Определение № 4736 от 05.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2647/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 3431/13.05.2025 година, подадена чрез ЕПЕП на 12.05.20225 година от Н. З. Ф., с която се обжалва частично решение № 60/02.04.2025 година на Апелативен съд Варна, ІІ-ри състав, постановено по гр. д. № 509/2024 година. С касационната жалба въззивното решение се обжалва в частта му, с която са потвърдено първоинстанционното решение № 117/30.04.2024 година на Окръжен съд Добрич, постановено по гр. д. № 621/2023 година в частта му, с която е отхвърлен предявеният от Н. З. Ф. срещу Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл. 2б от ЗОДОВ за сумата от 108 000.00 лева (разликата между сумата от 12 000.00 лева, за която искът е уважен и пълния претендиран размер от 120 000.00 лева), представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, причинени й от нарушаване на правото на разглеждане и приключване в разумен срок на сл. д. № 1/1991 година по описа на Прокуратурата на въоръжените сили, впоследствие преобразувано в сл. д. № 780-ІІ/1998 година на Военно-окръжна прокуратура София, а към настоящия момент д. п. № ІІ-048/1999 година по описа на Военно-окръжна прокуратура София за периода от образуване на делото през януари 1991 година до момента на предявяване на иска 07.09.2023 година, заедно със законната лихва върху сумата, считано от датата на предявяване на иска до окончателното плащане, както и в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение № 171/19.06.2024 година на Окръжен съд Добрич, постановено по гр. д. № 621/2023 година, с което допълнено решението от 30.04.2024 година, като е отхвърлено искането на Н. З. Ф. за осъждане на Прокуратурата на Република България да й заплати законната лихва за забава върху сумата от 12 000.00 лева за периода от 07.09.2020 година до 06.09.2023 година, включително, а също така и в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното определение № 495/19.06.2024 година на Окръжен съд Добрич, постановено по гр. д. № 621/2023 година, с което е оставена без уважение молба вх.№3406/23.05.2024 година, подадена от Н. З. Ф., за изменение на постановеното по делото решение № 117/30.04.2024 година в частта за разноските чрез присъждане в полза на Ф. пълния размер на направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 300 лева, т. е. разликата между вече присъдения хонорар от 30.00 лева до заплатения такъв от 300 лева. В подадената от Н. З. Ф. касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение в обжалваната му част е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и били необосновани. Поискано е същото да бъде отменени и вместо това да бъде постановено друго, с което предявения от Н. З. Ф. срещу Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ да бъде уважен до пълния предявен размер, както и да бъде присъдена законната лихва за забава върху сумата 12 000.00 лева за периода преди предявяването на иска и пълния претендиран размер на направените в първоинстанционното производство разноски.. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решенията на Апелативен съд Варна по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Ответникът по касационната жалба Прокуратурата на Република България не е подала отговор на същата, като не е изразила становище по допустимостта и основателността й. Н. З. Ф. е била уведомена за обжалваните решение на 10.04.2025 година, а подадената от нея срещу същото касационна жалба е с вх. № 3431/13.05.2025 година, като е изпратена по ЕПЕП на 12.05.2025 година, а 10.05 и 11.05.2025 година са неприсъствени дни. Поради това и с оглед разпоредбите на чл. 60, ал. 6 и чл. 62, ал. 2 от ГПК е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: При постановяване на решението си съставът на Апелативен съд Варна е изложил съображения, че спорните въпроси между страните по делото били по приложение на правото–за какъв период от разглеждане на следственото дело Н. З. Ф. имала право на иск по чл. 2б от ЗОДОВ в контекста на възражението дали същата била легитимирана да иска обезщетение за вредите, претърпени от нейния наследодател А. А. Ф., дали и какви вреди били претърпени, които да били в причинна връзка с това наказателно производство, какъв бил справедливия размер на евентуално следващо се обезщетение и от кога се дължала законната лихва върху него. Въззивният съд намирал, че възраженията за недопустимост на иска по претенцията за заплащане на обезщетение за претендираните от Н. З. Ф. вреди в качеството й на наследник на А. А. Ф. за периода до смъртта му, са неоснователни. Както в практиката на ЕСПЧ, така и в съдебната практика на касационната инстанция, безпротиворечиво се приемало, че наследниците на пострадалото лице били процесуално и материалноправно легитимирани да искат и да получат обезщетение за деликта по чл. 2б от ЗОДОВ, във връзка с чл. 6, § 1 от КПЧОС, за цялата продължителност на забавеното производство. Основание за това тълкуване била и разпоредбата на чл. 74, ал 2 от НПК, съгласно която при смърт на пострадал правата му преминавали върху неговите наследници. След встъпването в това производство на мястото на наследодателя си наследникът имал качеството на „пряко пострадал“ (“пряка жертва“), а за предходния период–на „непряко пострадал“ (непряка жертва“) от деликта, особено когато предмет на делото било прехвърлимо/наследимо право и/или лицето демонстрира личен нематериален и/или материален интерес още приживе на наследодателя си, който бил пряко пострадал от деликта. Определяло се обаче едно общо обезщетение за целия период на продължителността на процеса. Затова Н. З. Ф. била процесуално и материалноправно легитимирана да търси обезщетение по чл. 2б от ЗОДОВ за целия период не само като лично засегната от разследваните деяния, но и като наследник на съпруга си А. А. Ф.. Сл. д. № 1/1991 година било образувано на 31.01.1991 година и до настоящия момент не било приключило, като към момента на устните прения пред въззивната инстанция досъдебното производство било с продължителност от над 34 години. Предвид датата, от която Конвенцията била ратифицирана и в сила за страната ни, началният момент за преценка разумността на срока, при отчитане стадия на производството към този момент бил от 07.09.1992 година, или към датата на приключване на устните състезания пред въззивната инстанция бил изминал период от 32 години и 6 месеца. Изхождайки от примерно изброените в чл. 2б от ЗОДОВ критерии, както и стандартите, установени в практиката на ЕСПЧ (сложността на делото, поведението на жалбоподателя и на съответните власти и значението на делото за жалбоподателя), и конкретните обстоятелства по процесното дело, въззивният съдебен състав намирал, че този период значително надхвърлял изискването за разглеждане на делото в разумен срок по смисъла на чл. 6, § 1 от Конвенцията. Този извод не се променял и при приспадане на времето от 1 година и 10 месеца, през което делото било в съда по повод двукратното внасяне на обвинителни актове. Отделно от това следвало да се отбележи, че страна по материалното правоотношение за обезвреда по ЗОДОВ била държавата, а органът, от действията на които била причинена вредата бил само неин процесуален субституент. Когато вредите били причинени от няколко органа това не изключвало отговорността на държавата, независимо дали искът бил предявен срещу всички или само срещу един от тях. Безспорно било, че делото се характеризирало с фактическа и правна сложност, предвид характера и фактическия състав на деянията, предмет на разследването, наличието на повече от един обвиняем, множество пострадали лица (след връщането на обвинителния акт от съда били идентифицирани 446 лица, въдворени в ТВО Б.) и произтичащия от това обем на процесуално-следствените действия. Обстоятелството, че част от пострадалите лица били починали, а други живеели на територията на Република Турция безспорно рефлектирало върху фактическата сложност на делото, което било наложило отправянето на молби за правна помощ към трета страна и неколкократното му спиране по тази причина. Независимо от това, въззивният съд приемал, че делото не било „проведено с дължимата грижа“. Съгласно писмо на отдел „Международен“ към ВКП инструментите на международната правна помощ били съсредоточени в периода 2002-2007 година, към който момент вече била изтекла и абсолютната давност за наказателно преследване по повдигнатите обвинения на единствения останал жив обвиняем– Г. А.. Давността била изтекла през 2000 година, а едва през 2012 година същият бил разпитан, като разследващият орган му бил разяснил произтичащите от това права, по повод на което лицето било заявило, че ще се ползва от изтеклата давност и желае прекратяване на делото. Впоследствие и този обвиняем бил починал, като към настоящия момент висящността на производството била обусловена от постановената отмяна на постановлението за прекратяване и дадените по-късно нови указания за разследване по други текстове на НК и срещу други (неустановени към момента) лица. В подкрепа на извода за неоправданото забавяне на производството и неприключването му в разумен срок били и постановените определения на Софийски градски съд по подадени през 2018 година и 2021 година молби за ускоряване на процеса. При обосновката на извода относно разумността на срока, въззивният съдебен състав отчитал и това, че с поведението си нито наследодателят на Н. З. Ф., нито самата тя били допринесли за забавяне на производството. Липсвали обективни причини, които да оправдаели продължителността от над 30 години. Това важало и за трудностите, които били обусловени от забавата/неизпълнението на отправяните молби за правна помощ. В практиката на ЕСПЧ, прилагана и в редица решения на ВКС, последователно се приемало, че държавите следвало да организират своите съдебни системи по такъв начин, че техните компетентни органи да отговорят и на изискванията на чл. 6, § 1 от Конвенцията, включително и да разглеждат делата в разумен срок. В случая не можело да се приеме, че били положени необходимите усилия за ефективно използване на международно-правните инструменти, дори и при извод за дадени указания за разпит на всички пострадали лица. С оглед на това, въззивният съд намирал, че било налице нарушение на чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС относно правото на Н. З. Ф. и нейния наследодател А. А. Ф. за разглеждане на делото в разумен срок, което ангажирало отговорността на Държавата, чрез Прокуратурата на Република България за заплащане на обезщетение на претърпените в резултат на това нарушение вреди. Въззивният съд е посочил, че по реда на чл. 2б от ЗОДОВ се обезщетявали само онези вреди (имуществени и неимуществени), които били пряка и непосредствена последица от неразумната продължителност на делото, но не и вредите, причинени на пострадалия от деянията, предмет на разследването. Относно неимуществените вреди съдебната практика приемала, че съществувала оборима презумпция, че неразумната продължителност на производството причинява такива, поради което по начало не било необходимо да се доказват изрично обичайните, типични неимуществени вреди, които винаги се търпели от лице, спрямо което съдебното производство било продължило извън рамките на разумния срок, като притеснения и безпокойство за развитието на делото и от евентуален неблагоприятен изход, накърняване на чувството за справедливост и на доверието му в държавността. С оглед на това и доколкото по делото липсвали доказателства, опровергаващи твърденията на Н. З. Ф., въззивният съд намирал, че същата била претърпяла (лично и като наследник, встъпил в правата на пострадалия) претендираните от нея неимуществени вреди-безпокойство и несигурност, разочарование и загуба на доверие в институциите, чувство за липса на справедливост, притеснение, че виновните лица за извършените спрямо тях репресивни действия няма да бъдат наказани и от това, че били лишени от възможността да получат справедливо обезщетение и възмездяване. В същото време по делото не били ангажирани каквито и да било доказателства, сочещи на негативни изживявания по повод процесното наказателно производство и надхвърлящи по интензитет обичайните такива от неразумната продължителност на делото. Не се твърдяло или установявало воденото производство да било рефлектирало върху начина на живот на пострадалия, съответно на Н. З. Ф., тяхното здравословно състояние или да боло причинило други неудобства, вън от обичайните. Изложеното във въззивната жалба касаело преките вреди от деянията. На основание чл.52 ЗЗД и съгласно разясненията на ППВС № 4/23.12.1968 година въззивният съд приемал, че справедливия размер на обезщетението за така претърпените неимуществени вреди била сумата от 12 000.00 лева. При определянето на този размер въззивният съд отчитал, че продължителността на производството значително надхвърляла законоустановените в НПК срокове, в резултат на което абсолютната давност за наказателно преследване за престъпленията по повдигнатите до този момент обвинения била изтекла. С оглед на това и легитимното очакване на Н. З. Ф. да реализира гражданските си права за обезщетение на претърпените вреди в рамките на наказателния процес било осуетено. Независимо от възможността искът за обезщетение да бъдел предявен и в самостоятелно производство, доколкото гражданската отговорност можела да се ангажира независимо от наказателната, следвало да се отчете интереса на пострадалия това да стане по реда, предвиден в НПК, а също и това, че естеството, мащаба и характера на обстоятелствата, обуславящи инкриминираните деяния, както и заеманите длъжности от лицата срещу които било водено разследването към релевантния период, представлявали значителни трудности в доказването на деликта в рамките на самостоятелен граждански процес. Относимо към определяне на справедливия размер на обезщетението било и обстоятелството, че с поведението си, както наследодателят й, така и самата Н. З. Ф., не били допринесли за забавяне на производството. Безспорно било, че упражнената спрямо наследодателя А. А. Ф. и семейството му, в т.ч. и Н. З. Ф., репресия през 1985–1989 година определяли значимостта, която разследването на събитията от този период имала за него и за наследниците му (макар в приложното поле на чл. 6, § 1 от КПЧОС да не се включвало правото за наказателно осъждане на трети лица). В същото време въззивният съд отчитал, че съгласно ангажираните по делото доказателства проявената от тях заинтересованост по делото датира към периода след 2002 година., когато А. А. Ф. бил разпитан като свидетел. Не се установявало той да бил сред лицата, подали първата жалба през 199 година, нито да бил член на Сдружението, чрез което пострадали от „възродителния процес“ били търсили информация и отправяли искания до различни институции във връзка наказателното производство. Що се отнасяло до Н. З. Ф., макар тя да е била член на това сдружение от създаването му (2004 година), то първата й активност по делото била към 2018 година, осем години след смъртта на съпруга й, когато като негов наследник била подала искане по чл. 369 от НПК. Това процесуално поведение на наследодателя А. А. Ф. и на Н. З. Ф. въззивният съд ценял единствено като обстоятелства, които не определяли твърдения по-висок интензитет на претърпените негативни изживявания от обичайните. Изложените във въззивната жалба на Н. З. Ф. и исковата й молба доводи за претендирания от нея размер съобразно установени базови размери и стандарти в практиката на ЕСПЧ при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от нарушения на Конвенцията не се споделяли от въззивния съдебен състав. Действително в редица свои решения ЕСПЧ бил посочвал критериите (общи принципи) от които изхождал, но същите били прилагани винаги в контекста на конкретния правен спор. Изрично в цитираното от Н. З. Ф. решение по делото Apicella v Italy, 2004 година било посочено, че чл.41 от КПЧОС давал правомощието на съда да направи преценка дали в конкретния случай на страната следвало да бъде присъдено обезщетение, независимо от констатираното нарушение. Именно от гледна точка на необходимостта от преценка на конкретния казус следвало да се тълкуват и визираните в това решение базови суми. Предметът на спора по това дело и по сегашното не покривали възприетото в практиката на ЕСПЧ разбиране за „подобни случаи“, които били да са две производства, продължили същия брой години, за идентичен брой инстанции, със залози с еднакво значение, подобно поведение от страна на жалбоподателя и по отношение на една и съща държава. По същите съображения неоснователно било и позоваването от страна на Н. З. Ф. на постановените от ЕСПЧ решения по делото Mocanu и други срещу Румъния, както и по делото Romanesko срещу Румъния-присъдените с тези решения обезщетения били за нарушение на чл. 3 от Конвенцията в процесуален аспект, а не за нарушение по чл. 6, § 1, както и на осреднени размери на присъждани обезщетения от националните ни съдилища по искове по чл. 2б от ЗОДОВ, черпейки доводи единствено от продължителността на забавеното съдебно производство. В практиката на ВКС последователно се приемало, че размерът на обезщетението се определял конкретно за всеки отделен случай и въз основа на конкретните по делото обстоятелства. При присъждането на обезщетения дори по сходни казуси също следвало да се отчете и конкретиката на всеки отделен случай. Това важало и за исковете по чл. 2б от ЗОДОВ, предявени от другите пострадали лица от т. нар. „възродителен процес“, поради което и присъдените с цитираните от Н. З. Ф. решения на националните съдилища суми в размер на по 30 000.00 лева не задължавали съда да присъди обезщетение в този размер и по настоящия казус. Във връцка с това въззивният съд отчитал, че в сочените от Н. З. Ф. дела ищци били лица, спрямо които упражнената репресия от инкриминираните деяния е била в значително по-висок интензитет (принудително задържани и въдворени в места за лишаване от свобода), а в настоящия казус подобна принуда спрямо Н. З. Ф. не е била осъществявана. Наред с това за вредите в качеството й на наследник на пряко пострадалия й съпруг, вече било постановено обезщетяване в полза и на другите двама наследници (неговите дъщери) с влезлите в сила решения по в. гр. д. № 462/2023 година и в. гр. д. № 451/2023 година по описа на Апелативен съд Варна. Целта на обезщетението била да възмезди пострадалия в най-пълна степен за вредите от накърнените му нематериални блага, които по принцип нямат парична стойност, но без същото да водело до неоснователно обогатяване. Следвало да бъде съобразено и това, че самият факт на осъждането (признаването факта на увреждането) също имал репариращ ефект за пострадалия. Изрично в практиката на ЕСПЧ се приемало, че предвиденият механизъм по чл. 2б от ЗОДОВ сам по себе си съставлявал обезщетение за нарушението на чл. 6, § 1 от Конвенцията. Неоснователен бил и доводът на Н. З. Ф., че при определяне размера на следващото се обезщетение следвало да бъде включена и „съответната част за загубените възможности“. Както било посочено в приложното поле на чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС не се включвало правото за наказателно осъждане на трети лица и обезщетението не целяло да репатрира претърпените вреди от деянието, предмет на забавеното наказателно производство. Вредите от престъплението (засегнатите нематериални блага) имали значение единствено за преценка за значението (залога), което делото било имало за пострадалия. Именно в контекстна на последното (залога) следва да бъдат разглеждани и предприетите от държавата други мерки за обезщетяване (отстраняване на тези преки вреди) постановената политическа реабилитация на наследодателя, предвидените в ЗПГРРЛ обезщетения, дадената възможност за възстановяване на етническите им имена при облекчени условия. С оглед на това, въззивният съд намирал, че предявеният от Н. З. Ф. против Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл. 2б от ЗОДОВ следвало бъде уважен до размер на сумата от 12 000.00 лева, като за разликата над тази сума до претендираните 120 000.00 лева исковата претенция била неоснователна. Нямало спор, че отговорността на държавата, чрез нейния процесуален субституент Прокуратурата на Република България по своя характер била деликтна, поради което и по отношение на тази отговорност била приложима разпоредбата на чл. 84, ал. 3от ЗЗД. Доколкото обаче към настоящия момент наказателното производство не било приключило, то следва да бъде съобразена цитираната от първоинстанционния съд съдебна практика на ВКС, съгласно която забавата настъпвала от датата на подаване на исковата молба поради това, че претендираното обезщетение обхващало целия период на продължителност на делото до предявяване на иска (т. е. неразумната продължителност била елемент от фактическия състав на отговорността по чл. 2б от ЗОДОВ). Поради това и началният момент на дължимата лихва върху присъденото обезщетение бил датата на подаване на исковата молба. Неоснователно било твърдението за противоречие на този извод с практиката на ЕСПЧ. Началният момент, от който този съд присъждал лихва била датата на изтичане на срока за плащане на присъденото обезщетение. Цитираните от Н. З. Ф. съдебни актове на касационната инстанция били неотносими, тъй като касаели разрешение на въпроса за забавата по приключили към датата на предявяване на иска дела. Не сочело на обратна практика и представеното пред настоящата инстанция решение по гр. д. № 3020/2023 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. Същото било постановено по реда на чл. 247 от ГПК като видно от мотивите на основното решение изводът на съда бил за дължимост на законната лихва от датата на исковата молба, независимо от посочената с решението по чл. 247 от ГПК друга дата, а не както твърди процесуалният представител на ищцата. Поради съвпадане на изводите на въззивната инстанция с тези на първостепенния съд обжалваните решения (основно и допълнително решение по чл. 250 от ГПК) следвало да бъдат потвърдени. Въззивният съдебен състав изцяло споделял мотивите на първоинстанционния съд, че на възмездяване подлежали само реално направените от насрещната страна разноски и за направата на които били представени доказателства. В случая липсвал представен договор за правна защита и съдействие, установяващ размера на уговореното адвокатско възнаграждение. Представените доказателства били за извършен превод на сума в размер на 300.00 лева с основание частично плащане на адвокатско възнаграждение и съобразно която сума било изчислено дължимото от ответника възнаграждение, съответно на уважената част от иска. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Н. З. Ф. е поискала въззивното решение на Апелативен съд Варна да бъдат допуснати до касационно обжалване по шест въпроса, както следва: (1.) Какво е значението на процесуалното качеството на страната по забавеното дело по иск по чл. 2б от ЗОДОВ за определяне на размера и паричното остойностяване на справедливото обезщетение за неимуществените вреди от нарушението на чл. 6, § 1 от 1 ЕКЗПЧОС ( разумен срок) и в частност има ли значение за определяне на справедливия размер на обезщетението дали ищецът в производството по чл. 2б от ЗОДОВ има качеството на пострадал по чл. 74, ал.1 от НПК или такова по чл. 74, ал.2 от НПК, или пострадал и на двете основания по забавеното наказателно производство?; (2.) Има ли значение за приложението на чл. 2б от ЗОДОВ и за определяне на размера и паричното остойностяване на справедливото обезщетение за неимуществените вреди от нарушението на чл.6§1 от ЕКЗПЧОС (разумен срок) дали пострадалият по едно забавено досъдебно производство е проявявал активност, каква по вид и честота активност и какво е значението на тези обстоятелства? В частност как се мери активността на пострадалия?; (3.) Какво е значението на продължителността на забавеното дело по иск по чл. 2 б от ЗОДОВ за определяне на размера и паричното остойностяване на справедливото обезщетение за неимуществените вреди от нарушението на чл.6§1 от ЕКЗПЧОС (разумен срок) и в частност как се отчита продължителността на забавеното дело при определяне на паричния израз/еквивалент на обезщетението?; (4.) Имат ли значение вредите от престъплението, предмет на разследването по забавеното дело, при определяне на обезщетението за неимуществените вреди по чл. 2б от ЗОДОВ и какво е значението им?; (5.) Как се прилага и отчита критерият за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД относно изискването за сходно разрешаване на аналогични случаи и съобразяване на съдебната практика в сходни хипотези, като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на сходни неимуществени вреди от един и същи вид и източник? и (6.) Как следва да се прилага принципът на справедливост при паричната оценка на неимуществените вреди и остойностяването на обезщетението по чл. 2б от ЗОДОВ при установено нарушение на чл. 6, §1 от Конвенцията (разумен срок) така, че да се получат еквивалентни размери на обезщетението в сходни случаи по обща продължителност и аналогичен залог на забавеното дело? Така поставените въпроси са били включени в предмета на делото и са обусловили правните изводи на състава на Апелативен съд Варна, видно от мотивите на обжалваното въззивно решение. Същевременно с изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че по отношение на първия въпрос е налице противоречие на въззивното решение с решение № 306/22.10.2019 година по гр. д. № 4482/2017 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., а по втория с решение № 73/02.06.2022 година, постановено по гр. д. № 4038/2021 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. Наведени са доводи и за противоречие по третия въпрос между въззивното решение и решение № 60 242/13.01.2022 година, постановено по гр. д. № 339/2021 година, решение № 62/29.06.2023 година, постановено по гр. д. № 4227/2022 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., решение № 306/22.10.2019 година, постановено по гр. д. № 4482/2017 година, решение № 272/27.01.2020 година, постановено по гр. д. № 924/2019 година и решение № 222/15.03.2021 година, постановено по гр. д. № 120/2020 година, трите на ВКС, ГК, ІV г. о. С оглед на това се твърди, че по тези въпроси е налице предвиденото в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК допълнително основание за допускане на касационното обжалване. Това допълнително основание де мотивира и по отношение на четвъртия от поставените въпроси с твърдение за противоречие между въззивното решение и решение № 72/01.06.2022 година, постановено по гр. д. № 4037/2021 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. и решение № 306/22.10.2019 година, постановено по гр. д. № 4482/2017 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. Искането за допускане на касационно обжалване по петия и шестия от поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси се мотивира с твърдение за наличието на допълнителните предпоставки за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК., като основно се твърди наличие на противоречива практика на ВКС по отношение на случаи, които Н. З. Ф. счита, че са сходни с нейния като в изложението подробно са посочени съдебните решения, които според касаторката формират тази противоречива практика. Твърдението за такава е основание за допускане на касационното обжалване на основание чл. 280, ар. 1, т. 3 от ГПК, но дори и то да не е налице исканото от Н. З. Ф. касационно обжалване трябва да бъде допуснато, тъй като двата въпроса са в пряка връзка с останалите четири, по отношение на които касационното обжалване трябва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за проверка на съответствието на въззивното решение с посочената от касаторката съдебна практика на ВКС. Това следва и от обстоятелството, че всички въпроси са свързани с критериите за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди в случаите по чл. 2б от ЗОВОВ, което се определя след преценка на всички относими за това обстоятелства, поради което тези критерии не могат да бъдат разглеждани изолирано един от друг. Предвид на изложеното са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 60/02.04.2025 година на Апелативен съд Варна, ІІ-ри състав, постановено по гр. д. № 509/2024 година, по подадената срещу него от Н. З. Ф., касационна жалба с вх. № 3431/13.05.2025 година, поради което такова трябва да се допусне. Делото следва да се докладва за насрочване в открито съдебно заседание. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение