Определение № 14 от 13.01.2021 г. на ВКС по т. д. № 595/2020 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

С. С. Ф., И. П. Ф., Ж. П. Ф. и И. П. Ф. обжалват решение № 2300 от 21.10.2019 г. по гр.д. 1629/19 г., Апелативен съд – София, ГК, 7 състав, с което изцяло е потвърдено решението на Софийски градски съд, за отхвърляне на исковете им за разликата над 78 000 лв за С. Ф. и над по 75 000 лв за И., Ж. и И. П. Ф. до размер от 180 000 лв С. Ф., и по 170 000 лв за останалите жалбоподатели.

Излагат съображения за неправилно приложение на материалния закон при определяне на съпричиняване на резултата, както и по отношение на приложението на чл. 52 от ЗЗД и определяне размера на обезщетението по справедливост.

Молят да се отмени решението в обжалваните части.

В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 от ГПК поставят следните правни въпроси:

1. Може ли страната, направила доказателствено искане да се откаже от него като не го поддържа, предвид разпоредбата на чл. 6, ал.2 ГПК, че обемът на защита и съдействие се определя от страните и ако отговорът е положителен, има ли ограничение в срока за отговор от това искане, ако изявлението е направено преди приемане на съответното доказателство?

2. Допустимо ли е съдът по свой почин да променя обема и вида на търсената от страната защита?

3. Допустимо ли е произнасяне по искане, което не е заявено или е различено от заявеното – и по-конкретно произнасянето за наличие на съпричиняване на различно от заявеното основание?

4. Може ли съдът да разглежда възражение за съпричиняване на друго основание и/или въз основа на други доказателства, от тези, на които се позовава ответникът?

По отношение въпроси 1-4 касаторът обосновава допълнително основане – чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК – противоречие на поставените въпроси с разрешението в решение № 19 от 30.5.2011 г. по гр.д. 262/10 г. А също така сочи и основание по чл. 280, ал.1, т. 3 то гПК

5. Може ли съдът да се произнесе извън пределите на въззивната жалба, тъй като с въззивната жалба на ищците била заявена неоснователност на първоинстанционното решение поради прието съпричиняване въз основа на мотиви от присъдата, ответникът поддържал, че това разрешение е правилно, без да има други искания или възражения, а въззивната инстанция приела такова въз основа на заключение на авто-техническа експертиза, за каквото ответникът нямал искане за обосноваване на въведеното от него възражение, които въвеждали доводи пред въззивната инстанция за допускане и ценене на такова?

6. Какво е решението в частта, с която съдът се произнася и уважава възражение за съпричиняване на различни от въведените от ответника основания и възражения?

Сочи допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК противоречи ес решение № 14. От 07.2.2014 г. по т.д. 1130/13 г., 2 ТО на ВКС.

7. По отношение на правилността на акта на първоинстанционния съд ограничена ли е въззивната инстанция от посочените в жалбата основания и оплаквания и проверява ли обосноваността извън изрично посочените претенции и оплаквания във въззивната жалба?

8. Доколкото обхватът на дейността на въззивната инстанция съгласно чл. 269, изр. 2 от ГПК е ограничен, може ли въззивният съд да приеме, че даден релевантен за делото факт е погрешно установен, ако във въззивната жалба не се съдържа такова оплакване. Твърди противоречие с решение № 43 от 4.6.2014 г. по т.д. 213/12 г. 2 ТО по въпроси 7 и 8.

9. Ако въззивникът е въвел възражение за съпричиняване въз основа на очевидно негодно доказателство – мотиви от наказателно дело и съдът разгледа и уважи същото на друго, невъведено основание на събрани в гражданското дело доказателства и след като гражданският съд не може да формира изводи за съпричиняване въз основа на събраните в наказателното производство доказателства, нито въз основа на интерпретацията им от наказателния съд в мотивите на присъдата, а само на доказателства в гражданското производство, може ли да уважи възражение за съпричиняване изцяло и обосновано единствено на мотиви от присъдата по наказателно дело на различно основание от въведеното възражение-доказателства по гражданското дело. Според касатора, посоченият въпрос 9 е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, изразена в решение № 168 от 23.11.2012 г. по т.д. 509/09 г. 2 ТО и решение № 14 от 7.2.2014 г. по т.д. 1130/13 г. 2 ТО. Както и сочи допълнително основание по чл. 280, ал.1, т. 3 от ГПК.

