Определение № 22 от 20.01.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2251/2019 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

С решение № 1048 от 12.06.2018 г. по в. гр. д. № 2407/2011 г. Варненският окръжен съд:

• оставил в сила решение № 2884 от 01.07.2011 г. по гр. д. № 723/2008 г. на Варненския районен съд в частта, с която е признато за установено, че Н. Х. /по баща П./, гражданка на Република Южна А., е собственица на дворно място, съставляващо ПИ ... от кв. ... по кадастралния план от 1999 г. на 21-ви подрайон на [населено място] и ПИ с идентификатор .........., за който е отреден УПИ ...-... от кв. ... по кадастралния план на 21-ви подрайон на града и „Бриз пропъртис” ЕООД [населено място] е осъдено да предаде владението на имота на собственицата му, като решението в тази част е постановено при участието на „Туринвест-Варна” ООД [населено място] като трето лице-помагач на страната на ответника;

• първоинстанционното решение е оставено в сила и в частта, с която е признато за установено по отношение на Р. П. Р. и Л. Ш. Р., „Мосстрой-Варна” АД /в несъстоятелност/ [населено място], „Туринвест-Варна” ООД [населено място], Д. И. К., Т. Р. К. и Н. Р. К., че Н. Х. /по баща П./ е собственик на гореописания недвижим имот, както и в частта, с която е отхвърлен предявеният по реда на чл. 97, ал. 3 ГПК /отм./ на основание чл. 118 ГПК /отм./ от Д. И. К. срещу Н. Х. инцидентен установителен иск за признаване на установено, че акт за държавна собственост № .... от 26.09.1950 г. е неистински документ в частта, в която е посочено, че имотът е отчужден от Д. К. Й.;

• първоинстанционното решение е оставено в сила и в частта, с която е отменен нотариален акт за собственост по давност № ..., том ..., рег. № ..., дело № ... от 18.10.2002 г., по силата на който Р. Т. К. е признат за собственик на спорния по делото недвижим имот, ведно с построената в него полумасивна едноетажна сграда, застроена на 52 кв. м., представляващ част от цялото дворно място с площ от 12 260 кв. м., а по измерване на място и по скица - 11 997 кв. м., за който са отредени наред с УПИ ...-... от кв. ... и УПИ ...-... от кв. .. и УПИ ....-.........., като в УПИ ...-... от кв. ... са построени масивна двуетажна сграда с площ 152 кв. м. и масивна едноетажна сграда с площ 108 кв. м.;

• първоинстанционното решение е обезсилено в частта, с която е отменен нотариален акт за собственост по давност № ..., том ..., рег. № ...., дело № ....... от 18.10.2002 г., по силата на който Р. Т. К. е признат за собственик на дворното място за разликата над 6 000 кв. м., а по скица - 5 563 кв. м., до общата площ от 12 600 кв. м., а по измерване на място и по скица - 11 997 кв. м., т. е. в частта относно ПИ № ..., № ..., № ... и № ... от кв. ... и ПИ с идентификатор .........., за която са отредени УПИ ...-... и УПИ ....-..., ведно с построените в УПИ ...-........ масивна двуетажна сграда с площ 152 кв. м. и масивна едноетажна сграда от 108 кв. м., и производството по отмяна на нотариалния акт в тази останала част е прекратено;

• въззивният съд се произнесъл и по дължимите за производството разноски и дължимата от ищцата държавна такса на основание чл. 60 ГПК /отм./.

Срещу въззивното решение в срока по чл. 283 ГПК са постъпили касационни жалби от ответниците по исковете /без „Мосстрой-Варна” АД-в несъстоятелност/, съответно от ищцата по инцидентния установителен иск, в които се поддържат оплаквания за недопустимост и неправилност - основания за касационно обжалване по чл. 281, т.т. 2 и 3 ГПК.

Ищцата по делото и ответница по инцидентния установителен иск счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., при произнасяне по допускане на касационното обжалване, намира следното:

Предявени са от Н. Х. искове по чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./ и чл. 108 ЗС за защита на собствеността върху недвижим имот, произхождаща от реституция по ЗВСОНИ и наследствено правоприемство от А. П. като наследник по закон на Д. Я., от когото имотът бил отчужден по реда на ЗОЕГПНС, евентуално изтекла в полза на ищцата придобивна давност.

Въз основа на представените по делото нотариални актове за сделки, сключени през периода 1925-1935 г., както и нотариални актове от 1941, 1942 и 1943 г., въззивният съд приел, че Д. Я. е придобил няколко недвижими имота в землището на [населено място], местността „Св. Н.”, чийто статут проследил с помощта на приетите по делото заключения на технически експертизи и приел, че придобитите имоти са идентични с границите на имот пл. № ........ по кадастралния план от 1956 г., който е предмет на н. а. № .../1995 г. /поправен с н. а. № .../1996 г./, с който А. П. бил признат за собственик по наследство и реституция по ЗВСОНИ. Установена е и идентичността с имотите, описани в нотариалните актове на ответниците по исковете и в акта за държавна собственост № .../26.09.1950 г. Дори да се приеме, че имот пл. № ........ -един от придобитите от Д. Я., не е бил предмет на отчуждаване по ПМС № .../1950 г., ПМС № .../06.02.1951 г. и ПМС № ...../23.05.1951 г., той очевидно е бил одържавен като включен в площта на имот пл. № .......... и подлежи на възстановяване съгласно чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ. Изводът е, че е установена идентичност на имотите, придобити от Д. Я., с процесния имот, който съставлява част от тях.

Въззивният съд обсъдил представените по делото акт за държавна собственост № .../26.09.1950 г. /пореден номер 781 от с. д./, оценителни протоколи, протоколи-описи, констативен протокол, приложени към административната преписка, и приел за установено, че процесният имот е бил отчужден, като с ПМС № ......../23.05.1951 г. е предоставен за ползване на МНО и е отреден за Научно-изследователския институт по курортология и физиотерапия на МНЗ. Тъй като от събраните писмени доказателства се установява, че собственик на имота е бил Д. Я. и, че имотът е бил отчужден, то съдът намерил, че реституционният ефект следва да настъпи в полза на лицето, на което действително е принадлежало правото на собственост към момента на одържавяването. В тази връзка съдът обсъдил представените по делото ПМС № ........../1950 г., ПМС № ............/06.02.1951 г. и ПМС № ........./23.05.1951 г., ведно с приложени описи, в последните от които фигурира името на Р. Ю., но тъй като по делото не се твърди и не се представят доказателства това лице да е било собственик на отчуждените имоти, а напротив - установено е, че такъв е Д. Я., съдът намерил, че отчуждаването, респективно реституцията, са засегнали и следва да настъпят по отношение на действителния собственик на имота, а не на лицето, посочено в тези актове.

Въззивният съд приел и това, че в представената отчуждителна преписка липсват данни за отнетите имоти да е било заплатено обезщетение, както и че към момента на влизане в сила на ЗВСОНИ имотът е бил собствен на държавата и е бил предаден в оперативно управление на МНЗ - Научно-изследователския институт по курортология и физиотерапия.

При наличието на положителните предпоставки за реституция по ЗВСОНИ и отсъствието на отрицателната такава въззивният съд заключил, че с влизането на закона в сила на 21.02.1992 г. собствеността върху имота е била възстановена.

Към датата на влизане в сила на ЗВСОНИ собственикът Д. Я. е бил починал на 30.04.1967 г., поради което възстановяването на собствеността следва да настъпи в лицето на неговите наследници. Във връзка с доказването на наследственото правоприемство въззивният съд обсъдил представените по делото свидетелства за венчание № 11 и 12, от които е видно, че на 18.10.1929 г. Д. К. Я. се е венчал с Н. С. С., смъртен акт на Д. Й. /Я./, починал на 30.04.1967 г., смъртен акт на Н. Я. с моминско име Г., починала на 01.05.1988 г.; извлечение от регистъра на населението за 1917 г. за родено дете А. от баща М. Е. П. и майка Н. С.; удостоверение за сключен брак между А. П. и М. М. Б. на 10.12.1948 г.; копие от регистър на ражданията за удостоверяване раждането на дете Н., [дата на раждане] от баща А. П. и майка М. М. Б.; смъртен акт на А. П., починал на 15.01.1996 г.; смъртен акт на М. М. П. с моминска фамилия Б., починала на 01.02.2005 г.; акт за брак, сключен между Г. Д. Х. и Н. П. на 19.05.1984 г.

Предвид представените документи за самоличност, според които Д. Я., Н. Я., А. П. и М. М. П. са граждани на ЮАР, въззивният съд посочил, че от съществено значение за спора е определянето на приложимото право при наследяване. Тъй като Кодексът на международното частно право /КМЧП/ е в сила от 21.05.2005 г. и не съдържа преходна разпоредба, която да придава изрично обратно действие на неговите разпоредби по отношение на юридически факти, осъществили се преди влизането му в сила, нито признава на разпоредбите му действие върху висящи правоотношения, то разпоредбите му имат действие само за в бъдеще и се прилагат само за правоотношения с международен елемент, възникнали от открити след 21.05.2005 г. наследства и не намират приложение по настоящия казус. Поради това съдът приложил нормите на българското международно частно право и приел, че наследяването на недвижими имоти се подчинява на българския закон като закон на държавата по тяхното местонахождение /lex rei sitae/. Но дори и когато българският съд прилага отечественото право на наследодателя, чрез механизма на препращането /връщането/, наследяването на недвижими имоти у нас е било уреждано по българското право.

При така определеното приложимо право и съобразно представените доказателства относно връзките, основани на раждане, произход, брак и смърт, и установените от тях факти, въззивният съд заключил, че ищцата Н. Х. се явява наследница по закон на собственика на отчуждените имоти Д. Я..

По възражението на насрещната страна за наличието на други наследници въззивният съд посочил, че в нейна тежест е било да установи този факт, но доказателства за него липсват.

Съдът приел за неоснователно и оплакването, че представените по делото доказателства не са достатъчни да се приеме, че между Д. Я. и Н. Я., с предишно фамилно име П. /вдовица/, С. /разведена/ и по баща Г., има сключен валиден брак. В тази насока изложил съображения, че към 1929 г. /когато е сключен бракът между между Д. Я. и Н. Я./ у нас се е прилагала част шеста „Бракове” на Екзархийския устав в редакцията му от 1897 г. Представените по делото преписи от венчалните свидетелства №№ 11 и 12 са редовни от външна страна, издадени са от Българската екзархия и са подпечатани с печата на същата, облепени са с таксови марки на Св. Синод и са подписани от свещеник Г. Г.. Макар да е положен и печат на свещеника, за когото е посочено, че е при църквата „Св. Н.”, това не прави документите недействителни, ако и тази църква да е била разрушена и да не са се извършвали служби в нея през 1929 г. Регистрите от 1929 г. на църквата „Св. Н.”, където се сочи, че се е състояла венчавката, не се съхраняват и бракът не е регистриран в общината, но тъй като венчаните са чужденци, удостоверението е регистрирано в Посолството на Великобритания в София, чийто поданик е бил съпругът Д. Я.. По повод различията в религиите на встъпилите в брак лица въззивният съд посочил, че всъщност е налице еднаквост, тъй като и двамата са християни, но с различно вероизповедание, което не е преценено като пречка от църковната власт, сключила брака. Различната конфесия /вероизповедание/ е могла да има само характер на брачна пречка, която води само до унищожаемост на брака, не и до неговата нищожност, а позоваването на унищожаемостта е предоставено на ограничен кръг лица, сред които като въззивниците не са. Въззивният съд преценил изтъкваната пречка за валиден брак и от гледна точка на съвременното международно частно право и посочил, че пречки, които произтичат от расови, народностни, религиозни различия, гражданство, са в явно противоречие с клаузата за обществен ред и българският съд не може да унищожи или да не признае брак поради тяхното наличие. Пречки от такова естество накърняват основни права и свободи на човека и са категорично изключени от основните източници на международното, европейското и националното ни право. Равноправието на лицата, независимо от тяхното вероизповедание, е основен международно признат и конституционен принцип и той се прилага спрямо всички лица и правоотношения, независимо кога те са възникнали.

С оглед на всичко изложено въззивният съд заключил, че правото на собственост върху процесния имот е възстановено в полза на ищцата и тя се легитимира за негов собственик, поради което и не е налице основание за разглеждане на наведеното в условията на евентуалност твърдение за придобиване на имота по давност.

Възражението на „Туринвест-Варна” ООД, че чужденци не могат да придобият земя, а ако са придобили, следва да я прехвърлят, въззивният съд намерил за неоснователно по съображения, основани на действащата правна уредба - чл. 29 ЗС /в редакция от 1996 г./, запазена до изменението на Конституцията на РБ /ДВ, бр. 18/2005 г./, както и на съдебната практика по приложението й, според която при отсъствие на уредени в закона правни последици от неизпълнение на изискването чужденците да прехвърлят придобита по наследяване по закон земя, собствеността им не се губи и не може да се придобие от другиго поради отсъствие на предвиден в закон придобивен способ.

Ответното дружество „Бриз пропъртис” ЕООД, за което е прието по делото, че упражнява фактическа власт върху спорния имот, е въвело възражения, че е собственик по силата на покупко-продажба, както и за придобиване на имота по давност чрез присъединяване на владението на всички предшестващи праводатели за периода 1992-2008 г. В тази насока по делото е установено, че с н. а. № № ...../2007 г. праводателят на ответника „Бриз пропъртис” ЕООД - „Мангле Пропъртис” ЕООД, е закупил процесния имот от ответника ”Туринвест-Варна” ООД, който от своя страна го закупил от ответника ”Мосстрой-Варна” АД с н. а. № ........../2006 г. Последният закупил имота от Р. К., Д. К., Р. Р. и Л. Р. с н. а. № .../2004 г. От своя страна Р. закупили 1/2 ид. ч. от имот с площ от 12 260 кв. м. от К. с н. а. № ..../2002 г. Продавачът по този акт Р. К. се е легитимирал с н. а. № ..../2002 г., с който е признат за собственик по давност на недвижим имот в [населено място], м. „Св. Н.”, целият от 12 260 кв. м. по реституция, а по скица - 11 997 кв. м., съставляващ имот пл. № .... в кв. ... от КП, ведно със застроените в него три вилни сгради. Предвид удостовереното с този нотариален акт придобивно основание - придобивна давност, въззивният съд посочил, че е налице противоречива съдебна практика дали спрямо възстановените по силата на ЗВСОНИ имоти давност започва да тече едва от 21.11.1997 г. съгласно чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ, и приел, че дори разпоредбата да не се прилага, то от 21.02.1992 г. /датата на влизане в сила на ЗВСОНИ/ до смъртта си на 15.01.1996 г. А. П. е владял възстановения си имот, след което същият е владян от наследниците му по закон - дъщеря Н. Х. и съпруга М. М. П., а след смъртта на последната на 01.02.2005 г. - от Н. Х.. За този извод съдът се позовал на събраните по делото гласни доказателства, от които в основата на своето решение поставил показанията на Д. С., Ив. В., Ат. А., Ан. С. и М. К., и взел предвид действията, извършени от св. В. по пълномощие от собственика А. П., по деактуване на имота, предаване владението на реституираните сгради, сключване на договори за наем със заварените наематели, застраховане на имота през 1993 и 1995 г., обжалване заповедта на кмета на общината през 1995 г., поради което било образувано административно дело, заплащане на данъците на имота в периода 1992-1996 г. След смъртта на А. П. в България дошъл съпругът на Н. Х. - Г. Х., който се срещнал с лицата, продължаващи да живеят в средната и горната къщи срещу задължението да ги поддържат, както и мястото около къщите. Г. Х. се срещнал с адв. Л. Ш. /ответницата Л. Ш. Р./ и получил уверение, че тя поема грижите за имота в качеството й на изпълнител и управител на имотите по силата на завещанието на А. П., като през 1998 г. при разговор св. В. разбрал, че всичко е наред с имота и госпожата контактува директно с Г. Х.. В тази връзка въззивният съд приел за неоснователно възражението, че не се установява владение от страна на наследниците на Д. Я.. Съдът обсъдил показанията и на другата група свидетели и заключил, че не се установява осъществявяна от К. фактическа власт от 1992 г. - най-рано е оградил имота през 1994 г.; не установява да е осъществявал спокойно, явно, несъмнено, непрекъснато и с намерение да свои вещта като своя, владение, поради което и приел, че Р. К. не е бил собственик към 18.10.2002 г., но и към момента, когато е продал половината от имота на Л. Ш. и Р. Р.. Липсата на право на собственост върху имота на този праводател не е довела при последващото разпореждане с него до придобиването на собствеността от последващите приобретатели. Съдът приел и, че Р. са недобросъвестни - щом Л. Ш. е представлявала собственика А. П. и неговите наследници, тя и съпругът й са могли да придобият събствеността само с изтичане на 10-годишна давност. Тя е отрекла да й е известно завещанието на А. П., в което е посочена като изпълнител и управител на имота му, но това не е вярно, доколкото в това си качество е подавала заявления за административни услуги през 2002 г. До продажбата на 23.08.2004 г. на „Мосстрой-Варна” ООД не е изтекла 10-годишната давност. „Мосстрой-Варна” ООД би могло да придобие имота с кратката придобивна давност, но е прехвърлило имота на „Туринвест” ООД на 30.03.2006 г., а това дружество, на 02.10.2007 г. - на „Мангле Пропъртис” ЕООД. До конституирането на „Мангле пропъртис” по първоинстанционното дело на 03.08.2009 г. не е изтекъл 5-годишният давностен срок. Не е изтекъл такъв и с присъединяване владението от праводателите до „Мосстрой” ООД включително, със сегашно наименование „Бриз пропъртис” ЕООД. Последното дружество не може да се легитимира като собственик нито по силата на сключените сделки, нито по силата на изтекла придобивна давност; не се установява такава и с представените писмени доказателства- изготвянето на оценка, на проекти, сключване на договор за наем и др. С оглед на изложеното въззивният съд заключил, че ответникът „Бриз пропъртис” упражнява фактическа власт върху процесния имот без основание, поради което и предявеният ревандикационен иск се явява основателен.

По предявения положителен установителен иск въззивният съд приел, че праводателят на ответниците Р. К. не е придобил правото на собственост на основание въведения оригинерен способ - придобивна давност. Твърдението за придобиването на имота по силата на извършени отчуждителни сделки е прието за неоснователно, тъй като Р. К. не е бил собственик към момента на разпореждането с имота, не е установено и всеки последващ праводател да е придобил собствеността, поради което правото на собственост не е преминало върху приобретателите по сделките. Предвид установената материално-правна легитимация на ищцата като собственик на имота и при липсата на доказателства, от които да се изведе придобиването в патримониума на всеки от ответниците на правото на собственост, то и предявеният положителен установителен иск се явява основателен.

Ответницата Д. И. К. е предявила иск за признаване на установено на основание чл. 97, ал. 3 ГПК /отм./, че акт за държавна собственост № ..../26.09.1950 г. е неистински документ в частта, в която е посочено, че имотът е отчужден от Д. К. Й.. Твърдението е, че е извършена поправка чрез изтриване на текст, върху който допълнително са изписани думите Д. К. Й..

По делото е приета графична експертиза, от която е установено, че под името Д. К. Й. в началото на акта е изписан друг текст, който частично се чете „Р---РТ –Г”, като под текста се наблюдават следи от механично въздействие. Машинописният текст, с който са изпълнени следващите графи на акта и изписани думите Д. К. Й., Швейцария и Англия, са изпълнени с един и същ шрифт, на една и съща пишеща машина, предвид установените от вещото лице особености. С оглед на това според въззивния съд не би могло да се приеме, че е налице последващо въздействие върху акта, различно от времето на съставянето му. Извършено е отстраняване на допусната от администрацията грешка, като не следва правените не до там прецизни записвания и отбелязвания да се ценят несъразмерно строго и в ущърб на претърпелите несправедлива национализация. Оттук съдът заключил, че формалната доказателствена сила на документа не е оборена. Въззивният съд посочил и това, че актът има качеството на официален свидетелстващ документ, поради което съдът е длъжен да приеме за установени посочените в него факти - че документът е съставен на посочената дата и място от съответното длъжностно лице, че се е осъществило посоченото основание за придобиване на имота от държавата, вида и състоянието на имота, описани в акта, но относно съществуването на правото на собственост, включително и посочения като бивш собственик, неговата доказателствена сила не е абсолютна и не задължава съда да приеме за собственик лицето, което ползва или е вписано в акта. В случая обаче доказателства, които да оборят това вписване в акта, не са ангажирани - напротив, събрани са безспорни доказателства за собствеността на Д. Я. върху имота към момента на отчуждаването. По тези съображения въззивният съд приел за недоказана по делото неистинността на документа в частта, в която е посочено, че имотът е отчужден от Д. К. Й., поради което предявеният инцидентен установителен иск се явява недоказан.

Предвид основателността на иска по чл. 108 ЗС и на иска, предявен по реда на чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./, въззивният съд приел, че като последица искането на основание чл. 431, ал. 2 ГПК /отм./ за обезсилване на издадения констативен нотариален акт № .../2002 г. е основателно, тъй като актът създава привидност за наличието на права, но само по отношение на спорния имот с идентификатор .........., но не и по отношение на останалия имот с идентификатор ............., в която част първоинстанционното решение е обезсилено и производството в тази част е прекратено, тъй като имотът във втората част не е предмет на настоящото дело.

По касационната жалба на „Туринвест-Варна” ООД [населено място]:

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържат основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 ГПК и по чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро ГПК /второто се поддържа и в касационната жалба/, като се поставят въпросите:

1. Допустимо ли е наследствено правоприемство да се доказва с документ за брак; в случай, че за доказване на обстоятелството, че е единствен наследник, ищецът представя само документ за брак с наследодателя, кой носи доказателствената тежест за установяване на обстоятелствата дали ищецът е наследник и дали е единствен такъв- ищецът или оспорващият тези обстоятелства ответник - по този въпрос се твърди противоречие с решение № 832/07.12.2004 г. по гр. д. № 405/2004 г. на ВС, І-во г. о., и решение № 1670/21.11.2000 г. по гр. д. № 791/2000 г. на ВС, ІV-то г. о., като основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Касационно обжалване по този въпрос не може да бъде допуснато по причина, че така, както е поставен, въпросът не кореспондира с данните по делото, поради което и общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК не е налице. За установяване твърдението на ищцата, че е наследник по закон на Д. Я., са представени освен документ за брак между наследодателя и Н. С. /свидетелства за венчание/, така също и документи, установяващи отношения на произход. Така, установено е, че ищцата е наследник по закон на своя баща А. П., който от своя страна е наследил майка си Н. С. Я., а последната е наследила Д. Я.. При тези данни не се установява и въззивното решение да противоречи на посоченото от касатора решение № 832/07.12.2004 г. по гр. д. № 405/2004 г. на ВС, І-во г. о., според което фактът на наследяването следва да бъде доказан по категоричен начин, като всяка страна е длъжна да установи обстоятелствата, на които основава исканията или възраженията си. Не се установява противоречие и с решение № 1670/21.11.2000 г. по гр. д. № 791/2000 г. на ВС, ІV-то г. о., според което ищецът носи тежестта за доказване на всички правопораждащи обстоятелства. Ето защо не е налице и специалната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

2. Какво значение има обявяването на женитбата - чл. 152 от Закона за лицата /ЗЛ/, обн. ДВ, бр. 273 от 17.12.1907 г., и съставянето на акт за женитба - чл. 153 и сл. ЗЛ; дали бракосъчетанието през 1929 г. е било сложен фактически състав, включващ църковната венчавка и последващо обявяване на женитбата и съставяне на акта за женитбата - по този въпрос се поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Поддържаното основание визира евентуално преодоляване на неправилна съдебна практика или липса на такава при разрешаване на конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос, чрез тълкуване, с което да се преодолее непълнота, неяснота или противоречивост на правна норма. Според касатора разглеждането на делото от касационната инстанция би допринесло за развитието на правото. Такава хипотеза в случая не възниква, тъй като по поставения въпрос е налице съдебна практика на ВКС. С решение № 24/19.02.2015 г. по гр. д. № 3526/2014 г. на ІІ-ро г. о. е прието, че актът за женитба, уреден от чл. 152 ЗЛ /отм./, се издава след ритуала бракосъчетание и има характер на официален свидетелстващ документ; той не представлява акт за граждански брак, а акт за гражданско състояние, който отразява факта на извършен църковен обред на бракосъчетание; предвид този характер на акта, а така също и с оглед лошото съхранение на регистрите и отдалечеността във времето, при спор дали е бил налице брак, сключен до 27.05.1945 г. включително - когато на 28.05.1945 г. влиза в сила Наредбата-закон за брака, следва установяването на брака да бъде извършено на база на документи, издадени от съответните религиозни общности, като например свидетелство за свето тайнство венчание и др. подобни; така съставените документи са достатъчни да обосноват извод за наличието на валидно сключен брак, независимо от изпълнението или неизпълнението на задължението по чл. 152 ЗЛ /отм./, съответно - независимо от обстоятелството дали са налице или отсъстват отбелязвания в регистрите за обявяване на сключен каноничен брак. Наличието на съдебна практика по въпроса и липсата на аргументация за необходимост от нейната промяна налагат извода, че не се разкрива основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

3. Кой носи доказателствената тежест да установи, че определени имоти са принадлежали на конкретно лице и са отчуждени от това лице по някои от законите, визирани в ЗВСОНИ, за което ищецът твърди, че е негов наследодател, при положение, че, видно от представените по делото документи, те са отчуждени от друго лице; дали доказателствената тежест е на ищеца, който твърди, че имотът е отчужден от негов наследодател, или на ответника, който оспорва това обстоятелство - по този въпрос се поддържа противоречие с решение № 832/07.12.2004 г. по гр. д. № 405/2004 г. на ВС, І-во г. о., и решение № 1670/21.11.2000 г. по гр. д. № 791/2000 г. на ВС, ІV-то г. о., като основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Не се установява въззивното решение да противоречи на посочената съдебна практика, която, предвид разпоредбите на чл. 127, ал. 1 ГПК /отм./ и чл. 3, ал. 1 и 2 ЗВСОНИ, възлага в тежест на съответната страна да установи обстоятелствата, на които основава исканията и възраженията си, като при спор за собственост, произхождаща от реституция по ЗВСОНИ, ищецът носи тежестта за доказване на правопораждащите обстоятелства. Въззивният съд не е процедирал в противоречие с тази практика, тъй като не е възложил на ответната страна установяване на правнозначимите обстоятелства, включени във фактическия състав на претендираното от ищцата възстановяване на право на собственост. Различен е въпросът дали е обоснован изводът на съда, че претендираната с исковата молба земя е била отнета от Д. Я. - той касае правилността на решението, която може да се проверява само при наличие на някое от основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, но не е предмет на производството по селекция на касационните жалби.

4. Допустимо ли е, без страната да се е позовала на реституция по ЗВСОНИ на основания, въведени със ЗОСОИ, и без да има доказателства, а дори и твърдение, за подадена в срок молба за реституция и проведена административна процедура за възстановяване на имотите, при спор за собственост съдът да направи такъв извод, че дори имотът да не е бил отчужден по посочени постановления на Министерския съвет, той очевидно е бил одържавен като включен в площта на ПИ № .......... по КП 1956 г.- БЧКръст, видно от извлечението от графичната част, като съдът се позовава на чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ - по този въпрос се твърди противоречие с решение № 1670/21.11.2000 г. по гр. д. № 791/2000 г. на ВС, ІV-то г. о., като основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, както и основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Според цитираната от касатора практика на ВКС: „при иск за обезщетение за ползване на недвижим имот, възстановен по ЗВСОНИ, ищецът носи тежестта за доказване на всички правопораждащи обстоятелства - имотът да съществува реално като държавна или общинска собственост, да е отчужден или отнет по предвидените в закона начини...”. Въззивното решение не противоречи на тази съдебна практика, както вече бе посочено при отговора на третия въпрос. Освен това - ищцата се е позовала на възстановяване на собствеността и на основанието, въведено с изменението на ЗВСОНИ по ДВ, бр. 107/1997 г., когато с пар. 1, т. 1 от ПЗР на ЗОСОИ бе създадена ал. 2 на чл. 2 ЗВСОНИ, според която: „Възстановява се собствеността и върху всички движими и недвижими имущества, отнети без законово основание или отчуждени не по установения законов ред от държавата, от общините и от народните съвети в периода от 9 септември 1944 г. до 1989 г.”. Възстановяването става по силата на закона, при наличието на елементите от фактическия състав на съответното придобивно основание, поради което и не е необходимо подаването на молба за реституция и провеждането на административна процедура, както се твърди в поставения въпрос. Ето защо основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице. Не е налице и другото поддържано основание - това по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, защото то само е споменато, но не е мотивирано съгласно изискванията на т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.

5. Допустимо ли е едно лице да участва в процеса в две качества, а именно едновременно и като ответник, и като трето лице-помагач; в случай, че не е допустимо, явява ли се на това основание постановеното решение порочно и следва ли да бъде отменено като постановено при нарушение на съществени съдопроизводствени правила - основанието за допускане на касационно обжалване е чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради твърдяно противоречие с решение № 35/26.04.1983 г. по гр. д. № 123/1982 г. на ОСГК на ВС, както и по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Въпросът не кореспондира с данните по делото, които сочат, че по предявения от Н. Х. положителен установителен иск за собственост касаторът „Туринвест-Варна” ООД е ответник наред с няколко физически лица, както и с „Мосстрой-Варна” АД. Съединен за разглеждане с този иск е иск на Н. Х. за ревандикация /първоначално предявен като установителен иск/ на същия имот, предявен срещу „Бриз Пропъртис” ЕООД, трето лице помагач на когото е касаторът „Туринвест-Варна” ООД /вж. искането по чл. 175, ал. 1 ГПК-отм. на л. 314 от първоинстанционното дело/. Следователно, налице са две различни процесуални правоотношения, съединени за разглеждане в едно производство по причина, че и двата иска имат за предмет един и същ обект - ПИ № .......... от кв. .......... по кадастралния план от 1999 г. на 21-ви подрайон на [населено място], като в тях касаторът участва в различни процесуални качества - като ответник, съответно като трето лице - помагач на страната на ответник. Не е налице твърдяната от касатора правна фигура - участие в един и същ процес в две качества. Като поставен при предпоставка, която не се установява по делото, въпросът не отговаря на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Във връзка с основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро ГПК са поставени въпросите:

1. Какво е решението, постановено при неспазване на разпоредбите за родовата подсъдност, а именно когато искът е бил подсъден като първа инстанция на окръжния съд, а е решен от районен съд; може ли да се санира недопустимостта на такова решение от факта, че исковата молба е била подадена първоначално в окръжния съд, а окръжният съд е постановил определение № 2603/17.10.2007 г. по гр. д. № 2221/2007 г., в което е казано: „Варненският окръжен съд, като взе предвид, че предмет на иска е защита правото на собственост върху недвижим имот, намира, че съгласно разпоредбата на чл. 80, ал. 1, б. „б” ГПК /отм./ родово компетентен да разгледа спора е Варненският районен съд” - основанието за допускане на касационно обжалване е чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради твърдяно противоречие с решение № 240/28.10.2014 г. по гр. д. № 2926/2014 г. на ВКС, І-во г. о., решение № 3922/21.10.1980 г. по гр. д. № 2422/1980 г. на ВС, І-во г. о., и решение № 117/10.02.1986 г. по гр. д. № 894/1985 г. на ВС, ІІ-ро г. о., както и чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Според разбирането на касатора искът /исковете/, предявен на 15.10.2007 г., е бил родово подсъден на окръжния съд като първа инстанция, тъй като е бил предявен като установителен /едва по-късно ищцата е преминала към осъдителен иск само по отношение на „Бриз пропъртис” ЕООД/, а установителните искове за собственост не попадали в изключенията, визирани в чл. 80, ал. 1, б. „б” ГПК /отм./. Съгласно посочената разпоредба на окръжния съд като първа инстанция са подсъдни исковете по граждански и търговски дела с цена на иска над 10 000 лв., с изключение на исковете /за издръжка,/ за защита на вещни права върху недвижими имоти и движими вещи /и за трудови спорове по Кодекса на труда/. Както ревандикационните, така и установителните искове /положителни и отрицателни/ попадат в категорията искове за защита на вещни права, следователно делото в настоящия случай е било подсъдно като първа инстанция на районния съд, който и го е разгледал. Съдебната практика, на която касаторът се позовава, не съставлява основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Решение № 3922/21.10.1980 г. по гр. д. № 2422/1980 г. на ВС, І-во г. о., и решение № 240/28.10.2014 г. по гр. д. № 2926/2014 г. на ВКС, І-во г. о., не дават разрешение на поставения въпрос. Първото решение е по въпроса на кои доказателства следва да се основе решението - на събраните от районния съд или на събраните от окръжния съд, когато по правилата на родовата подсъдност делото е подсъдно на окръжен съд, а второто е за това, че делбеният съд е компетентен да разгледа възражението за произход, но не и предявен инцидентен установителен иск. Такива въпроси по настоящото дело не се разглеждат. Решение № 117/10.02.1986 г. по гр. д. № 894/1985 г. на ВС, ІІ-ро г. о., постановява, че родовата подсъдност е абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на предявения иск - правно положение, което е съоразено в разглеждания случай. Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Нормата на чл. 80, ал. 1, б. „б” ГПК /отм./ в разискваната й част е ясна, приложена е според точното й съдържание и смисъл, а касаторът не е обосновал съгласно изискванията на т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС с какво разглеждането на делото от касационната инстанция ще допринесе за точното прилагане на закона.

2. Дали след 01.03.2008 г. /влизане в сила на новия ГПК/ могат да бъдат конституирани нови ответници на основание чл. 117, ал. 4 ГПК /отм./ по дела, образувани преди 01.03.2008 г., които се разглеждат по отменения ГПК - основанието за допускане на касационно обжалване е чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради твърдяно противоречие с решение № 175/22.02.2007 г. по гр. д. № 3032/2005 г. на ВКС, ІV-то г. о., както и по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Според касатора след като делото, образувано при действието на ГПК от 1952 г. /отм./, е заварено висящо при влизане в сила на ГПК /в сила от 01.03.2008 г./, то конституирането на нови ответници, в това число и на „Туринвест - Варна” ООД, следва да стане по реда на новия ГПК, който бил приложим при разглеждането на новите искове. Тезата не може да бъде споделена. Според пар. 2, ал. 1 от ПЗР на ГПК първоинстационните дела, образувани по искови молби, постъпили до влизането в сила на този кодекс, се разглеждат по досегашния ред за разглеждане на делата от първата и въззивната инстанция. Това означава, че съдопроизводственият ред за разглеждане на делото се определя от първоначалното постъпване на исковата молба в съда и този ред е приложим за всички съдопроизводствени действия, включително и за изменението на иска чрез прибавяне на нови ответници. Настъпилите последващи промени в страните не биха могли да обусловят промяна на процесуалния ред за разглеждане, нито на подсъдността на производството - както е процедирано спрямо касатора, исковата молба срещу когото е постъпила в съда на 25.08.2008 г. Ето защо за разглеждането на исковете спрямо новоконституираните ответници, е приложим ГПК /отм./, а не ГПК в сила от 01.03.2008 г., както смята касаторът.

В обобщение - поставените при основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро ГПК въпроси не обуславят вероятност обжалваното въззивно решение да е недопустимо.

По касационната жалба на Л. Ш. Р. и Р. П. Р.:

І. В касационната жалба се развива довод за недопустимост на въззивното решение, тъй като:

1. недопустимо е едновременното заявяване на две придобивни основания, с които се претендира правото на собственост още в исковата молба: а/. наследство и реституция и б/. придобивна давност за периода 1993-2003 г.;

2. наследниците на Р. Т. К., който бил починал при завеждането на иска, неправилно били конституирани като такива, тъй като не били налице условията на чл. 120 ГПК /отм./, така и на чл. 117, ал. 4 ГПК /отм./ - поддържа се противоречие с решение № 175/07 от 22.02.2007 г. по гр. д. № 3032/2005 г. на ВКС, ІV-то г. о.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК също се твърди недопустимост на обжалваното решение:

1. защото била предявена и разгледана недопустима искова претенция за придобиване от ищцата на спорния имот по давност - способ, изключен по отношение възможността за придобиване на собствеността от чуждестранно лице, каквато е ищцата, съобразно разпоредбата на чл. 22 от Конституцията на РБ вр. чл. 29, ал. 1 ЗС;

2. защото по предявените искове за собственост не били посочени и конституирани като ищци всички наследници на Д. Я., което водело до нередовност на исковата молба, а неотстраняването на същата - до недопустимост на съдебното решение;

3. защото, както се твърди и в касационната жалба, наследниците на Р. Т. К., който бил починал при завеждането на иска, неправилно били конституирани като такива, тъй като не били налице условията на чл. 120 ГПК /отм./, така и на чл. 117, ал. 4 ГПК /отм./, като се поддържа противоречие с решение № 175/07 от 22.02.2007 г. по гр. д. № 3032/2005 г. на ВКС, ІV-то г. о.

Не съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е недопустимо, поради което не е налице основание по чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро ГПК за допускане на касационно обжалване.

Трайната и непротиворечива съдебна практика на ВС и ВКС приема, че е недопустимо придобиването по давност на правото на собственост, след като то вече веднъж е придобито на валидно правно основание. Не е недопустимо обаче, едновременно заявяване на две придобивни основания, с които се претендира правото на собственост - в случая: наследство и реституция по ЗВСОНИ и придобивна давност за периода от 1993 г. до 2003 г. Вторият иск е предявен като евентуален под вътрешнопроцесуалното условие, а именно неуважаването на главния иск за собственост, произхождаща от реституция. Същественото за спора е това, че след като е приел исковата претенция за основателна на първото въведено от ищцата придобивно основание, въззивният съд не е разгледал евентуалното /налице е изричен запис в тази насока в мотивите към обжалваното решение/, поради което и не е постановил недопустимо решение. На последно място - въпросът възможно ли е придобиване на собственост от чуждестранно лице, предвид разпоредбите на чл. 22 от Конституцията на РБ и чл. 29, ал. 1 ЗС, може да бъде обсъждан, ако исковата претенция, основана на придобивна давност, бе разгледана по същество.

С ТР № 1/2017 от 09.07.2019 г. по тълк. д. № 1/2017 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че е недопустимо исково производство, при което посоченият в исковата молба ответник е починал преди предявяването на иска, поради начална липса на правоспособна страна, с която да се учреди валидно процесуално правоотношение. В същия смисъл е и решение № 175/07 от 22.02.2007 г. по гр. д. № 3032/2005 г. на ВКС, ІV-то г. о., според което недопустимо е в хода на образувано съдебно производство по изначално недопустим иск /починал ответник към датата на предявяване на иска/ да бъдат конституирани правоприемници на починали лица по реда на чл. 120 ГПК /отм./, нито те да бъдат заменяни с друг ответник; в подобен случай наследниците могат да бъдат конституирани като страни в процеса, но само по реда на чл. 117, ал. 4 ГПК /отм./ - на собствено основание, като нови ответници. Данните по делото налагат извод, че в случая процесуалното правоотношение се е развило в съответствие с посочената съдебна практика, защото наследниците на Р. Т. К. - починал преди датата на предявяване на иска, са били конституирани с определение от 01.09.2008 г. на първоинстанционния съд /л. 112 от първоинстанционното дело/ на собствено основание по чл. 117, ал. 4 ГПК /отм./, а не като процесуални правоприемници на основание чл. 120 ГПК /отм./. Отделно от това Д. К. е била посочена като ответник още в исковата молба от 15.10.2007 г. Ето защо процесът спрямо тях е бил валидно учреден. От друга страна касаторите Р. не разполагат с подобно възражение, тъй като на липсата на валидно възникнало процесуално правоотношение може да се позове само страната, засегната от такъв порок на решението, каквито касаторите не са.

Константна е съдебната практика на ВС и ВКС, че съсобственикът може да ревандикира цялата съсобствена вещ от трето лице, което държи или владее вещта без основание. Това правомощие произтича от правото на съсобственика да си служи сам с общата вещ. Исковият процес ще е валидно учреден и в случай, че искът за защита правото на собственост е предявен само от един от съсобствениците на общата вещ, защото исковете за собственост са искове на обикновено управление и по тях съсобствениците имат качеството на обикновени другари. Ето защо дори ищцата да не е била единствен наследник на Д. Я., не може да се приеме, че неконституирането на всички наследници /а такива не са установени по делото/ е довело до нередовност на исковата молба, а неотстраняването на същата - до недопустимост на съдебното решение.

ІІ. На следващо място в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване са поставени следните въпроси:

А. 1. Длъжен ли е съдът служебно да установи съдържанието на приложимото чуждо право и прилагат ли се нормите на Кодекса на международното частно право /КМЧП/ за регулиране на отношения, установени преди влизането му в сила през 2005 г. с оглед специално цитираната от въззивния съд норма - чл. 40, ал. 3 КМЧП; кое е приложимото право при наследяването по закон през 1967 г. /момента на откриване на наследството на Д. Я., когато имотът е бил държавна собственост и не е принадлежал на патримониума на Д. Я./ - дали приложимото право е отечественото право на наследодателя, правото на държавата по местооткриване на наследството, правото на държавата, в която наследодателят е имал последното си местожителство, респективно намерение за трайно установяване, или наследяването е по правото на местонахождението на имота - поддържа се противоречие с решение № 233/22.01.2013 г. по т. д. № 914/2011 г. на ВКС, ІІ-ро т. о., решение № 205/20.10.2015 г. по гр. д. № 412/2015 г. на ВКС, ІІІ-то г. о., решение № 426/21.11.2011 г. по гр. д. № 74/2011 г. на ВКС, І-во г. о., решение № 52/05.06.2009 г. по т. д. № 365/2007 г. на Бургаския окръжен съд и определение № 273/30.04.2002 г. по ч. гр. д. № 87/2002 г. на ВКС, ІV-то г. о.

Според съдебната практика, на която касаторите се позовават, съдът е длъжен да установи служебно /ex officio/ съдържанието на приложимото чуждо право, относимите към изяснената фактическа обстановка чужди правни норми, като в изпълнение на това задължение може да използва предвидените в чл. 43, ал. 1 КМЧП начини: да използва способите, предвидени в международни многостранни или двустранни договори; да изиска информация от Министерство на правосъдието или друг орган, напр. Министерство на външните работи; да ползва становища на експерти, правни мнения и становища на специализирани институти, които разработват проблеми на чуждото или сравнителното право; да ползва различни форми на съдействие от страните, включително чрез представяне на целия закон или съответната приложима част от него от страните; да ползва информация от различни официални справочници, правноинформационни системи и други подходящи начини.

Тази съдебна практика би била приложима в случай, че поставеният за разгреждане спор се урежда от право на чужда държава. В обжалваното решение въззивният съд е приел, че приложимо в разглеждания случай е българското право. За да достигне до този извод, съдът е изложил подробни съображения във връзка с определяне на приложимото право при наследяване по закон, при установеното по делото гражданство на ЮАР на лицето, от което спорният имот е отчужден. Обосновано е становището за неприложимост на КМЧП, доколкото в разглеждания случай правоотношението с международен елемент е възникнало преди влизането на този нормативен акт в сила. Затова съдът е издирил приложимото право с оглед правилата на българското МЧП, действали до влизане в сила на КМЧП, изхождайки от принципа, че действието на юридическите факти се определя според закона, който е бил в сила към момента на тяхното осъществяване и е приел, че приложим е българският закон като закон на държавата по местонахождението на недвижимия имот. Решението на Бургаския окръжен съд не съставлява съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал 1, т. 1 ГПК, която да послужи като основание за допускане на касационно обжалване, а определението на ВКС от 2002 г. е неотносимо към разглеждания случай - то е по въпроса за правосубектността на чуждестранно юридическо лице. Ето защо не се установява основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

2. Как се установява в исковия процес правото на наследяване по закон за чуждестранно физическо лице и какви са надлежните доказателства за установяване на наследниците по закон; каква е доказателствената сила на писмените доказателства, съставени в чужбина, по друг правов ред, когато се отнасят до доказване на наследствено правоприемство по закон във връзка с реституционни претенции; чия е доказателствената тежест при оспорване на твърдяните обстоятелства - поддържа се противоречие с практиката на ВКС, илюстрирана с решение № 100/02.03.2011 г. по гр. д. № 1820/2009 г. на ВКС, І-во г. о., решение № 119/15.11.2016 г. по гр. д. № 879/2016 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., решение № 1381/18.02.2009 г. по гр. д. № 6100/2007 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., т. 2 на ТР № 1/04.11.1998 г. по гр. д. № 1/1998 г. на ОСГК на ВКС, решение № 500/01.07.2004 г. по гр. д. № 19/2004 г. на ВКС, І-во г. о., ТР № 11/21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС, решение № 239/30.12.2015 г. по гр. д. № 6619/2014 г. на ВКС, І-во г. о.

За да поставят въпроса, касаторите твърдят, че по делото липсва официален документ, свързан с наследяването, който да може да бъде оспорен от ответниците, както и че от страна на ищцата не е предприето никакво доказване на кръга от наследниците по закон, каквото е изискването на реституционния закон, към 1967 г. Тезата не може да бъде споделена, защото въззивният съд се е позовал на множество документи, удостоверяващи родствена връзка между ищцата Н. Х., от една страна, и А. П. и Н. Я. - от друга, която се обуславя от техния произход, както и на документ, удостоверяващ брачната връзка на Н. Я. с наследодателя Д. Я.. Освен това въззивното решение не противоречи на съдебната практика, според която установяването на лицата, на които законът признава качеството на наследници, може да стане с различни доказателства /например акт за раждане, удостоверяващ произхода на наследника от наследодателя - решение № 100/02.03.2011 г. по гр. д. № 1820/2009 г. на ВКС, І-во г. о., решение № 119/15.11.2016 г. по гр. д. № 879/2016 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., решение № 274/20.12.2012 г. по гр. д. № 265/2011 г. на ВКС, І-во г. о./, а не само с удостоверение за наследници. Не се разкрива противоречие и с практиката на ВКС, илюстрирана с решение № 1381/18.02.2009 г. по гр. д. № 6100/2007 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., и т. 2 на ТР № 1/04.11.1998 г. по гр. д. № 1/1998 г. на ОСГК на ВКС, тъй като кръгът на законните наследници на възстановената собственост върху одържавения имот е определен към момента на смъртта на наследодателя, като Н. Я. - съпругата на наследодателя, няма качеството „последващ съпруг”, тъй като бракът е сключен преди одържавяването на имота. Въззивното решение не противоречи и на решение № 500/01.07.2004 г. по гр. д. № 19/2004 г. на ВКС, І-во г. о., по въпросите за доказателствената сила на представени преки доказателства /акт за раждане, свидетелство за свето кръщение/, която важи само по отношение на лично възприети от длъжностното лице по гражданското състояние факти или извършени лично от него или пред него действия, както и за разпределението на доказателствената тежест при доказване на качеството наследник - в случая правилно въззивният съд е зачел обвързващата доказателствена сила на представените преки доказателства, каквито са свидетелствата за венчание, актовете за смърт, удостоверението за брак, актът за брак, извлечение от регистъра за ражданията, която не е била опровергана от други доказателства по делото. Въззивният съд не е процедирал в противоречие и със съдебната практика по разпределението на доказателствената тежест в процеса, илюстрирана от касаторите с ТР № 11/21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС, според което когато и двете страни в правния спор легитимират с нотариални актове правото си на собственост върху имота /било констативни или такива за правна сделка/, то разпределението на доказателствената тежест при оспорването е по общото правило на чл. 154, ал. 1 ГПК, като всяка страна следва да докаже своето право, т. е. фактическия състав на съответното удостоверено от нотариуса придобивно основание, и с решение № 239/30.12.2015 г. по гр. д. № 6619/2014 г. на ВКС, І-во г. о., според което главното доказване /това, което се провежда от страната, носеща доказателствената тежест за определени факти/, следва да е пълно, докато насрещното доказване /от страната, която не носи доказателствената тежест/, може да е непълно - не се установява поддържаната от касаторите теза въззивният съд да е възложил на ответниците по иска доказателствената тежест по доказване на кръга от наследници на Д. Я., а е приел, че не са доказали твърдението си ищцата да не е единствен наследник по закон на посочения наследодател.

3. Какви са критериите за действителност на брак, сключен преди 1945 г. /приемането на Наредбата-закон за брака/; относими ли са чл. 142 ГПК /отм./ вр. чл. 178 ГПК към сключените при действието на Екзархийския устав и каноническото право бракове - твърди се противоречие с решение № 460/15.11.2011 г. по гр. д. № 912/2011 г. на ВКС, ІV-то г. о., решение от 18.10.2007 г. по гр. д. № 309/2007 г. на Софийския окръжен съд, І-ви възз. състав, решение № 16/25.10.2010 г. по гр. д. № 2659/2008 г. на ВКС, ІV-то г. о.

Решение № 460/15.11.2011 г. по гр. д. № 912/2011 г. на ВКС, ІV-то г. о., не третира поставения от касаторите въпрос - в него само е упоменато, че до влизането в сила на Наредбата-закон за брака на 27.05.1945 г. съществува единствено религиозният /църковният/ брак, чието сключване /извършването на съответния религиозен обред/ се урежда от писаните и неписани канонически правила на съответното вероизповедание. Въззивният съд не е отрекъл тази правна регламентация. Решението на Софийския окръжен съд от 2007 г. не съставлява съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Касаторите се позовават на решение № 16/25.10.2010 г. по гр. д. № 2659/2008 г. на ВКС, ІV-то г. о., във връзка със силата /доказателствената стойност/ на писмените доказателства, която се определя съобразно закона, който е бил в сила по времето и мястото, където те са съставени. Посочено е, че според чл. 249. /377/ от Закон за гражданското съдопроизводство /ЗГС - отм./ документи, които са извършени съобразно установените от закона ред и форма от публична власт в границите на нейната компетентност и които съдържат изявление, направено пред тази власт, съставляват пълно доказателство за това, което е отбелязано в тях - такива документи са официални; частните документи, които са подписани от лицата, които са ги издали, съставляват пълно доказателство, че изявленията, които се съдържат в тях, са направени от тези лица - чл. 250 /378/ от ЗГС /отм./. Като се позовават на това решение, касаторите поддържат, че представеното свидетелство за венчание съдържа изявления, направени пред руски свещеник, който не представлява публична власт и няма правомощия да сключва бракове според Екзархийския устав, тъй като не е член на клира към Българската православна църква, че църквата, в която е извършено венчанието - „Св. Н.” /при поставен печат на свидетелството на друга църква - „Св. Н.”, която е била разрушена към 1925 г. и не е действаща до 1934 г./, не принадлежи на Българската екзархия, тъй като е руска църква и част от Руската патриаршия, че регистрацията на брака не е извършена по ЗЛС, поради което документът от 1929 г. не е официален и няма обвързваща съда доказателствена сила, а съставлява частен документ и сведетелства само за факта, че изявленията са направени от подписалото го лице. Всъщност, тези доводи, както и другият, развит в поставения трети въпрос, че брачното право като част от църковното право на Българската църква забранява брак между православни и неправославни, обосновават поддържаната от касаторите теза за недействителност на брака между Д. и Н. Я.. По този довод следва да се посочи, че дори да са били нарушени императивни норми относно условията за сключване на брак, това не води до отпадане на правните му последици, предвид правилото на част пета от Екзархийския устав от 1883 г., че разтрогването на незаконен брак /глава ХV, т. 2, б. „а”/ става по реда на нарочно уредено производство, а след 1945 г. прекратяването на такъв брак може да стане само по съдебен ред. Ето защо, като е зачел брака между Д. и Н. Я., въззивният съд не е действал в противоречие със съдебната практика. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице.

4. Кой е първичният акт по одържавяването - решението на Комисията по чл. 11 ЗОЕГПНС, постановленията на Министерския съвет с опис на одържавените имоти или съставеният акт за държавна собственост; кой от тези документи има абсолютна, задължителна доказателствена сила и кой от тях е меродавен при разминаване в съдържанието им относно предмета на одържавяване и лицето, от което е отнет имотът - по този въпрос касаторите цитират съдебна практика, която според тях е противоречива, а именно: решение № 91/04.06.2004 г. по гр. д. № 681/2001 г. на Русенския окръжен съд, решение № 2159/16.11.2004 г. по гр. д. № 1949/2003 г. на ВКС, ІV-то г. о., решение № 1166/14.08.2002 г. на ВКС, ІV-то г. о., решение № 36/02.02.2010 г. по гр. д. № 1134/2009 г. на ВКС, І-во г. о., решение № 2096/20.05.2013 г. по гр. д. № 10962/2011 г. на Пловдивския районен съд.

Според касаторите в противоречие с практиката на ВКС, определяща решенията на комисията по чл. 11 ЗОЕГПНС и постановленията на Министерския съвет като меродавни относно предмета на отчуждаване и лицето, от което имотът е отчужден, въззивният съд е приел, че е отчужден завзетият с акт за държавна собственост № ........../26.09.1950 г. имот, а не отчужденият с представените три постановления на Министерския съвет, описи от 15.05.1950 и от 20.04.1948 г. и констативен акт от 03.06.1953 г. имот, според които се отчуждава само една вила, и то от швейцарския гражданин Р. Ю.. Прегледът на представените от касаторите решения на ВКС сочи, че в тях не е направено подобно делене на документите и на тяхната доказателствена сила във връзка с отчуждаване на имот по реда на ЗОЕГПНС, а и въззивният съд не е придал на акта за държавна собственост характер на първичен акт по одържавяването, противопоставим по съдържание на постановленията на Министерския съвет относно отчуждаването. Обсъждайки тезата на касаторите, че отчуждените имоти не са били собственост на наследодателя на ищцата Д. Я., въззивният съд е посочил, че не кредитира записа в описите към ПМС № ........./1950 г., ПМС № ........../06.02.1951 г. и ПМС № ......../23.05.1951 г., че отчуждаването е в лицето на Р. Ю., за което е изложил съображения, че по делото не се твърди дори и не са представени доказателства така соченото лице да е било собственик на отчуждените имоти. В този смисъл не може и да се говори за противоречие межзу въззивното решение и представената практика на ВКС като основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Решенията на Русенския окръжен съд и на Пловдивския районен съд не са съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и не обосновават допускане на касационно обжалване.

5. Каква е доказателствената сила на документ, в който има изтривания, заличаване на думи и дописване, при липса на други еднозначно установени в процеса обстоятелства, които да потвърждават промените в документа - поддържа се противоречие с решение № 1546/21.03.2011 г. по гр. д. № 3636/2008 г. на СГС, решение от 09.04.2012 г. по гр. д. № 30181/2010 г. на СРС и решение № 278/02.11.2006 г. по гр. д. № 414/2006 г. на ВтАС.

По този въпрос касационното обжалване не може да бъде допуснато, тъй като не е доказано наличието на специалните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 или 2 ГПК, което следва да е в кумулативна даденост с общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. Това е така, защото цитираната съдебна практика - решения на районен, градски и апелативен съд, не е сред посочените в разпоредбите на чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 2 ГПК релевантна за допускането на касационното обжалване практика- задължителна практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, практика на Върховния касационен съд, актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз.

6. Към кой момент трябва да се определи кръгът на законните наследници на възстановената собственост върху одържавени имоти и дали правото на получат имотите се признава на призованите вече към наследяване, а не на други наследници - поддържа се противоречие с ТР № 1/04.11.1998 г. по тълк. д. № 1/1998 г. на ОСГК на ВКС и решение № 109/21.03.2012 г. по гр. д. № 807/2011 г. на ВКС, ІІ-ро г. о.

Въззивното решение не противоречи на тълкувателния акт, в т. 2 на който е прието, че кръгът на законните наследници на възстановената собственост върху одържавени имоти се определя към момента на смъртта на наследодателя. С решение № 109/21.03.2012 г. по гр. д. № 807/2011 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., е прието, че правата върху имуществото, собствеността върху което се възстановява по реда на ЗВСОНИ, се определят към момента на откриване на наследството на лицето, което е притежавало това имущество преди одържавяването, с оглед броя и кръга от лица, призовани към наследяване към този момент, като се отчита и настъпилата от момента на откриване на наследството до момента на възстановяване на собствеността последваща наследствена трансмисия; наследственото имущество се разпределя между призованите към наследяване лица, имащи качеството наследници по закон от определен ред, с оглед степента им на родство с общия наследодател, като при последваща наследствена трансмисия така установените права се разпределят между наследниците от съответното коляно. Въззивното решение не противоречи на тази практика - при изследване на връзките, основани на брак, произход и смърт въз основа на събраните по делото доказателства, съдът е определил наследниците по закон на Д. Я. към датата на смъртта му - 30.04.1967 г., като е проследил и последващата наследствена трансмисия до момента на реституцията, а след това - и до ищцата по делото. При липса на данни за други наследници е приел, че последната се явява наследник по закон на собственика на отчуждения имот. Ето защо специалното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице.

7. Кои са предпоставките за възстановяване по ЗВСОНИ, отнасящи се към обекта на реституцията, и по-специално за настъпването на реституционния ефект до размерите на одържавения имот, който лицето е притежавало към момента на одържавяването, необходимо ли е пълно и главно доказване на правото на собственост на ищеца - поддържа се противоречие с решение № 239/30.12.2015 г. по гр. д. № 6619/2014 г. на ВКС, І-во г. о., и решение № 445/21.07.2012 г. по гр. д. № 283/2010 г. на ВКС, І-во г. о.

Касаторите поддържат, че не може да бъде обект на реституция по-голяма площ от отчуждената, като в случая според акта за държавна собственост актувани са 19 500 кв. м., които не отговарят на графичната част за отчуждена площ от 7 782 кв. м., докато общата площ на имотите съгласно представените от ищцата нотариални актове е 15 287 кв. м., а площта на реституирания имот е 12 260 кв. м. Считат, че е налице противоречие с решение № 239/30.12.2015 г. по гр. д. № 6619/2014 г. на ВКС, І-во г. о. Посоченият съдебен акт не дава разрешение като това, което е дадено според касаторите: че когато общата площ на одържавените имоти не отговаря на твърдяната като притежавана площ по актове за собственост и на деактуваната земя, то не може да се приеме за доказан при условията на пълно и главно доказване фактът, че отчужденият имот е приндалежал на наследодателката, че притежаваният имот попада в рамките на отчуждения, че е налице идентичност между притежаван към отчуждаването и деактуван имот. С него предявените искове за защита на право на собственост, произхождаща от реституция по ЗВСОНИ, и обусловеният от тях иск за обезщетение са приети за неоснователни по съображения, че ищецът, чиято е доказателствената тежест, не е доказал процесният имот да е принадлежал на неговата наследодателка, обратно - ответниците са провели успешно насрещно доказване, че процесният имот е попадал в имот, който е принадлежал на трето за спора лице, чийто наследник наследодателката на ищеца не е. Подобни факти по настоящото дело не са установени - напротив, установено е, че ищцата е наследник по закон на лицето, чиито имоти са били одържавени, поради което и не може да се говори за противоречие между съдебната практика, на която касаторите се позовават, и обжалваното решение.

Не се разкрива противоречие с обсъждания съдебен акт, както и с решение № 445/21.07.2012 г. по гр. д. № 283/2010 г. на ВКС, І-во г. о., във връзка с необходимостта от главно, пълно и пряко доказване на правото на собственост, претендирано от ищцата. Въззивният съд не е прехвърлил доказателствената тежест на ответната страна, както смятат касаторите, а е посочил, че в нейна тежест е да установи възражението си за наличие на други наследници на общия наследодател. Това становище е напълно в съответствие с практиката на ВКС, поради което и липсва основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

8. Дължи ли въззивният съд обсъждане и разглеждане на всички защитни тези, доводи и възражения направени с въззивната жалба, преди да се произнесе по спорния предмет и 9. може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани по делото доказателства и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни - по тези въпроси се поддържа противоречие с решение № 146/13.11.2015 г. по т. д. № 2687/2014 г. на ВКС, ІІ-ро т. о., решение № 85/30.03.2015 г. по гр. д. № 4750/2014 г. на ВКС, ІV-то г. о., решение № 161/04.10.2016 г. по т. д. № 2200/2015 г. на ВКС, ІІ-ро т. о., решение № 93/06.07.2010 г. по т. д. № 808/2009 г. на ВКС, І-во т. о., Постановления на Пленума на ВС № 1/1953 г., № 7/1965 г. и № 1/1985 г., решение № 212/01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, ІІ-ро т. о., решение № 392/10.01.2012 г. по гр. д. № 891/2010 г. на ВКС, І-во г. о., решение № 94/13.09.2016 г. по т. д. № 3768/2014 г., решение № 24/28.10.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г. на ВКС, І-во г. о., решение № 323/27.09.2012 г. по гр. д. № 408/2011 г. на ВКС, І-во г. о., решение № 113/28.02.2011 г. по гр. д. № 1062/2010 г. на ВКС, ІV-то г. о., решение № 113/18.05.2016 г. по гр. д. № 5961/2015 г. на ВКС, ІІІ-то г. о., решение № 101/28.10.2016 г. по гр. д. № 853/2016 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., решение № 66/05.07.2012 г., решение № 50/02.04.2009 г. по г. д. № 485/2008 г. на ВКС, ІІ-ро т. о.

Като необсъдени касаторите са посочили възраженията, че:

1. претендираният имот не е бил собственост на наследодателя на ищцата към датата на неговото одържавяване - 1950 г.; 2. имотът не е бил одържавен по ЗОЕГПНС, тъй като представената реституционна преписка касае отчуждаване само на една вила в [населено място] от трето лице и на основание именно представените постановления на Министерския съвет е съставен акт за държавна собственост; 3. ищцата не е наследник по закон на наследодателя поради липса на каквото и да е удостоверяване на родство, брак и кръг от наследници към 1967 г.; 4. претендираният имот не е идентичен с одържавения; 5. претендираният имот е придобит от друго лице на валидно правно основание, тъй като отчуждаването по двете постановления на Министерския съвет от 1950 и 1951 г. с описи към тях сочат като собственик на отчуждения имот лице, различно от наследодателя - Р. Ю..

Видно от мотивите към обжалваното решение, въззивният съд е обсъдил всяко едно от изброените възражения, на които касаторите като ответници по делото са изградили защитата си по съществото на спора, както и посочените за тях доказателства, и е изложил съображения защо приема възраженията за неоснователни. Всъщност посочените възражения са послужили като основа за обосноваване на разгледаните до тук въпроси, по които настоящият състав на ВКС прие, че въззивното решение не противоречи, а съответства на практиката на ВКС.

Като необсъдени касаторите са посочили доказателствата:

1. ПМС № ........../14.07.1950 г., ведно с опис към него; ПМС № ........./23.05.1951 г. и ПМС № .........../06.02.1951 г., ведно с опис към него, като от тези доказателства се установявало, че собственик на спорния имот е Р. Ю.; 2. констативен акт от 03.06.1953 г.; 3. част от реституционната преписка, представена от ищеца; 4. декларация с вх. № 49-27-3132/23.05.2011 г. и приложени към нея документи, в която свидетелката Д. С. заявява пред официален орган придобиване по давност на имота, за който свидетелства, като представя предварителен договор за покупко-продажба; 5. декларация с вх. № 49-27-3220/01.06.2001 г., отправена до органите по приходи, съдържаща твърдения, че В. В. А. е владеещ собственик на имота от 1957 г. по давност, и с посочено второ основание - покупко-продажба, с приложен договор за покупко-продажба; 6. предварителен договор за покупко-продажба от 30.05.1995 г., приложен към декларация с вх. № 49-27-3220, че процесният имот е придобит от В. А. и Д. С. по силата на предварителен договор за покупко-продажба между тях като купувачи и А. П. като продавач. Касаторите сочат, че не са изложени никакви доводи, документите дори не са изброени към представените по делото доказателства, въпреки че са в пълно противоречие с направените от съда изводи за достоверност на свидетелските показания на тези лица и свързания с това извод, че ответниците не са владели имота до завеждането на иска срещу последния от тях „Конами” ООД на 25.08.2008 г.

Във връзка с тази теза на касаторите следва да се посочи, че обсъждането на доказателства не означава тяхното изброяване и излагане изрично на мотиви по всяко едно от тях. Достатъчно е от мотивите и от крайните изводи на съда да е видно съобразяването /че са взети предвид/ на тези от тях, които са относими към повдигнатия материалноправен спор, което в случая е сторено. Освен това - постановленията на МС и документите по т.т. 2 и 3 изрично са обсъдени, като в мотивите на въззивното решение документите от реституционната преписка са посочени като находящи се на л.л. 967-999 от първоинстанционното дело, том ІІ-ри. Декларациите и предварителният договор не са обсъдени, но с това не е допуснато противоречие с цитираната от касаторите съдебна практика, тъй като Д. С. е разпитана като свидетел и е обяснила, че е декларирала имота в данъчната служба и започнала да заплаща данъци, защото смятала, че като плаща данъците, хората, които искали да напусне имота, ще спрат да я тормозят, а изявленията на В. А., който не е страна, нито свидетел по делото, са неотносими към спора.

Б. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи още, че касационното обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК поради липса на съдебна практика по приложимостта на КМЧП към правоотношения, възникнали до неговото приемане и приложимото в тези случаи законодателство, както и относно условията и предпоставките за действителност на брак, сключен преди приемането на Наредбата-закон за брака от 1945 г. В тази връзка се поставят въпросите:

1. За действителността на брак преди 1945 г. и по-специално действителен ли е брак, сключен в нарушение на канона и Екзархийския устав, като част от приложимото църковно право.

Съгласно решение № 460/15.11.2011 г. по гр. д. № 912/2011 г. на ВКС, ІV-то г. о., според преходната разпоредба на чл. 68, ал. 1 от Наредбата-закон за брака /отм./ и действащата и понастоящем преходна разпоредба на чл. 158, ал. 1 ЗЛС, действителността на брак, сключен преди 27.05.1945 г., се определя според разпорежданията, които са били в сила при сключването му. До влизането в сила на Наредбата-закон за брака /отм./ на 27.05.1945 г. съществува единствено религиозният /църковният/ брак, чието сключване /извършването на съответния религиозен обред/ се урежда от писаните и неписани канонически правила на съответното вероизповедание. След като по първата част на въпроса съществува съдебна практика, на която въззивното решение съответства, то не се разкрива основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. По втората част на въпроса не е налице общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Както се посочи при отговора на въпрос ІІ.А.3, дори да са били нарушени императивни норми относно условията за сключване на брак, това не води до отпадане на правните му последици, освен ако по реда на нарочно уреденото производство в Екзархийския устав сключеният незаконен брак е бил разтрогнат, съответно - бил е прекратен по съдебен ред, каквито данни по делото няма. В този смисъл поставеният въпрос не се явява обуславящ правните изводи на съда в обжалваното решение.

2. Кое е приложимото към наследяването на наследодателя право; приложим ли е КМЧП, приет през 2005 г., към частноправните отношения с международен елемент, възникнали и осъществени преди приемането на кодекса, и по-точно отнасят ли се нормите му за наследство, открито през 1967 г.

Този въпрос е поставен и при основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и на него даден отговор при разглеждането на въпрос ІІ.А.1, като не се установяват предпоставки на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Съображения са изложени и при отговора на въпрос № 6 от изложението на касатора „Бриз пропъртис” ООД. Но дори да се приеме становището на касаторите, поддържано във въззивното производство, че приложимо в случая е правото на О. кралство Великобритания, то следва да се посочи, че според него наследствените правоотношения се уреждат за недвижимото имущество от закона по местонахождението му, т. е. приложим е българският закон, както е приел и въззивният съд.

3. Ако е съставено разпореждане с имущество в случай на смърт, т. е. завещание, в което от наследодателя е избрано приложимото право при наследяване, но в завещанието не е включен имот, предмет на реституция, поради неговата липса в патримониума на наследодателя към момента на съставяне на разпореждането, това означава ли, че е избрано приложимо право за наследяването в цялост, включително и по отношение на нововъзникнало наследство, придобито в бъдещ момент на основание реституция.

Въпросът е поставен при предпоставката за извършен от наследодателя избор на приложимото право при наследяване, каквато не е установена по делото. От завещанието на Д. Й. от 24.01.1957 г., с допълнение от 17.03.1967 г. /л.л. 988-990 от първоинстанционното производство/, не може да се направи извод в поддържания от касаторите смисъл, въпреки използвания в него израз „... съгласно законите на Великобритания...”. Изборът на приложимо право следва да бъде ясно изразен, което в случая не е сторено, тъй като посоченият израз се следва от израза „... женен за Н. Й. /с моминска фамилия Г./ ...”, което не позволява да се заключи безпротиворечиво дали изразът се отнася до избора на приложимо право или до наличието на валидно сключен брак. Ето защо общото основание на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване в случая не е налице.

В. На последно място в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК. Твърди се, че е налице очевидна неправилност на въззивното решение, с което били нарушени императивни материалноправни норми, основни съдопроизводствени правила относно задължението за провеждане на главно и пълно доказване по установителен иск за собственост, разместване на доказателствената тежест по отношение доказване на кръга от наследници на реституиран собственик, липса на мотиви относно наведени в жалбата доводи и съображения на жалбоподателите, наличие на явна необоснованост на решението; изтъква се приемането на свидетелство за венчание от 1929 г., съставено на руски език, в руска църква и от руски свещеник, като документ, достатъчен за удостоверяване на брак, гражданско състояние към 1967 г. и наследяване по закон, като се твърди, че това е видимо тежко нарушение на закона, довело до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване акт; изтъква се още, че законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл - отречено е основанието, на което се признават реституционни права, а именно наличие на предходно отчуждаване, което следва да е направено именно от наследодателя на претендиращите, и да е безспорно ясно, че имотите са притежавани от приобретателя им и към момента на отнемането; отречена била основополагаща в правото защита с възражение за изтекла в полза на ответниците придобивна давност по чл. 79 ЗС - даването вяра на показания, напълно противоречиви спрямо съставените от същите свидетели писмени документи, довело до неразглеждане на това възражение на ответниците, както и не била направена обективна преценка на доводите относно придобивната давност; не било обсъдено възражението относно правопрепятстващите отчуждаването норми на чл. 23 от Мирния договор, влязъл в сила на 15.09.1947 г., според който не могат да бъдат отчуждавани имоти на британски граждани, какъвто е бил Д. Я..

Във връзка с основанието очевидна неправилност следва да се посочи, че, тъй като е обосновано със същите съображения, които са изложени и във връзка с основанията по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 ГПК, то се поглъща от тях и не следва да се разглежда като самостоятелно. Изложеният от касатора довод за липса на обективна преценка на доводите относно придобивната давност е за порок на съдебния акт, произтичащ от неправилно възприемане на фактическата обстановка и неправилен анализ на доказателствата и по съществото си е довод за неправилност на решението като основание за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК, но не и основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК. Последният довод също не обосновава очевидна неправилност на въззивното решение, тъй като и при завземане без законно основание /ако отчуждаването е в нарушение на правопрепятстващи норми/ имотът отново би подлежал на реституция на основание чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ.

По касационната жалба на Д. И. К., Т. Р. К. и Н. Р. К.:

На първо място в касационната жалба се поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро ГПК поради недопустимост на обжалвания съдебен акт предвид липсата на надлежна пасивна процесуална легитимация, тъй като касаторите били конституирани в производството като наследници на ответника Р. Т. К., който е починал на 19.07.2005 г. преди образуването на делото, при смесване нормите на чл. 15, ал. 1 и чл. 120 ГПК /отм./. Считат, че след като искът е насочен срещу лице, което е починало преди образуване на делото, поради което същото не притежава правосубектност, то и заведеният иск срещу наследниците е следвало да бъде прекратен. Позовават се на противоречие на въззивното решение с решение № 58/22.04.2010 г. по гр. д. № 124/2009 г. на ВКС, ІV-то г. о., и решение № 53/28.01.2009 г. по гр. д. № 3070/2008 г. на ВКС, ІІ-ро г. о. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК доводът за недопустимост на обжалваното решение е формулиран като въпрос: допустимо ли е съдебно производство и допустимо ли е постановеното съдебно решение в случай, че страната-ответник по делото е починала преди предявяването на иска и допустимо ли е процесуално при тези обстоятелства да се конституират като страни в процеса нейните наследници по закон. Твърди се, че въпросът е разрешен в противоречие с решение № 44/19.05.2014 г. по гр. д. № 4428/2013 г. на ВКС, І-во г. о., решение № 275/07.03.2014 г. по гр. д. № 1996/2013 г. на ВКС, І-во г. о., определение № 576/12.10.2010 г. по ч. гр. д. № 458/2010 г. на ВКС, ІV-то г. о., определение № 55/31.03.2017 г. по ч. гр. д. № 628/2017 г. на ВКС, ІІ-ро г. о.; цитира се и висящото към момента на изготвяне на изложението тълк. д. № 1/2017 г. на ОСГТК на ВКС.

Не съществува вероятност въззивното решение да е недопустимо на соченото от касаторите основание, като съображения за това са изложени във връзка с подобен довод, развит от касаторите Л. и Р. Р. в р. І-ви на тяхната касационна жалба. Както вече бе посочено, наследниците по закон на Р. Т. К. - починал преди предявяване на иска, са били конституирани с определение от 01.09.2008 г. на първоинстанционния съд /л. 112 от първоинстанционното дело/ на собствено основание по чл. 117, ал. 4 ГПК /отм./, а не на основание чл. 120 ГПК /отм./ като процесуални правоприемници на починалия. Към това следва да се добави, че Д. К. е била посочена като ответник още с първоначалната искова молба от 15.10.2007 г. Налице е валидно процесуално правоотношение между ищцата и касаторите К. при правилно конституиране на последните като ответници по делото, поради което постановеното решение не е недопустимо.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени и следните въпроси:

1. Относно задължителността на косвения съдебен контрол върху реституцията /реституционните производства/ при направено оспорване на нейните предпоставки и относно задължителния за доказване факт от кого е отчужден имотът - поддържа се противоречие с ТР № 6/2005 от 10.05.2006 г. по т. гр. д. № 6/2005 г. на ОСГК на ВКС, решение № 69/03.07.2014 г. по гр. д. № 7512/2013 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., решение № 240/24.07.2012 г. по гр. д. № 1472/2010 г. на ВКС, І-во г. о., решение № 239/30.12.2015 г. по гр. д. № 6619/2014 г. на ВКС, І-во г. о., решение № 84/31.03.2014 г. по гр. д. № 7136/2013 г. на ВКС, І-во г. о.

2. Задължен ли е въззивният съд при условията на съдебно производство по ГПК /отм./ като „втора първа инстанция” - както се е развило настоящото производство, да се произнесе по всички направени възражения относно материалноправните предпоставки на реституцията, както и по събраните за това доказателства, включително събраните в първа инстанция доказателства; дължи ли се отделен изричен диспозитив относно възраженията на ответниците по този въпрос, с който диспозитив съдът да се произнесе по реда на косвения съдебен контрол относно валидността на реституционната процедура и оттам - по въпроса кому принадлежи правото на собственост.

3. Като се позовават на решение № 718/13.06.2008 г. по гр. д. № 360/2005 г. на ВКС, ІV-то г. о., касаторите поставят въпроса по приложението на чл. 2 ЗВСОНИ /неправилно, вместо чл. 3, ал. 1 ЗВСОНИ/, допускаща възстановяване на собствеността само на наследниците по закон на собственика на отчуждения имот, но не и на наследниците по завещание.

4. При наличието на завещания, изготвени по чуждо законодателство, което дава предимство на завещателните разпореждания при наследване, как следва да се приложи чуждото наследствено право към реституиран недвижим имот в Република България - като наследяване по завещание в хипотезата на универсално правоприемство по завещание или като наследяване по закон; изразената приживе на наследодателя воля да бъде наследен именно по завещание съгласно законите на страната, в която живее, явява ли се акт на избор относно приложимия закон при наследяването по отношение притежаваните в друга държава имоти или задължително при тази хипотеза следва да се приложи националното законодателство на държавата, в която се намира имотът; ако това законодателство определя като начин на наследяване два способа - по закон и по завещание, кой от двата следва да бъде приложен предвид волята на наследодателя да бъде наследен по завещание според закона на страната, в която живее - по този въпрос касаторите се позовават на решение № 150/14.07.2016 г. по гр. д. № 6280/2015 г. на ВКС, І-во г. о.

5. По отношение упражняването на владението върху процесните имоти от първоначалния им собственик Д. Я., изгубване на владението им, установяване на фактическа власт с намерение за своене от трето лице и начините за прекъсване на изтеклата в полза на това лице придобивна давност.

Съгласно т. 1 на ТР № 1/19.10.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС касационното обжалване може да бъде допуснато по процесуалноправен или материалноправен въпрос, включен в предмета на делото и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалваното решение.

Въпросите относно косвения съдебен контрол №№ 1 и 2 са неотносими към спора между страните, произхождащ от реституция по ЗВСОНИ, която настъпва по силата на закона при наличие на законоустановените предпоставки, а не по уреден в закона административен ред, само когато за съда в гражданското производство съществува задължение, при оспорени предпоставки за реституция, да се произнесе по тяхното наличие /напр. при реституция по ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС/.

Въпрос № 4 също е неотносим, тъй като въззивният съд е приел ищцата за наследница на Д. Я. по закон, а не въз основа на представените по делото завещания, като е изложил съображения за наличието на брачка връзка между Д. Я. и Н. Я., наследяване на собственика на отчуждения имот от преживялата съпруга, наличие на родствена връзка между Н. Я. и А. П. и наследяване на Н. Я. от А. П., който от своя страна е наследен от наследницата си по закон ищцата Н. Х..

При тези данни по делото неотносим към предмета на спора е и въпрос № 3 за приложението на чл. 3, ал. 1 ЗВСОНИ, допускаща възстановяване на собствеността само на наследниците по закон на собственика на отчуждения имот, но не и на наследниците по завещание.

Така както е поставен, въпрос № 5 насочва към придобивното основание, на което Д. Я. се легитимира за собственик. Въззивният съд е приел, че това са договори за покупко-продажба, сключени в законоустановената форма на нотариални актове, и не е обсъждал дали същият е придобил имотите на основание давностно владение. Ето защо и този въпрос не е част от предмета на спора между страните.

С оглед изложеното поставените въпроси не обосновават наличие на общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

От друга страна обжалваното решение съдържа преценка на всички предпоставки за възстановяване на собствеността, предвидени в ЗВСОНИ, като изводът, че те са налице, е формиран след обсъждане на относимите за спора доказателства, както и на доводите и възраженията на страните, а при поставяне на тази част от въпрос № 2, както и на частта от въпрос № 1 за доказване на факта от кого е отчужден имотът, касаторите не са обосновали наличие на някое от специалните основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1-3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

При основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е поставен въпросът: може ли да се приеме, че състоянието на официално обявена война между две държави прекъсва владението върху недвижими имоти, които гражданин на едната воюваща държава притежава на територията на другата държава; имотите могат ли да се придобиват от други лица чрез недобросъвестно владение или фактът на обявената война не се отразява на гражданския оборот и правата на собственост; евентуално води ли състоянието на война между две държави до суспендиране на владението поради форсмажорните обстоятелства предвид факта, че войната е винаги форсмажорно обстоятелство. Въпросът е свързан с първата от предпоставките за реституция по ЗВСОНИ - право на собственост върху недвижим имот отпреди отчуждаването. Тя е приета за доказана от въззивния съд въз основа на представените нотариални актове за закупени от Д. Я. имоти в периода 1925-1935 г., част от които е процесният имот. Съдът не се е произнасял по придобиване на собствеността въз основа на давностно владение през периода на Втората световна война. Ето защо следва да се приеме, че, съгласно разясненията в т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС въпросът е неотносим към изхода на правния спор и по него не може да се допусне касационно обжалване поради отсъствие на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК само е споменато в касационната жалба /въззивното решение е определено като „явно несправедливо”/. Съображения в тази насока не са изложени, а и настоящият състав не констатира да са налице хипотези, които предполагат очевидна неправилност - въззивният акт не е постановен в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика.

По касационната жалба на „Б. пропъртис” ООД:

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.т. 1, 2 и 3 и по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК. Поставя въпросите:

1. Въз основа на кой акт се индивидуализира имот, отчужден по реда на ЗОЕГПНС и подлежащ на реституиране на основание ЗВСОНИ - въз основа на решението за отчуждаване, утвърдено с постановление на Министерския съвет, или на акта за завземане, издаден въз основа на него; при липса на точно описание и индивидуализация на отчуждения по ЗОЕГПНС имот в решението за отчуждаване и постановлението на Министерския съвет за неговото утвърждаване, може ли такова да бъде направено само въз основа на акта за завземане - поддържа се основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване поради противоречие с решение № 48/04.05.1962 г. по гр. д. № 89/1962 г. на ОСГК на ВС, както и основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не е налице, тъй като решението на ОСГК на ВС от 1962 г. дава разрешение на въпрос, различен от поставения, а именно за правата на третите лица върху имотите, отчуждени по реда на ЗОЕГПНС. Такъв въпрос по настоящото дело не е поставен и не е разгледан от въззивния съд, поради което общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице. Не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Нормите на ЗОЕГПНС и ППЗОЕГПНС, приложими в настоящия случай, са ясни и не се нуждаят от тълкуване. Така, според чл. 11, ал. 1 и 4 вр. чл. 17 ЗОЕГПНС актът по отчуждаването на едрата градска недвижима собственост съставлява сложен фактически състав, който включва решението на комисия в съответния околийски център в състав, определен в закона, утвърдено от Министерския съвет, по доклад на министъра на правосъдието, а отчуждаването на вилите в градовете и курортните места, необходими за обществени нужди, става според чл. 9 ЗОЕГПНС вр. пар. 28 ППЗОЕГПНС по решение на Министерския съвет. Следователно, това са и актовете, въз основа на които следва да се извърши индивидуализацията на съответния отчужден имот. Тъй като отчуждените по този закон имоти стават държавна собственост /чл. 13 от закона/, то за тях се съставят актове за държавна собственост. Решенията на комисията, постановленията на Министерския съвет и актовете за държавна собственост следва да се обсъждат в тяхната съвкупност, като се съобрази обстоятелството, че е възможно в някой от документите да липсва пълното описание на одържавения имот. Определенията на ВКС, на които касаторът се позовава /определение № 11/13.01.2016 г. по гр. д. № 6005/2015 г. на ІІ-ро г. о., определение № 788/21.07.2011 г. по гр. д. № 448/2011 г. на ІІ-ро г. о., определение № 910/17.10.2011 г. по гр. д. № 675/2011 г. на ІІ-ро г. о. и определение № 963/28.12.2012 г. по гр. д. № 607/2012 г. на І-во г. о./, не дават разрешение на поставения въпрос, поради което не може да се приеме, че произнасянето на ВКС е наложително с цел отстраняване противоречиво тълкуване на правна норма.

2. В случай, че лицето, от което имотът е бил отчужден по ЗОЕГПНС съгласно решението за отчуждаване, е различно от действителния собственик на имота, следва ли да се счита, че реституцията настъпва автоматично за собственика, макар той да не фигурира в решението за отчуждаване; от кое лице следва да се счита, че е извършено отчуждаването, при наличието на такова разминаване в данните за принадлежността на правото на собственост - поддържа се основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие с решение № 315/30.11.2011 г. по гр. д. № 370/2011 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., както и основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

С цитираното решение на ВКС е даден отговор на въпроса: достатъчно ли е имотът да е одържавен от дадено лице, за да настъпи в негово лице, респ. в лицето на наследниците му, възстановяване на правото на собственост. Този въпрос е различен от поставения от касатора. Ето защо и общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване не е налице.

Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Разпоредбата, приложима към поставения въпрос, е ясна и не се нуждае от тълкуване- според чл. 3, ал. 1 ЗВСОНИ собствеността върху имотите се възстановява на лицата, от които те са били отнети, или на техните наследници по закон или други правоприемници, като правото на лицата да получат възстановяване на собствеността се установява с факта, че тя е била отнета от тях или от техните праводатели. Въпросът кое е лицето, от което собствеността е била отнета, е фактически и не е свързан с тълкуването на правната норма, а с преценка на събраните по делото доказателства по всеки конкретен правен спор.

3. Наличието на пълна идентичност между отчуждения и реституирания имот представлява ли задължителна предпоставка за реституция по реда на ЗВСОНИ; възможно ли е правото на реституция по реда на ЗВСОНИ да възникне само при частична идентичност между притежавания към момента на отчуждаването и реституирания имот.

Касаторът се позовава на ТР № 1/17.05.1995 г. на ОСГК на ВС, което според него указвало на изискването за наличие на пълна идентичност между одържавените и реституираните имоти като задължителна предпоставка за настъпването на реституционния ефект по ЗВСОНИ. Прегледът на тълкувателния акт не дава основание за такъв извод, доколкото в б. А, т.т. 1 и 2 са разгледани хипотези на частично възстановяване на собствеността в случай, че размерите на отчуждения имот са намалели вследствие погиване, разрушаване или други причини, или в случай на частично застрояване на отчужден незастроен имот. Поради това и не се констатира противоречие като основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Освен това - за да постави този въпрос, касаторът е обсъдил част от събраните по делото доказателства, които според него обосновавали извод за значително несъответствие между одържавените имоти и процесния имот, което не било съобразено от въззивния съд. Поставен при тази предпоставка, въпросът изисква анализ на документите относно собствеността и отчуждаването, обсъдени в съвкупност със заключенията на приетите технически експертизи - дейност, която е свързана с преценка правилността на обжалваното решение и поради това не е предмет на производството по селекция на касационните жалби.

Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като наличието или липсата на идентичност между одържавения и реституирания имот и съществуването в реални граници на имота е свързано с преценка на събраните по делото доказателства по всеки конкретен правен спор.

4. Намира ли приложение чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ за спиране на придобивната давност по отношение на имоти, правото на собственост върху които се възстановява ex lege; посочената правна норма намира ли приложение по отношение на лицата, които са заявили по исков ред собственически претенции след приключване на реституционното производство.

При обосноваване на въпроса касаторът застъпва тезата, че собствеността на одържавено по ЗОЕГПНС имущество се възстановява в патримониума на наследниците по закон с влизане в сила на ЗВСОНИ през 1992 г., следователно още от тогава собствеността е могла да се брани с иск, съответно следва да може да тече и придобивна давност в полза на трети лица, които са владели съответния имот към този момент, тъй като разпоредбата на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ губи своя смисъл в посочената хпотеза и не следва да се прилага. Решение № 1085/26.11.2008 г. по гр. д. № 2898/2007 г. на ВКС, ІІІ-то г. о., на което касаторът се позовава, не съдържа тълкуване на посочената разпоредба при приложението й спрямо имоти, които се възстановяват по реда на ЗВСОНИ, а разглежда случай на възстановен по реда на ЗСПЗЗ имот. За този случай е прието, че съгласно чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ давност не тече върху подлежащи на възстановяване земеделски земи; такава може да тече върху вече възстановените земеделски земи. Следователно, като постановено по друг правен въпрос, това решение не обосновава наличие на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Другото решение № 6/22.01.2010 г. по гр. д. № 2760/2008 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., действително съдържа съждението, че разпоредбата на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ не намира приложение по отношение на имущества, правото на собственост върху които се възстановява по силата на закона. Доколкото обаче, и това решение има за предмет спор за собственост, произхождаща от възстановяване по ЗСПЗЗ, и това е предмет както на тълкувателната част на акта, така и на частта, с която спорът е разгледан по същество, не може да се приеме, че се касае до практика на ВКС по поставения от касатора въпрос, която да обоснове основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Решение № 13/14.11.2000 г. по к. д. № 11/2000 г. на КС на РБ касае искане за установяване на противоконституционност на чл. 10, ал. 7 и чл. 13 ЗСПЗЗ в редакцията след ЗИДЗСПЗЗ /ДВ, бр. 98 от 1997 г./ - закон, който е неприложим в хипотезата, пред която страните са изправени. С решение № 4/11.03.1998 г. по к. д. № 16/1997 г. на КС на РБ искането за обявяване противоконституционност на разпоредбата за незачитането на изтеклата придобивна давност е отхвърлено. Следователно поставеният от касатора въпрос не е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България като основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Не се установява по поставения въпрос да е налице противоречива съдебна практика, налагаща уеднаквяването й с решение на ВКС, с който довод касаторът е обосновал основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

5. Кои действия имат характера на такива по упражняване на фактическа власт с намерение за своене, имащи значение за придобиване на правото на собственост върху недвижим имот в резултат на давностно владение; с каква честота следва да бъдат упражнявани те, за да се счете, че е налице намерение за своене.

Касаторът се позовава на решение № 200/13.07.2012 г. по гр. д. № 199/2012 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., според което ограждането на имота, почистването и стопанисването му с цел използването на този имот според неговото предназначение и за нуждите на ползващото го лице, представляват действия по упражняване на фактическа власт с намерение за своене, както и на решение № 191/27.04.2011 г. по гр. д. № 776/2010 г. на ВКС, І-во г. о., и решение № 78/16.04.2014 г. по гр. д. № 5479/2013 г. на ВКС, І-во г. о., според които не е необходимо лицето, което се позовава на изтекла в негова полза придобивна давност, да докаже, че е извършвало непрекъснато фактическо въздействие върху имота - владение може да се упражнява и чрез периодични посещения в имота, ако те сочат на намерение за своене.

Действително, по делото е установено и това е записано в мотивите към обжалваното решение, че Р. К. /снабдил се с нотариален акт за собственост по давност през 2002 г./ е оградил процесния имот, два пъти годишно го почиствал, периодично подновявал огражденията и предприемал действия срещу трети лица, които засипвали имота с пръст, изготвил идеен проект с цел бъдещо застрояване на имота. Същвременно обаче по делото е установено, че наследниците на собственика на възстановения имот не са били отстранени от имота. Така, св. Д. С. е живяла със семейството си в една от вилите и е ползвала площ от имота от около 5 дка по споразумение със съпруга на ищцата Г. Х. за периода от 1995-1996 г. до м. август 2004 г., когато били принудени да напуснат - 12-13 души изхвърлили багажа от къщата, докарали багер, дошъл и К., махнал с ръка, багерът влязъл и съборил къщата. Св. И. В. /втори братовчед на бащата на ищцата, чиито показания съдът е ценил при приложение разпоредбата на чл. 136 ГПК /отм./, и ги е кредитирал като непосредствени и убедителни/ е установил, че след реституцията и до 1997-1998 г. събирал наеми от В., д-р М. и фирма „Стронгил”, която ползвала горната част на имота между средната и горната вили, за да складира пръст от строежите и машините си. Св. А. А. е установил, че неговият тъст В. В. А. живеел в средната от трите сгради /като настанен там от „Жилфонд”/ и заплащал наем от 25 или 27 долара на месец на адвокат Ш., която познавали като пълномощник на собственика на имота, като останал там до лятото на 2002 г., когато свидетелят прибрал семейството при себе си в града. За това, че имотът е бил ползван от тези лица по споразумение с представител на собственика, са свидетелствали и А. Т. и М. К. - дъщери на Д. С.. Представени са и писмени доказателства за сключен договор за наем от И. В. като пълномощник на А. П. със „Стронгил” ООД. Така събраните доказателства дават основание да се приеме на първо място, че след възстановяването на собствеността собственикът е извършвал действия по управление и запазване на имота, като е упражнявал фактическата власт чрез допуснатите в имота наематели, и на второ място - въпреки извършваните и преди опити за завладяване на имота, владението на ищцата не е било отнето от Р. К. и съответно изгубено от собственика до м. август 2004 г., а от тогава до предявяването на иска не е изтекъл необходимият 10-годишен период на придобивната давност по чл. 79, ал. 1 ЗС. Обвързващата доказателствена сила на нотариалния акт от 2002 г., издаден в полза на К., досежно удостовереното право на собственост, е оборена. Ето защо не може да се приеме, че по въпроса за придобивната давност обжалваното въззивно решение противоречи на съдебната практика, на която касаторите се позовават, като основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК само е споменато в изложението, но не е обосновано съобразно изискванията на т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.

6. Как следва да се определи приложимото право при наследяване на недвижим имот по закон с международен елемент при наследства, открити преди 21 май 2005 г., когато влиза в сила Кодексът на международното частно право, който за пръв път въвежда стълкновителни правила в тази област.

По делото е изяснено, че към момента на откриване на наследството на Д. Я. - 30.04.1967 г., липсва многостранен международен договор, по който Република България да е страна, както и двустранен договор с О. кралство Великобритания или с Република Южна А. за уреждане на наследствените правоотношения с международен елемент. И в действащото ни към посочения момент законодателство липсват правила, които уреждат приложимия закон за наследственоправните отношения с международен елемент. Същевременно обаче в сила у нас е бил общоприетият в международното частно право принцип, съгласно който вещните права се уреждат според закона по местонахождението на вещите - lex rei sitae /принцип, закрепен в приетия през 2005 г. КМЧП в чл. 89, ал. 2/. Това правно положение е било възприето в теорията /Вл. К., ”Международно частно право на НР България”, 1976, стр. 399/ и в съдебната практика /цитираното от въззивния съд ТР № 65/17.07.1989 г. по г. д. № 66/89 г. на ОСГК - това, че тълкувателният акт е приет при друго обществено-икономическо устройство на страната и е посветен на друг въпрос: дали чужда държава може да придобие по завещание собствеността върху недвижими имоти, които се намират в нашата страна, не отнема качеството му на съдебна практика, приложима към наследствените правоотношения с международен елемент, осъществени в съответния период/. Ето защо приложимо към наследяването с международен елемент на недвижими имоти, находящи се на територията на Република България, е българското право. До този извод е стигнал и въззивният съд, поради което основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е налице.

Последното поддържано основание за допускане на касационно обжалване е това по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК.

За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика.

В разглеждания случай тези предпоставки не са налице. Евентуалната липса на пълна идентичност между отчуждените имоти и процесния имот не е установима при самия прочит на съдебния акт, а предполага проверка на събраните по делото доказателства, което е извън предмета на производството по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК. Не се разкрива наличие на очевидна неправилност и при разрешаването на въпроса дали е приложим местният или чуждестранният закон при определяне на кръга от наследници по закон на Д. Я.. Ето защо и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице.

В обобщение, не са налице предпоставки за допускане на обжалваното въззивно решение до касационно обжалване.

С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане на ответницата по касация - ищца по делото, следва да се присъдят разноските за производството пред ВКС в размер на 7 000 лева по договор за правна защита и съдействие от 19.09.2018 г., чието заплащане е доказано с разписка от 01.07.2019 г.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.