия съсобственик има ли значение за приложение на презумпцията по чл.69 ЗС.

По първите два въпроса въззивното решение влизало в противоречие с решение № 96 от 1.07.2015 г. на ВКС по гр. д. № 1116/2015 г., II г. о., решение № 160 от 6.03.2019 г. на ВКС по гр. д. № 3454/2017 г., I г. о., решение № 249 от 10.02.2014 г. на ВКС по гр. д. № 3511/2013 г., I г. о., както и с решение на Русенския окръжен съд, недопуснато до касационно обжалване от ВКС, които обаче не представляват практика по чл.280, ал.1 ГПК; по третия въпрос е обосновано противоречие с решение № 142 от 12.02.2018 г. по гр. д. № 4689/2016 г. на ВКС, II-ро г.о. и решение от № 204 от 5.06.2002 г. на ВКС по гр. д. № 123/2001 г., I г. о.; по четвъртия въпрос – противоречие с ТР № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК и ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, а по останалите въпроси – противоречие с ТР № 1 от 6.08.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2012 г., ОСГК.

Ответникът в производството Б. К. Б. оспорва жалбата. Счита, че тя е неоснователна и моли да не бъде допускана до разглеждане по същество.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по иск за собственост, което не е изключено от касационен контрол предвид разпоредбата на чл.280, ал.3, т.1 ГПК.

Въззивото решение не противоречи на посочената от жалбоподателите практика на ВКС по първите два въпроса. Решение № 96 от 1.07.2015 г. на ВКС по гр. д. № 1116/2015 г., II г. о. е постановено по иск с правно основание чл.108 ЗС, а решение № 160 от 6.03.2019 г. на ВКС по гр. д. № 3454/2017 г., I г. о. – по иск с правно основание чл.30, ал.1 ЗН и нямат никакво отношение с въпросите дали подлежи на съдебна делба сграда на допълващото застрояване. Неотносимо към спора по настоящото дело е и решение № 249 от 10.02.2014 г. на ВКС по гр. д. № 3511/2013 г., I г. о., тъй като с него ВКС не се е произнесъл по въпроса може ли да се допусне делба на сграда на допълващото застрояване, когато предметът на делбата не включва нито земята, нито основната сграда /въпроси от първата фаза на делбата/, а при влязло в сила решение за допускане на делба върху такава сграда ВКС е разсъждавал за способа за извършване на делбата.

Не е налице противоречие по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и по третия въпрос. Решение № 142 от 12.02.2018 г. по гр. д. № 4689/2016 г. на ВКС, II-ро г.о. дава отговор на въпроса дали е необходимо изготвяне на инвестиционен проект за обособяване на самостоятелни жилищни обекти в сграда, след като с техническа експертиза е установено, че такива реално съществуват в съответния етаж. Този въпрос е неотносим към спора по настоящото дело. В мотивите на решението съдът се е позовал на Тълкувателно решение № 3 от 28.06.2017 г. на ВКС по т. д. № 3/2014 г., ОСГК, в което е прието, че ако към момента на сключване на сделката, реално определените части от недвижим имот (сграда, жилище или други обекти), не са фактически обособени, но е възможно да бъдат обособени като самостоятелен обект, съобразно изискванията в действащия устройствен закон към този момент, договорът не е нищожен поради невъзможен предмет. Тези разсъждения са относими към валидността на прехвърлителна сделка с реална част от обект, но не и към въпроса, който стои по настоящото дело – дали може да се допусне до делба сграда, която към момента на съдебното решение не представлява самостоятелен обект. Другото № 204 от 5.06.2002 г. на ВКС по гр. д. № 123/2001 г., I г. о. също третира въпроси от втората фаза на делбата – за разделяне на един обект на два или повече самостоятелни обекти. Това решение не е относимо към спора по настоящото дело, който се намира в първата фаза на делбата.

По въпрос № 4 обаче е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК - съдът е действал в противоречие с практиката на ВКС, като при преценката дали лятната кухня представлява самостоятелна сграда не е обсъдил всички доказателства по делото и е пропуснал да отбележи факта, че към тази лятна кухня има и външна тоалетна. Затова въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване в частта, с която е отхвърлен искът за делба на лятната кухня.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по въпроси № 5, 6 и 7, свързани с придобивната давност. Тези въпроси са поставени поради виждането на жалбоподателите, че изграждането на стопанската сграда с различна конструкция от обозначената в декларацията по чл.56, ал.2 З. /отм./, както и ограждането на сградата с висока масивна ограда, има някакво значение за придобивната давност, тъй като при тези обстоятелства фактическата власт върху сградата не притежава всички характеристики на владението - постоянно, спокойно, явно и несъмнително с намерение за своене. В действителност тези обстоятелства нямат отношение към владението, защото от момента на поставяне на сградата и въвеждането ѝ в експлоатация през 1998 г. то е било постоянно, спокойно и явно, а поради наличието на отстъпено право на строеж, макар и с незавършен фактически състав, намерението за своене е установено. В настоящия случай не се установява владението да е установено по скрит или измамен начин, поради което първите два въпроса не са обуславящи по смисъла на т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС и по тях не може да се допусне касационно обжалване. По третия въпрос липсва противоречие между обжалваното решение и посоченото от жалбоподателите ТР № 1 от 6.08.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2012 г., ОСГК, тъй като в него се разглежда общият случай на придобиване по давност на съсобствени идеални части. Хипотезата по настоящото дело е специфична и даденото от въззивния съд разрешение по нея изцяло съответства на решение № 294 от 7.01.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4050/2014 г., I г. о., в което е прието, че когато един съсобственик извърши строителство в общия имот въз основа на издадена в негова полза нотариално заверена декларация по чл. 56, ал. 2 З. (отм.), която обаче не е вписана, установяването от него на фактическа власт върху построеното изключва владението за останалите съсобственици, тъй като той е строил за себе си, а не за тях. Затова не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта, с която е отхвърлен искът за делба на сградата, представляваща кафе-аперитив и магазин за хранителни стоки.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,