10. Длъжен ли е въззивният съд да установи истинността на фактическите твърдения на страните чрез самостоятелна логическа преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти по приложимата материалноправна норма, липсата на обсъждане в пълнота и при съвкупна логическа последователност на налични по делото доказателства, представлява ли съществено нарушение, тъй като се отразява на изхода на делото? Сочи противоречие с трайната практика на ВКС, изразена в т. 2 от ТР 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 42 от 5.3.2014 г. по гр.д. 5488/13 г., 4 ГО на ВКС, определение № 1006 от 15.10.2010 г. по гр.д. 619/10 г., 3 ГО на ВКС, решение № 11 от 21.4.1994 г. по адм. дело 4900/93 г. 3 ГО, решение 87 от 4.9.1958 г. по гр.д. 55/58 г. ОСГК. Както и основания по чл. 280, ал.1, т. 3 и чл. 280, ал. 2 от ГПК.

11. Разпоредбата на чл. 114, т. 2 от ЗДвП как следва да се разбира и включва ли пълна забрана за пресичане на платното за движение в населено място, в тъмната част на денонощието и в сумрак?

12. При липса на категорични доказателства за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия правилно ли е приложен чл. 51, ал. 2 от ЗЗД?

13. Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен чл. 52 от ЗЗД и кои са критериите, които трябва да се съобразят и как да се оценяват и съобразяват, при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди от причинена в резултат на деликт смърт, в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя?

14. Длъжен ли е съдът да извърши задълбочено изследване на общите и специалните факти, които формират съдържанието на понятието „справедливост“ за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика ППВС 4/68 г. Освен това и на трайната практика на ВКС, изразена в решения № 151 от 12.11.2013 г. по т.д. 486/12 г. 2 ТО, решение № 104 от 25.7.2014 г. по т.д. 2998/13 г., 1 ТО ВКС, решение № 28 от9.4.2013 г. по т.д. 1948 /13 г., 2 ТО на ВКС?

15. Релевантни ли са за критериите по чл. 52 от ЗЗД лимитите на застраховане съобразно § 27 от ПЗР на КЗ и обществено-икономическите и социални условия в страната и какво е значението им – дали лимитът трябва да се съобразява единствено в максимален размер, който да не се преминава?

16. Дали минималната работна заплата, определяна с Постановление на Министерски съвет, представлява един от критериите, включени в понятието справедливост съгласно чл. 52 от ЗЗД?

Счита, че тези въпроси освен това са решени в противоречие с практиката на ВКС, изразена в ТР 1/2013 г. на ОСГТК, решение 42 от 5.3.2014 по гр..д. 5488/13 4 ГО, определение 1006 от 15.10.2010 г. по гр.д. 619/10 г., 3 ГО на ВКС, решение по адм.д. 4900/93 г., 3 ГО, решение № 87 от 4.9.1958 г. по гр.д. 55/58 г.

Сочи като основание очевидна неправилност на решението на основание чл. 280, ал.2 от ГПК като сочи и въпросите за преценка на твърденията на страните, установяване истинността им и прилагане на правните норми, липса на обсъждане в пълнота и при съвкупна и логическа последователност на налични по делото доказателства, представлява ли съществено нарушение, тъй като се отразява на изхода на делото. Решението било очевидно неправилно поради грешки при формиране на вътрешното убеждение на съда, както и на фактическите, основния, установени по делото.

Ответникът „ДЗИ Общо застраховане“ ЕАД оспорва касационната жалба. Счита, че не са налице сочените основания за нарушение на материалния закон. Освен това намира, че изложението не съдържа правни въпроси, обуславящи допускане на касационно обжалване. Изразява становище да не се допуска касационно обжалване.

Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

Касационната жалба е допустима. Подадена е в предвидения в чл. 283 от ГПК срок.

Въззивният съд е приел установените по делото факти, а именно, че С. С. Ф. е съпруга, а останалите трима ищци-въззивни жалбоподатели са деца на починалия при пътно-транспортно произшествие пострадал П. Ф.. С оглед влязлата в сила присъда на основание чл. 300 от ГПК е приел, че е настъпило пътно-транспортно произшествие поради действие на лицето Г. И. А. е причинена смъртта на П. Ф. на 4.3.2016 г. на път III-198 при км 77+5 при [населено място]. Приел е, че за водача на лекия автомобил е сключена застраховка по риска гражданска отговорност при ответника „ДЗИ Общо застраховане“ ЕАД.

Приел е с оглед функционалната отговорност на застрахователя, от значение е установяване на противоправното поведение на водача, както и наличието на вреди. Приел е, че по силата на чл. 52 от ЗЗД, за причинените неимуществени вреди на всеки от наследниците на пострадалото лице, съпругата и деца, се определя обезщетение с оглед принципа на справедливост, като се взема предвид възрастта на пострадалия, интезитета на болките и страданията, както и преценява икономическата конюнкура с оглед непрекъснато повишаващите се нива на лимитите по застраховка гражданска отговорност. С оглед довод за наличие на определени обезщетения по друго дело, съдът е направил съпоставка с минималната работна заплата в страната към датата на постановяване на решението, което е посочено и към датата на пътно-транспортното произшествие, включено в предмета на настоящето дело 4.3.2016 г. като е отчел, че е нараснала между октомври 2015 г. и март 2016 г. с 10,54 %.Така е определил, че справедливо е обезщетението за С. Ф. в размер на 130 000 лв, а спрямо децата по 125 000 лв за всеки от И., Ж. и И. Ф..

С оглед направеното от застрахователя възражение за съпричиняване, на основание чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, е определил, че следва да се намали дължимото обезщетение с оглед действията на пострадалия. Определил е, че поведението на пострадалия като пешеходец е допринесло за резултата, тъй като е могъл да го избегне, ако е спрял на осевата линия и изчакал преминаващия автомобил. Така е определил 40 % размер на съпричиняване. По този начин е определил, че следва да се намалят обезщетенията за неимуществени вреди на съпругата с 52 000 лв или 78 000 лв, а за децата с 50 000 лв или по 75 000 лв.

До касационно обжалване се допускат обжалваните с касационна жалба въззивни решения само съгласно предпоставките, предвидени в чл. 280 от ГПК. Нормата на чл. 280, ал. 2, пр. 1 и 2 от ГПК предвижда, че се допускат и служебно до касационно обжалване тези решения, за които се установи вероятност да са нищожни или недопустими. В случая при извършената служебна проверка не се установява наличието на тези основания. Съгласно останалите основания касаторът следва да обоснове правен въпрос, който да е включен в предмета на делото и да е разрешен от въззивния съд по начин, че да предопредели изхода на спора. Разрешението на този правен въпрос от въззивния съд следва да е в противоречие с някои от посочените от касатора допълнителни основания съгласно чл. 280, ал.1, т. 1 – 3 от ГПК.

По отношение на соченото основание по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК по отношение на всички поставени въпроси настоящият съдебен състав намира следното:

По отношение на въпрос 1. Поставеният правен въпрос не е разрешен от въззивния съд, по посочения от касатора начин. В случая допуснатото доказателство е изслушването на съдебно-техническа експертиза с оглед установяване механизма на произшествие, включително установяване причините на произшествието. Съдът е преценил, че следва да назначи експертизата. Въззивната жалба съдържа искане за изслушване на съдебно-техническа експертиза. Но и съдът е допуснал същата с оглед правомощието му при необходимост и когато е от значение за разрешаване на спора, да допусне експертиза, така както е разяснено приложението на чл. 195 от ГПК в т. 3 от Тълкувателно решение 1/9.12.2013 г. по тълк.д. 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Ето защо въпросът може ли да се оттегли доказателствено искане, направено във въззивната жалба в случая не е разрешен. С оглед доказателственото средство, съдът е бил в правомощията си да назначи служебно експертиза. След като не е разрешен от въззивния съд, посоченият от касатора правен въпрос, то той не може да съставлява общо основание за допускане касационно обжалване.

По отношение на поставените правен въпрос 2 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, следва да се посочи, че касаторът не е обосновал общо основание за допускане касационно обжалване. Независимо, че е отправил искане за допускане на експертиза по отношение на механизма на пътно-транспортното произшествие, то съдът е осъществил своето правомощие да допусне изслушване на съдебно-техническа експертиза, на основание чл. 195 от ГПК и така както е разяснено в Тълкувателно решение 1/09.12.2013 г. по тълк.д. 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Двата въпроса засягат защитата на жалбоподателите, в частност обема на защита чрез искането за съдебно-техническа експертиза, макар и да са зададени по-общо. Но както бе посочено, тези правни въпроси не са разрешени по посочения от касаторите начин. Освен това с допускането на СТЕ, въззивният съд не е допуснал противоречие с посочената задължителна практика на ВКС по приложението на чл. 195 от ГПК, доколкото въззивният съд е бил в правомощието си и служебно да назначи съдебно-техническа експертиза, тъй като са били налице основанията за това, а именно била е налице необходимост от установяване на механизма на пътно-транспортното произшествие – въпрос, неизяснен от първоинстанционния съд. Не може да се приеме, че е налице оттегляне на друга част от защитата на въззивните жалбоподатели освен изслушаната експертиза. Така формулираният правен въпрос не съставлява общо основание за допускане касационно обжалване.

По отношение на поставените правни въпроси 3 и 4. Настоящият съдебен състав намира, че не са разрешени от въззивния съд. В предмета на делото е въведено възражение за съпричиняване, на основание чл. 51, ал. 2 от ЗЗД. Възражението е направено в срок като са изложени съображения за липса на пресичане на пешеходна пътека, несъобразяване с разстоянието, на което се е намирал приближаващият лек автомобил и с неговата скорост на движение, навлязъл е внезапно и е предприел пресичане в условията на намалена видимост в тъмната част на деня. Съдът е приел, че пешеходецът не се е съобразил с разстоянието и скоростта на автомобила. Изследвайки поведението му и определяйки кои правни норми е нарушил пешеходецът, а именно чл. 113, ал. 1 т. 1 и 2 от ЗДвП и чл. 113, ал. 2 от ЗДвП, въззивният съд не е разгледал ненаправено възражение за съпричиняване. Разгледал е именно възражението, че пешеходецът не се е съобразил с разстоянието до превозното средство и е преценил, че е основателно възражението. Ето защо липсва разрешаване на посочения от касатора правен въпрос, разглеждане на възражение за съпричиняване на различно от посоченото от ответника основание. По този начин не са разрешени посочените от касаторите правни въпроси е не съставляват общо основание за допускане касационно обжалване.

По въпроси 5 и 6 – Така посочените въпроси са свързани с въпроси 1,2, 3 и 4. Беше посочено, че липсва разрешение като соченото от касаторите да се извършва произнасяне в отклонение от нормата на чл. 269 от ГПК, както и да се допуска експертиз, без надлежно искане, както и да се разглежда възражнеи ез асъпричиняване н асонование различно от въведеното. Така формулираните правни въпроси не съставляват общи основания за допускане касационно обжалване.

По отношение на правни въпроси 7 и 8 липсва такова разрешение. Налице е оплакване в частта за съпричиняване във въззивната жалба на ищците и въззивният съд след извършена проверка е достигнал до същия извод, до който и първоинстанционния съд, изслушвайки надлежно вещо лице. Поради това липсва произнасяне по посочените правни въпроси, а липсата на разрешение от въззивния съд, не може да обоснове наличие на общо основание за допускане касационно обжалване. Така формулираните въпроси като неразрешени по посочения от касаторите начин, не съставляват общи основания задопускане касационно обжалване.

По отношение на правен въпрос 9. Липсва разрешаване на посочения правен въпрос. Както бе посочено нееднократно въззивният съд е сезиран с въззивна жалба, в която са изложени съображения, че необосновано е намалено обезщетението с 40 %, отчетен обем на съпричиняване в пътно-транспортното произшествие, осъществен от пешеходеца, пострадал. С оглед така въведеното оплакване, въззивният съд е назначил служебно експертиза с цел установяване на точния механизъм на пътно-транспортното произшествие. Въззивният съд като инстанция, разрешаваща правния спор, има правомощие да назначи експертиза и служебно, на основание чл. 195 от ГПК и така както е разяснено в ТР 1/09.12.2013 г. по тълк.д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. В този смисъл, решението не е основано на присъдата, липсва основанието сочено от касатора, както бе разяснено. Следва да се посочи, че въззивният съд не е имал специални знания, за да разгледа механизма на ПТП. Експертизата не е основание за приемане на съпричиняване, а представлява заключение за механизма, по който е настъпило пътно-транспортното произшествие. С оглед установения механизъм може да се приеме наличие на факт, от който да се направи извод дали с действията си пострадалото лице е допринесло за настъпване на вредоносния резултат. В този смисъл липсва различно основание от посоченото. Основанието на възражението за съпричиняване са действията на пострадалото лице и тяхната връзка с противоправния резултат. Доказателствените средства не са основание за съпричиняване. В този смисъл поставеният правен въпрос не може да съставлява общо основание за допускане касационно обжалване, тъй като липсва такова разрешение от въззивния съд.

Поради това, че поставените от касаторите въпроси от 1-9 не съставляват общо основание за допускане касационно обжалване, то не може да се разглеждат сочените допълнителни основания.

По отношение на правен въпрос 10, настоящият съдебен състав намира, че всички въпроси, свръзани с приложението на чл. 269 от ГПК и чл. 236 от ГПК са включени в предмета на делото, разрешени от въззивния съд и обусловили изхода на спора. Поради това, включените в настоящата точка въпроси съставляват общо основание за допускане касационно обжалване. Но не е налице допълнително соченото основание. Конкретно въззивният съд е разгледал всички възражения и доводи на страните, направил е собствена преценка за установените факти по делото и е направил съответните мотивирани правни изводи и поради това макар и да е формулирано общо основание за допускане касационно обжалване, то не е налице допълнително соченото основание – противоречие по чл. 280, ал. 1, от т. 1 от ГПК. Соченото допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК не може да е налице, при положение, че по поставения правен въпрос има задължителна практика и трайно установена съдебна практика, които не се нуждаят от осъвременяване.

По отношение на правен въпрос 11, така формулираният правен въпрос не може да представлява общо основание за допускане касационно обжалване, доколкото засяга приложение на чл. 114 от ЗДвП при пряко установени факти. Правният въпрос не може да е свързан с конкретно установени факти по делото, така както е разяснено с Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по тълк.д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.

По отношение на въпрос 12 също следва да се приеме, че е свързан с конкретно установените факти по делото, засяга правилността на обжалваното решение и не представлява общо основание за допускане касационно обжалване.

По отношение на правни въпроси 13 и 14, настоящият съдебен състав намира, че така формулираните правни въпроси представляват общо основание за допускане касационно обжалване, тъй като са включени в предмета на делото, както и и са обусловили изхода на спора. Но въпреки че е обосновано наличието на общо основание за допускане касационно обжалване, то допълнително сочените основания не са налице. Въззивният съд изцяло в съответствие със задължителната и трайната практика на ВКС, е изложил мотиви за всички релевантни критерии за определяне на обезщетение на основание чл. 52 от ЗЗД, като по този начин се е произнесъл в съответствие, както със задължителната практика на ВС ППВС 4/68 г,. така и с константната практика на ВКС.

По отношение на посочения правни въпроси 15 и 16. Настоящият съдебен състав намира, че въззивният съд е съобразил спомагателния критерий за определяне обезщетение за неимуществени вреди по справедливост. Разрешаването не е в противоречие със задължителната и трайната практика на ВКС. Той е използвал този критерий, за да подчертае липсата на сходство между разрешавания от него казус и друга казуална практика на ВКС по преки искове за заплащане на обезщетения за неимуществени вреди. В този смисъл поставеният от касатора правен въпрос не е разрешен от въззивния съд и не съставлява общо основание за допускане касационно обжалване.

В случая, въззивният съд не е използвал като критерий минималната работна заплата за страната, за да определи икономическата конюнктура в страната, а е отговорил на възражение на касатора за разрешаване на подобен спор по друго дело, определяйки, че не може да има съпоставка предвид промените в икономическата обстановка, израз на която е минималната работна заплата. Този мотив не обосновава изхода на спора. Въззивният съд действително в критериите за определяне на обезщетение, на основание чл. 52 от ЗЗД е посочил, че следва да се съобрази икономическата конюнктура в страната, като в тази част решението му съответства на трайната практика на ВКС, изразена в решение № 749/05.12.2008 г. по т. д. № 387/2008 г. на ІІ т.о, решение № 66/03.07.2012 г. по т. д. № 611/2011 г. на ІІ т. о., решение № 83/06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ІІ т. о., решение № 1/26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г. на ІІ т. о., решение № 95/24.10.2012 г. по т. д. № 916/2011 г. на І т. о., съгласно която, е възприето, че удовлетворяването на изискването за справедливост по чл.52 ЗЗД, налага при определяне на размера на обезщетенията за неимуществени вреди да се отчита и обществено - икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, чиито промени намират отражение в нарастващите нива на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите”, съгл. чл.266 КЗ във вр. с § 27 ПЗР на КЗ.

Сочените решения на ВКС не могат да обосноват самостоятелен извод за допускане касационно обжалване, а практиката по административни дела не може да представлява и по принцип допълнително основание за допускане касационно обжалване.

По отношение релевираното основание по чл. 280, ал.2, пр. 3 от ГПК, настоящият съдебен състав намира, че в разглеждания случай, не е налице такъв квалифициран случай на неправилност. Съгласно практиката на Върховния касационен съд, очевидна неправилност е налице когато може да се установи, без извършване на същинска проверка на предвидените в закона основания съгласно чл. 281, т. 3 от ГПК, неправилност на съдебното решение. Примерното посочване би могло да бъде приложение на несъществуваща правна норма, приложение в обратния смисъл на цитирана правна норма, противоречие в мотивите, от които не може да се установи соченото от съда основание, грубо нарушение на правилата на формалната логика и опитните правила, водещи до явна необоснованост на обжалваното въззивно решение. В случая такива нарушения не могат да се установят от проверка на съдебния акт.

По всички изложени съображения, не следва да се допуска касационно обжалване.

Така мотивиран Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение