Определение № 1454 от 03.06.2024 г. на ВКС по т. д. № 1419/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Н. И. Тивони" Лимитид, рeг. №[ЕИК], със седалище и адрес на управление в [населено място]-Моносон, И., представлявано от адв. И. П. П., срещу решение № 307 от 13.03.2023г. по в. гр. дело № 2817/2022г. по описа на Окръжен съд - Пловдив, VII състав, с което след отмяна на решение № 261850 от 28.06.2021г., определение № 263947 от 27.11.2021г. и определение № 260617 от 17.07.2022г., постановени по гр.д. № 19970/2018г. на Районен съд – Пловдив, 12 състав, е отхвърлен предявеният от „Н. И. ТИВОНИ“ Лимитид против „Тивони- здраве и красота“ ООД иск за признаване за установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата от общо 12470 евро с левова равностойност 24389,20 лв.- заемна сума по договор за заем, от които 5930 евро с левова равностойност 11598,07 лв.- получени на 26.01.2017г., 5500 евро с левова равностойност 10757,07 лв.- получени на 28.02.2017г. и 1040 евро с левова равностойност 2034,06 лв.- получени на 22.03.2017г., за които суми е издадена Заповед № 10800 от 09.11.2017 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч. гр. дело № 17848/2017 г. на ПРС, 15-ти гр.с.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради постановяването му в противоречие на процесуалния и материалния закон и необоснованост. Намира за безспорно установено от събраните по делото доказателства, че е превел по сметка на ответника процесните три суми със записано в платежните документи основание „изплащане на акционерен заем“, че ответникът е получил плащанията – сумите са реално предадени, като получаването им е отразено в счетоводството и на двете страни. Поддържа, че предаването на сумите в изпълнение на сключен устен договор за заем се установява и от събраните по делото множество писмени доказателства в тяхната съвкупност, и оспорва като необоснован извода на въззивния съд, че предявеният иск е недоказан. Изтъква, че доказване може да бъде проведено не само с преки, но и с косвени доказателства. Поддържа, че в нарушение на процесуалния закон въззивният съд не е обсъдил всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност, нито е отговорил на оплакванията и възраженията по въззивната жалба.

В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, като сочи следните процесуалноправни и материалноправни въпроси:

1. Следва ли да бъдат кредитирани, обсъдени и ценени от въззивния съд всички събрани по делото доказателства, включително извънсъдебните признания на ответната страна за неизгодни за нея факти, както и признанията на счетоводителя на ответника в тази насока? Касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с определение № 667/07.10.2020г. по гр.д. № 1383/2020г. по описа на ВКС, III ГО, решение No 222/06.04.2017г. по т.д. № 425/2015г. по описа на ВКС, II ТО, решение № 134/30.12.2013г. по т.д. № 34/2013г. по описа на ВКС, II ТО, решение № 212/01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г. по описа на ВКС, II ТО. решение № 210 от 19.09.2016г. по гр. дело № 861/2016г. по описа на ВКС, IV ГО, решение № 235 от 04.07.2011г. по гр. дело № 513/2010г. по описа на ВКС, IV ГО, решение № 311 от 27.01.2020г. по дело № 3463/2018г. по описа на ВКС, IV ГО.

2. По какъв начин следва да се докаже знанието на заемополучателя за характера на възникналото между страните правоотношение при липсата на писмен вид на сключения между страните договор за заем? Счетоводните записвания, частните свидетелстващи документи, изпратени от електронната поща на страната (потвърждения на получени в заем суми), електронните съобщения от счетоводителя на ответното дружество и извънсъдебните признания на страната в досъдебно производство, обуславят ли наличие на знание у заемополучателя за характера на облигационното правоотношение? Допустимо ли е въззивният съд да игнорира доказателствената стойност на електронно съобщение (и-мейл), изходящо от електронната поща на страна по делото, и същото има ли обвързваща сила спрямо страната, от чието име е изпратено? Касаторът сочи, че въпросите са решени в противоречие с решение № 546/23.07.2010г. по гр.д. № 856/2009г. на ВКС, ГК, IV ГО, решение № 62/09.07.2012г. по т.д. № 733/2011г. на ВКС, ТК, II ТО, решение № 70 от 19.02.2014г. по гр.д. № 868/2012г. по описа на ВКС, IV ГО, решение № 136 от 14.05.2015г. по гр.д. № 6554/2014г. по описа на ВКС, IV ГО, решение № 88 от 23.04.2014г. по гр.д. № 4766/2013г. по описа на ВКС, III ГО.

3. Когато за отделен факт липсват преки доказателства, следва ли да се приеме, че този факт не се е осъществил? Допустимо ли е въззивният съд да изисква доказването на сключения договор за заем да се извършва само с преки доказателства и да бъдат пренебрегнати косвените такива, особено в хипотезата, в която се касае за устен договор за заем? Допустимо ли е пълното доказване да бъде осъществено чрез косвени доказателства? Твърди се противоречие на въззивното решение с решение № 75 от 13.04.2021г. по гр.д. № 2206/2020г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО, решение № 60197 от 23.11.2021г. по гр.д. № 636/2021г. по описа на ВКС, III ГО, решение № 61 от 01.03.2016г. по гр.д. № 4578/2015г. по описа на ВКС, IV ГО, решение № 31/09.03.2012 г. по гр.д. № 502/2011 г. по описа на ВКС, III ГО, решение № 11/03.02.2017 г. по гр.д. № 50424/2016г. по описа на ВКС, III ГО.

4. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните? При направено възражение от ответника, че процесните суми са получени не като заем, а на друго правно основание, следвало ли е последният да докаже тезата си и съответно въззивният съд да се произнесе по направеното възражение и дали същото е доказано или не? Касаторът твърди, че по въпросите е налице противоречие с ППВС № 1/53 г., ППВС № 7/1965 г., ППВС № 1/1985 г., ТР № 1от 4 януари 2001 г. по гр.д.№ 1/2000 г. на ОСГК и в множество решения на ВКС по чл.290 ГПК – решение № 212 от 1.02.2012г. пo т.д. № 1106/2010г. на Второ т.о. на ВКС, решение № 17 от 23.07.2014г. пo т.д. № 811/2012г. на Второ т.о. на ВКС, решение № 111 от 3.11.2015г. пo т.д. № 1544/2014г. на Второ т.о. на ВКС, решение № 136 от 6.11.2015 г. пo т.д. № 2483/2014г. на Второ т.о. на ВКС, решение № 180 от 1.01.2016г. пo т.д. № 1618/2014г. на Второ т.о. на ВКС, решение № 94 от 13.09.2016г. пo т.д. № 3768/2014г. на Второ т.о. на ВКС, решение № 161 от 4.10.2016 г. пo т.д. № 2220/2015г. на Второ т.о. на ВКС, решение № 222 от 27.03.2018г. по т.д. № 505/2017г. по описа на ВКС, II т.о., решение № 546 от 23.07.2010г. по гр.д. № 856/2009г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 224 от 22.12.2016г. по гр.д. № 2169/2016г. по описа на ВКС, III г.о., решение № 142 от 07.10.2016г. по гр.д. № 1601/2015г. по описа на ВКС, II ТО.

5. Допустимо ли е едва с окончателния съдебен акт на съответната инстанция съдът да се произнесе по допустимостта на приети по делото доказателства и да изключи същите от доказателствения материал по делото, без да постанови отделно определение? Твърди, че по въпроса е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, евентуално – основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

Излага доводи, че решението е очевидно неправилно с оглед процедирането на въззивния съд по петия въпрос и с оглед некредитирането на извънсъдебните признания на ответната страна.

Ответникът „Тивони – здраве и красота“ ООД поддържа, че касационната жалба е недопустима като подадена срещу въззивен съдебен акт, който не подлежи на касационно обжалване с оглед цената на разгледаните три обективно съединени иска. Излага, че дори да се приеме тезата на касатора, че искът е един по договор за заем от 24.09.2007г., то касационната жалба отново би била недопустима предвид формираната сила на пресъдено нещо с влязлото в сила решение № 4861 от 17.12.2019г. по гр.д. 14556/2018г. по описа на РС – Пловдив, с което е отхвърлен частичен иск, предявен на същото основание. При условията на евентуалност поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Излага подробни съображения за неоснователност на касационната жалба и претендира разноски по делото.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Неоснователно е възражението на ответника за недопустимост на касационната жалба като подадена срещу въззивно решение, с което са разгледани искове, цената на всеки от които е под установения с нормата на чл. 280, ал. 3 ГПК/ изм. ДВ, бр. 50 от 2015г., предишна ал. 2, бр. 86 от 2017г./ минимален размер за търговски дела от 20 000 лв. Предмет на разглеждане от въззивния съд съобразно мотивите на обжалваното решение и с оглед очертания с исковата молба от ищеца предмет на делото – чл. 6, ал. 2 ГПК, е положителен установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1 ГПК за установяване вземането на ищеца за връщане на предоставена в заем по договор за заем от 24.09.2007г. сума в размер на 12 265 евро, която сума е предадена чрез три банкови превода, както следва: сумата 9020 евро - преведена по банковата сметка на ответника на 27.07.2016г.; сумата 1720 евро - преведена по банковата сметка на ответника на 22.12.2016г., и сумата 1525 евро - преведена по банковата сметка на ответника на 21.02.2017г.; и за която сума е издадена заповед № 10820/10.11.2017г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 17575/2017г. по описа на РС – Пловдив. Така предявеният иск се основава на твърдяно от ищеца едно облигационно правоотношение между страните, което определя искът като един с цена над 20 000 лв. – чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК, а постановеното по делото въззивно решение като подлежащо на касационно обжалване.

Неоснователен е и поддържаният с отговора на касационната жалба втори довод на ответника, на който основава възражението си за недопустимост на касационната жалба – твърдяна формирана сила на пресъдено нещо по спор между страните. Последното възражение би било евентуално относимо към допустимостта на обжалвания съдебен акт, с оглед установената с нормата на чл.299 ГПК забрана да бъде разглеждан спор, разрешен с влязло в сила решение, но не е относимо към допустимостта на подадената касационна жалба срещу същото решение.

Въззиввният съд е намерил за неоснователно оплакването за недопустимост на първоинстанционното решение. Приел е, че е предявен иск за установяване на вземане, за което е била издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК за вземане за общо 12470 евро с левова равностойност 24389,20 лева – заемна сума по договор за заем, от които 11598 лева – получени на 26.01.2017г., 10757,07 лева – получени на 28.02.2017г., и 2034,06 лева – получени на 22.03.2017г., и именно за посоченото вземане ищецът е предявил настоящия установителен иск, който е допустим, както и постановеното по него първоинстанционно решение.

Изложил е съображения, че с договора за паричен заем заемодателят предава в собственост на заемателя определена сума пари срещу насрещното задължение на заемателя да ги върне, като договорът се счита за сключен от момента на предаване на съответната сума, а не от постигане на съгласието на страните. Приел е, че при иск за връщане на предоставена в заем сума тежестта за доказване на сключването на договора за заем и предаването на сумата е на заемодателя- ищец. Намерил е, че от заключението на приетата по делото съдебно- счетоводна експертиза се установява, че дружеството- ищец „Н. И. ТИВОНИ“ Лимитид е превело по банков път на посочените в исковата молба дати, а дружеството - ответник „Тивони- здраве и красота“ ООД, е получило по банковата си сметка сумите съответно 5926 евро, 5496 евро и 1036 евро, както и че така получените суми са били осчетоводени от ответника по кредита на сметка 499 „Други кредитори“ с основание „превод“ от „Н. И. ТИВОНИ“ Лимитид. Посочил е, че за доказване сключването на договор за заем ищцовото дружество е представило писмени потвърждения за получаване на процесните суми, изходящи от името на управителя на ответното дружество, за които от заключението на приетата съдебнотехническа експертиза се установява, че са били изпратени по електронна поща от електронния адрес на ответника. Приел е за установено от заключението на съдебнотехническата експертиза, че подписът на същите не е положен от управителя на дружеството - ответник. Намерил е, че представените от ищеца като писмени доказателства протоколи за разпити на свидетели по досъдебно производство №19/2018г. по описа на Отдел „Икономическа полиция“ при ОД на МВР- Пловдив не са допустимо доказателствено средство, тъй като представляват свидетелски показания, дадени пред друг орган и по друго производство, и не могат да бъдат ползвани за установяване на фактите в настоящото производство. Посочил е, че от така представените писмени доказателства могат да бъдат ползвани само направените в тях изявления от управителя на ответното дружество Естер Нисим Аронсон, в които тя признава неизгодни за ответника факти. Взел е предвид, че видно от протоколите за разпита й, тя е заявила, че по желание на мажоритарния му собственик И. Тивони дружеството е работило на загуба, за да не се заплащат данъци, като продукцията му се е изнасяла за фирма на последния в И. по определена от него занижена цена, която не е била заплащана, а дейността му е била финансирана от последния чрез банкови преводи, оформяни от него като заем. Взел е предвид изричното й изявление, че договор за заем между дружествата не е сключван.

Въззивният съд е достигнал до извод, че при така събраните по делото доказателства ищецът не е провел пълно доказване на твърденията си, че е предоставил процесните суми на ответника на основание сключен между страните договор за заем. Изтъкнал е, че при иск за присъждане на предоставена в заем сума ищецът следва да установи както предаването на сумата, така и обстоятелството, че е предадена въз основа на договор за заем, т.е. че ответникът е поел задължението за връщането й. Намерил е за установено, че ищцовото дружество е превело процесните суми на ответника, но събраните по делото доказателства не са достатъчни, за да се приеме, че ответникът е поел задължение за връщане на сумите. Изложил е съображения, че писмен договор за заем между страните липсва, а преки доказателства за сключването на устен такъв, т.е. за наличието на съвпадащи волеизявления на двете страни, също не са ангажирани. Посочил е, че в показанията си по досъдебното производство управителката на ответното дружество не е признавала представляваното от нея дружество да е поемало задължение за връщане на получените суми. Взел е предвид, че косвено доказателство, подкрепящо тезата на ищцовата страна за наличието на договор за заем, е фактът на осчетоводяването на преводите в ответното дружество по сметка 499, за която от разясненията на вещото лице по приетата съдебно- счетоводна експертиза се установява, че се ползва за счетоводно отразяване на заеми, които не са отпуснати от банки. Намерил е, че само въз основа на това обстоятелство не може да се направи извод, че сумите са били преведени по сключен между страните договор за заем, като е изложил съображения, че записванията в счетоводните книги не създават правоотношения между страните, а следва да са в резултат на действително възникнали такива, за които са съставени съответните документи, даващи основание за счетоводната операция. Посочил е, че в случая по делото е безспорно, че документи за сключване на договор за заем не са били съставени, нито са установени от вещото лице при извършената проверка в счетоводството на ответника, поради което и осчетоводяването е извършено без съответната документална обоснованост, като е добавил, че не се установява да е било извършено от съответния служител по указания на управителя на дружеството. По тези съображения въззивният съд е достигнал до извод за неоснователност на предявения иск.

Настоящият състав намира, че са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Поставените от касатора в т.1, т.2 и т.4 въпроси се отнасят до правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото и при съобразяване разясненията по т. 1 от ТР № 1/2009г. по описа на ОСГТК на ВКС могат да бъдат обобщени и уточнени по следния начин: „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и да извърши анализ на относимите към тях и събрани по надлежния процесуален ред доказателства поотделно и в тяхната съвкупност?“ Този въпрос е релевантен, тъй като се явява обуславящ изводите на въззивния съд, поради което осъществява общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. По този въпрос е формирана задължителна практика - т.1, т.2 и т.3 от ТР №1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС и множество постановени по реда на чл. 290 ГПК решения, включително сочените от касатора: решение № 222 от 06.04.2017г. по т.д. 425/2015г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, решение № 212 от 01.02.2012г. по т.д. 1106/2010г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, и решение № 235 от 04.07.2011г. по гр.д. 513/2010г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО. Съгласно дадените разрешения непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правните доводи, от които черпят своите права, както и събраните по искания на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. Тази преценка на съда произтича от изискването на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК. Последната дейност на въззивния съд следва да бъде осъществена при съобразяване нормата на чл. 269 ГПК и ограничеността на въззивния съд при преценка правилността на обжалвания съдебен акт до посочените във въззивната жалба оплаквания, извън хипотезата на приложима императивна материалноправна норма и въведено със закон задължение на въззивния съд да следи служебно за интересите на някоя от страните в процеса. Настоящият състав, като съобразява мотивите на въззивното решение и твърденията на касатора – за необсъждане в пълнота на документите от досъдебното производство, съдържащи извънсъдебно признание на ответната страна, на електронните съобщения, разменени със счетоводителя на ответното дружество и прикачените файлове към електронната кореспонденция, както и на доводите на касатора във връзка с тези доказателства, намира, че решението следва да бъде допуснато до касация при допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка за съответствието му с формираната практика на ВКС.

Останалите формулирани от касатора въпроси не могат да обосноват допускане на касационен контрол. Отговорът на първите два въпроса, поставени в т.2, изисква обсъждане на конкретните факти по делото и на събраните по делото доказателства, а въпросът по т.3 не съответства на мотивите на въззивния съд, който не е отрекъл възможността за доказване на договор между страните с косвени доказателства. Последният въпрос по същество представлява оплакване за неправилност на въззивното решение поради допуснато от въззивния съд нарушение на съдопроизводствените правила, по което настоящият състав ще се произнесе с решението по същество на спора.

Допускането на касационно обжалване по преформулирания въпрос изключва необходимостта от обсъждане на твърдяната очевидна неправилност на въззивното решение.

На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата, касаторът следва да внесе по сметка на ВКС държавна такса за разглеждане по същество на касационната ѝ жалба в размер на 487,78 лева.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение